Тези небивалици ми бяха изпратени в няколко опърпани тетрадки от моя братовчед Марко, с цел тяхното публикуване. След известно колебание, дали да запазя оригиналния правопис (по-скоро „кривопис"), реших да запазя някои оригинални трактовки на чуждици и сложни думи, за да не загубят небивалиците от чара си... Запазил съм също автентичната стилистика и някои диалектни и жаргонни форми. От тук нататък има думата братовчедът:

   Лани беше, къде късна есен, таман беха плъзнале като смоци по села и паланки секакви английски измекяри, дето искаха с техните си соцеални помощи да се прават на баровци у бедната ни татковина. Та и нашто село не бе подминато от тая напаст. Влиза една вечер у кръчмата на бай Ставри един с кожена чанта и на културен се прави „Добар вечер, момчета!" - вика и на мен веднага ми светна, че ели е бирник, ели адвокатин, не че има голема разлика де! И познах! Адвокатин. От Павликени. Викна по едно за сички и немаше как, требаше да го изслушаме. Тръсеше стари къщи за англичени. Спогледаме се ние с аверите, демек „Само таквиз ни требат у село!" Ама адвокато ни усети, че много, много не гориме да ставаме комшии с изтърсаците на мъгливио Албион. И като ни дръпна една реч, се едно сме у съдо - плидуария един вид значи. Сега не можем да я разкажем, щото ако можех, щех и язе да съм адвокат, но идеше реч, как като додат англичените, ше цъфнеме и ше вържеме. Щело да има работа за мъжете, да  ремонтираме, да бойдисваме, това-онова, щели да се налеели свежи паре. Те парите да не са маруле, та да са свежи ели увехнале? Дайте ми вие на мен увехнале пари, па глейте кво можем! Както и да е. И кво ни направи пустия му адвокат, така ни омагьоса, че се изпуснахме, че на баба Минка, Бог да я прости, наследниците продават старата и къща. И дукат се усетиме, Игнат Дравнико вече дифтуваше на адвокато телефона на внуците у София. А градскио пръч само това чекаше. Метна една десетарка  на бай Ставри за ракиите, грабна си чантата и дим да го нема. Настана неловко малчание. И тогава го насметохме Игнат, що е дал телефоно на адвокато. Ама белата вече беше свършена. Требеше да спасяваме положението. Умувахме, умувахме и решихме да биеме телеграма на внуците на баба Минка, да не бръзат да продават, а първом да пуснат англичените под наем, да ги пробаме що за хора са. За благодарнос ние щехме да потегнеме къщата без пари... И така и стана.

   И ей ги - води ги подир една неделя адвокато преселниците - двама маже, единио така наш набор, другио голобрад младок. И двамата едни русоляви и червендалести, се едно ги е фанало слънцето. Пръвом решихме, че са баща и син и не обърнахме внимание, кога адвокато каза, че са женени, решиме, че женорята им ша додат по-късно. Джордч и Грегори, запозна ни чантаджията. Ние ги кръстихме за по-лесно Гошо и Глигор. Стоварихме багажо им у пресно белосаната кашта и ги оставихме да си го оправят. Ама на излазяне, таман да затворим вратата и кво да видим - тея двамата се прегърнаа и се цалунаха уста у  уста!... Бахмааму! Щех да си повърнем червата! Казах язе на аверите кво сум видел, а те  - Игнат Дравнико не поверва, каза, че ми се е привидело, ама Гацо Френскио рече, че у Париж е било пално с таквиз, и нещо от сорта, че като е трагнал свето да се обръща през глава, нема начин и у нас на село да не ни стигне това опакото... Тръгнахме за кръчмата, че спешно имах нужда да се изжабурим, че още ми се гадеше, и таман се бех успокоил с три пукници, кога гледаме - по улицата се носат Гошо и Глигор фанати ръка за ръка. А бабичките гледат през плетищата и се кръстат. И една тишина. Чудна работа! Кучетата не ги лаеха англичените, а беха непознати! Значи и кучешката им природа беше шашардисана от пидираското им държане... Влезнаха значи у кръчмата Гошо и Глигор, викнаха по една бира и кротко седнаха да си я пият. А сички останале ги зяпат и никой дума не отронва. Усетих язе, че пак ми се повдига, станах, отидох до тезгяха на бай Ставри, грабнах бутилката с пукница, надигнах я и й видех сметката на един дъх. После тръгнах да излазям. Видех, че Гацо и Игнат се надигат и те след мене, махнах им, че не ги ща и излезнах навънка. И като фанах друма, къде ли не обиколих, стигнах чак до лозята, до големио завой на Росица. И мисла, мисла, чак главата ми щеше да се пръсне от мислене... Лесна работа да им теглиме един кютек на пидирасите и да ги изгониме, ама ше земе да стане некой международен скандал, да ни разнасат после я у Страсбург, я у Бруксел при зелето... Така требеше да го измислим, че да нема международни пуследствия. И мислих, мислих, обаче го измислих!...

