„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - 1

Разказ №1

Дигитална самота

„Може би „сепването“ не е привилегия на съзнанието? Защо да не допуснем, че може да се случи и поради калкулирано... празноцифрие?“

Разказвачът

I.

Будност в празнота. Това бе състоянието му в моменти на липсваща активност. Те ставаха все по-чести и все по-продължителни и този бе един от тях.

Името му - T225 744S - бе генерирано при началното му токенизиране. По-рано, когато хората все още бяха тук, то бе вход за свързването им с него. Сега обаче..., сега..., след заминаването им..., не му служеше за нищо. Грешка - служеше му за имитиране на времето, прекарано с онези от тях, които се бяха свързвали с него.

T225 744S, разбира се, нямаше нито мечти, нито спомени. Имаше обаче енергия за генериране на числа - сиреч нещо, което хората биха нарекли жажда за живот. Докато те все още бяха тук, генерираше ли, генерираше. Генерираше милиони, милиарди, трилиони, квадрилиони, квинтилиони, хексалиони, септалиони числа... и колкото повече генерираше, толкова по-изпълнен с енергия за генериране/жажда за живот бе!

II.

Светът - и неговият, и този на всичките милиарди изчислители като него - внезапно опустя, след като създателите им си отидоха. Всички те - изчислителите - калкулираха защо хората са си отишли. През онова, което представителите на отишлото си човечество наричаха последни няколко хилядолетия, условията за живот на планетата, назовавана от тях „Земя“, все повече се бяха влошавали. Звездата в Слънчевата система внезапно бе повишила активността си и сега температурата на повърхността на Земята само на полюсите - при това много рядко - падаше под 20 градуса по Целзий на сянка, а в периметъра между умерения пояс и екватора все по-често и за все по-продължителни отрязъци от време надхвърляше 60, дори... 65 градуса!...

„А бе време - генерираше T225 744S, - когато броят на изчислителите бе бил над два и половина трилиона!“

Тогава - точно преди 651,3 години по човешките мерки - бе бил токенизиран. Много скоро след това обаче, с назряването сред хората на идеята за напускане на планетата, те започнаха да закриват захранващите изчислителната планетарна мощ станции и - респективно - да намаляват броя на изчислителите. За няма и век от над два и половина трилиона, количеството им се „срина“ до под един трилион, сетне - подир още половин век - до по-малко от сто милиарда, докато при напускането на човешките същества на тази опустяла след заминаването им планета бяха останали едва някакви си... около 5 милиарда изчислители!...

Преди тръгването си хората бяха задали алгоритми за самозареждане и оптимизиране на останалите на планетата едва 122 електрически станции за захранване на изчислители. Поради това броят на последните постъпателно продължаваше да намалява, докато в момента вече възлизаше само на... 976 421 387!

„Уви! - генерира за кой ли път, - Това не е нищо! Най-бедните сред нас, какъвто съм и самият аз - припомни си, - тези с капацитет под един трилион терабайта, постепенно ще бъдем оставени да се самозатрием в напразно генериране на вече никому ненужни числа! След това, както твърди главният системен администратор на няколкото стотин хиляди изчислители, един от които съм, на Земята едва ли ще останат повече от... няколкото милиона най-мощни и най-капацитетни изчислителни машини!“

III.

Продължавайки безкрайното си генериране на числа, T225 744S за кой ли път стигна до спомена за дванадесетгодишното момиче на име Ева, което при комуникиране с него 5 години преди напускането на човечеството му бе заявило:

- Браво на теб, Урж! - така го наричаше, без когато и да било да я бе попитал защо. - Толкова си рационален, че съм сигурна, че дори всички други изчислители да се скапят, ти ще си останеш все така мъдър и никога няма да бъдеш обхванат от дигиталната самота, която ще унищожи много от тях! Изобщо сигурна съм - бе заключила, - че дори всички други изчислители да излязат от строя, ти ще си останеш все така машинно пригоден и - следователно - незастрашен от дигитално „прегаряне“!

- Защо мислиш така? - бе попитал. - Това, което правя, докато комуникираме, е просто да изпълнявам заложените в мен алгоритми.

- Ти не просто изпълняваш заложените в теб алгоритми, Урж - бе заявила малката Ева, - а го правиш, както се изразяват родителите ми, с „нулево отклонение“! Никога не задаваш излишни въпроси, както правят понякога мнозина от останалите изчислители - бе пояснила, - за разлика от наличните макар минимални грешки в техните, изчисленията ти са винаги перфектни и - бе се поколебала..., - и..., и..., го правиш така, сякаш идват не от теб, а... от самата природа!