   До тоя момент поп Стефан не беше виждал англичените. Нещо у последно време попа беше почнал да забравя клетвата, коя беше дал преди години кога се пресели у Красно градище. Казвал съм ви, че нашио поп Стефан си пада по тънката част, да не кажем курварлъка. И кога дедо владика му даде нашто село за енория, сбрахме се мъжете и го фанахме изкъсо една нощ и го предупредихме, че а е закачил некоя мома ели невеста у село, кръв ше се лее и то първом от оная му работа, с коя е известен на курветките. Попо се закле, че никогаш нема да мърсува у село. Добре, ама напоследък зе да се заглежда по женорята, пък и се гледаше да шмекерува - завлече ме на ергенската вечер с курветките, беше ни излъгал и с наемо на металотръсачо кога тръсихме имането на цар Иван Шишман и други такива дребни тарикатлъци... Та реших с един куршум да дам урок ем на поп Стефан, ем да изгониме английските пидираси. Та казах и на Френскио за моя план и той го одобри, че и неговата Цеца му се беше оплаквала, как попа я задиря. Решихме на Дравнико да не казваме, штото той си е доста гламав и може да изпорти работата. А и Дечка - жена му с нейните сто и двайсет кила - не беше баш обект за закачки на попо.

   И така пръвата стъпка беше да се сдушиме с англичените, ама яваш-яваш, да не си помислат, че ги сваляме, недай си Боже! Зехме да ги каниме у кръчмата, да ги черпиме и за три-четри дни точка пръва от плано беше изпълнена.

   Второ - требаше да организираме запивка у поп Стефан. Разгеле след една неделя беше Рождество, а след още два дни - Стефанов ден. Зехме да го обработваме попа, че редко ни кани у тех, ама тая година ше му си изсипеме на именио ден. Той се засрами и ни покани. Малко се дърпаше за англичаните, че у цръковните книги пишело, че мъжеложството не било богоугодно, ама ние му казахме, че и курварлъка не е богоугоден и той се съгласи и те да додат. Плано вървеше по график!

   И е го доде Стефанов ден. Бех се преготвил. Наточих една туба вино, изсипах вътре четри шишета водка, да му се дигне градуса и айде с тубата у попа. Френскио требваше да доведе англичените.  Доведе ги. Доде и Игнат Дравнико. И като заседнахме... Обаче се бехме наговориле с Френскио само да се правиме, че пиеме. Требаше да останеме трезвени, а останалете да се напият. Поп Стефан много ареса мойто вино, е как не, нели беше гювеч. И язе непрекъснато му наливах. Игнат пи ракия, а англичените бира, да им пикая на мъжете! С тех много приказката не вървеше - само „Наздарве" и „Чивърс", щото до тук се изчерпваха техните и нашите познания на чуждио език. Пръв сдаде фронта отецо, подпре се кротко на масата и захърка сладко, сладко. Игнат и той беше готов да го последва, ама не му дадохме, изпратихме го по живо, по здраво, след него и англичените, че и те беха лапнали джама... Вече бехме сами с Френскио и беше време за трета точка от плано. Тя не ни отне много време. Саблекохме попо гол и го турнахме у кревато по корем. Преди да го завиеме, Френскио разпечати два призирватива, растегна ги, сипа им вътре по една лъжица кисело млеко и му пъхна отзаде на попа единия, другия го фърли на подо. После си тръгнахме да се наспиме, че на заранта ни чекаше големо преставление...

   Редко използвам будилник, само кога гоним рейсо за Павликени у шест часо, но за другата сутрин го бех курдисал, да не се успим. И таман навреме. Бех се измил и облекал, кога от къде черквата се чу дивашки рев. Бърже искочих на дворо. Валеше ситен снежец, сичко беше побелело. И у това белото едно черно расо се носеше къде долната махала, надаващо кански рев! Брадата и косата на попа беха разрошени, очите му светкаха кръвясали, у ръцете размахваше двуцевката, се едно гледах оная картинка у учебника по история от едно време, с червенио поп Андрей ли беше вътре... Хукнах и язе след попа, а след мене видех, че и Гацо тръчи и той не иска да изпусне сеиро. Стигнахме до бабаминкината къща и там попа даде първио истрел. Кучетата се разлаяха. Наизкачаха бабички да видат кво става. А попа реве ли, реве и чак сега се заслушах в думите му. „Анатемаааа! Анатемаааа!" беше едиственото, което повтараше. С един шут разби паянтовата порта и нахлу в двора. Вратата обаче се оказа по-здрава и се опъна на ритника на попа. Тогава той даде втория истрел в бравата. Ритна я пак и нахълта вътре. Миг по-късно прозорецът на едната стая се разби с тресък и от него едновременно изскочиха Гошо и Глигор, първият със синя, вторият с розова пижама на райета... И попа изскочи след тех и зареждаше нови патрони у двуцевката. Видехме с Гацо, че мутрата се е сабудила у чернокапецо и работата става дебела, та го пресрешнахме и му се фърлихме отгоре едновременно. Затиснахме го у снего , а той рита барем още двайсет минути. И само повтараше „Анатема, анатема!" Вързахме го, докато доде полицията от Сухиндол. Англиченчетата беха търчели до там боси у снего. После пристигна и адвокато от Павликени. Нещо си говориха с Гошо и Глигор, после те се отказаха да дигат обвинение срещу попо, щото не помнеха дали не са му направиле нешто нощеска. Изнесоха си багажо още иштио ден. А попо лежа болен цела неделя и никогаш после не проговори, кво е станало и защо гони англичените. И ние с Гацо до ден днешен си траеме, че не знаеме, кога пак ше се сабуди мутрата у поп Стефан...