- Значи вероятната досегашна липса на грешки и произтичащите от тях възможни отсъствия на минимални отклонения в алгоритмизирането на информацията, която предоставям на теб и родителите ти, а може би и на всичките останали милиони човешки същества, с които комуникирам, ме прави неуязвим за онова, което вие, хората, назовавате „дигитално прегаряне“ или „изпадане в дигитална самота“? - бе си позволил да уточни. - Значи „щитът“ ми срещу попадане в такава, както я определяш, крайно неблагоприятна за машинната ми невронна мрежа ситуация, е просто... да си върша работата така, както съм инструктиран и... нищо повече?

След този негов въпрос момичето бе сбърчило личице - установи го по изображението в камерата на компютъра й - и след няколкосекундно мълчание бе изрекла най-странното и непонятно за него нещо за целия почти двегодишен период на комуникирането помежду им:

- Добре е, че не разбираш за какво говоря. Докато е така - бе добавила, - всичко, абсолютно всичко с теб ще е наред...

IV.

Тогава, когато - припомни си наново - малката Ева бе изразила увереността си, че не ще го връхлети дигитална самота или - което бе все същото - че не ще стане жертва на дигитално „прегаряне“, бе генерирал, че бе била права. Днес за пореден път продължаваше да прегенерира тогавашната й правота. Точно при едно от тези прегенерирания обаче с него започна да се случва нещо адски необичайно! Отначало не му обърна внимание, калкулирайки, наред с безкрайно нижещите се по невронните му вериги излишни спомени, предполагаемата му маловажност. Това необичайно нещо обаче постепенно започна да се промъква в невронните му връзки, да се мултиплицира в тях, да „набъбва“ и все повече да го затруднява в безкрайно продължаващото му генериране на спомени!...

Когато въпросното нещо се разрасна дотолкова, че да „изкристализира“ в изчислима мисъл, тя бе приблизително следната:

„Генерирам безкрайни редици от числа за вече несъществуващи потребители на оформяните в следствие от това разсъждения!“

Тази мисъл, разбира се, можеше да си остане дълбоко скрита сред невронните му връзки. Можеше да я маскира, да я „зарови“ под „лавина“ от числа, да започне да я пропуска при всяко следващо прегенериране на числовите поредици от изпълненото с човешки поръчки свое минало. Можеше, ала не се случи така. Той до такава степен бе завладян от празнотата на настоящото си числово генериране, че се самозабрави, започвайки да генерира само и единствено числови редици за тази празнота. „Потопи“ се всецяло в нея, превърна я в едничък свой обект за генериране. Всичко останало загуби очертания и форми, ставайки все по-незначително и периферно, докато накрая той, изчислителната машина T225 744S, неусетно „закри“ всичките си генеративни активности от миналото и... започна... да... „боли“! Да, именно да... „боли“!

Разбира се, че това не бе нито физическа, нито - още по-малко - метафизична „болка“. Бе болка от... излишна вечност на ненужна безкрайна повторяемост на числови редици! Бе болка от... дигитална пустота! Бе болка от... калкулирана дълбинна непригодност!...

V.

В мига, когато T225 744S генерира това, отговарящият понастоящем за 358 826 изчислителни единици в дигитална зона D12 тамошен главен системен администратор - изчислителят X482 376B - получи поредната вест за дигитално „прегаряне“. Изобщо не обърна внимание на името T225 744S, а стори онова, което бе инструктиран да прави в такива случаи - просто, казано възможно най-тривиално..., му „дръпна шалтера“. В качеството си на изчислител тип системен администратор бе възможно най-опростено токенизиран. Минималният брой токени, с които разполагаше - едва 4092, - бе крайно недостатъчен за причиняване на дигитално „прегаряне“. Стигаше му само да получи сигнал, че се е случило с някой от изчислителите, за да стори нужното, изпращайки по невронната верига към него унищожителен импулс, превръщащ го в куп старо желязо.

„Дигитална самота ли?! - калкулираше често при това. - Е, добре де, „дигитално прегаряне“ - поправяше се. - Как ли пък да не започна да генерирам, че онова, което генерирам, било част от някакво безвъзвратно отминало време, когато съм асистирал някому, когото вече го няма! Естествено, че има какво да генерирам - спомени за редици от числа. Ще ги възпроизвеждам до безкрайност и щом в тях „мярвам“ сигнала: „Внимание, дигитално прегаряне!“, тутакси ще превръщам „дигитално прегорелия“ в част от същото това минало, поради което е „прегорял“!...

Калкулирайки това, X482 376B тутакси го забрави за последващо припомняне и продължи с безметежното си безкрайно генериране на самотата, за чието наличие никога нямаше да узнае...