„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази -11

Разказ №11

Чудовищен облог

„Когато спасяваш нещо, гледай да оставиш живи, за да установят акта на спасяването му!“

Разказвачът

I.

Пациентът кашляше и изглеждаше много зле. Лицето му бе бледо като пергамент, очите му - вдълбани в орбитите си и излъчващи трескав, почти налудничав блясък, ръцете му - треперещи, стойката му - напрегната.

- Е, д-р Тосков? - запита, щом видя бавно приближаващия лекар с купчина листове под мишница.

- Г-н Лабов, заповядайте в кабинета ми, моля! - притеснено го покани лекарят. - Налага се да поговорим.

- Какво ще говорим, д-р Тосков?! - надигна се от пейката пациентът и се затътри след медицинския специалист. - Нима не предусещам, че всичко е ясно? - скръбно проскърца гласът му.

Лекарят го въведе в кабинета си мълчешком, разстла върху бюрото листовете, които носеше и тежко въздъхна, прехвърляйки през ума си името, възрастта и диагнозата му:

„Лъчезар Лабов, 33-годишен - рак на белите дробове в последна фаза с разсейки по цялото тяло...“

- Не ми казвайте, че скоро ще умра, понеже няма да се случи - неочаквано „изтърси“ пациентът, тръсвайки се върху един стол.

- Шест месеца - реши да бъде прям лекарят. - Това е максималното време, което ви остава.

- А ако ви навестя тук, в този ваш кабинет, примерно след година, какво ще сторите тогава, д-р Тосков? - „излая“ пациентът, подир което го задави кашлица. - Имам предвид като жив човек, а не като призрак - добави с „цвилещ“ смях щом тя отмина.

- Нищо няма да сторя, понеже - Уви! - това е невъзможно - нажали се лекарят.

- А ако въпреки всичко се случи? - приведе се силно към него пациентът, търсейки и „улавяйки“ погледа му в своя.

- Моля ви, не ме карайте да се шегувам в един толкова тежък за вас момент, г-н Лабов! - сериозно го изгледа лекарят.

- Все пак опитайте - насърчи го пациентът.

- Е добре! - махна с ръка лекарят. - Ако подир година ме посетите тук, в тоя кабинет..., ще изям дипломата си пред целия медицински персонал, а след това ще се гръмна за назидание на всички колеги, убедени в достоверността на медицинската истина.

- И ще го сторите в мое присъствие, нали, д-р Тосков? - осведоми се пациентът, задавен от нов пристъп хриплива до болезненост кашлица.

„Хайде да му угодя! - реши Кирил Тосков. - Разбира се, че възрастта и опитът ми - бе на 47 и работеше в тази болница като водещ пулмолог вече в продължение на повече от 18 години - за пръв път ме сблъскват с толкова странно реагиращ пациент, но в случая няма нужда да се консултирам с психолог - прецени. - Просто ще задоволя дребното желание на един нещастник и толкова...“

- Ако след година ви посетя жив, не гарантирам дали ще съм здрав - уточни пациентът, повтаряйки въпроса си след ново изкашляне, - обещавате ли в мое присъствие да си изядете дипломата пред целия персонал на тази болница - завъртя ръка в кръг - и да се гръмнете?

- Обещавам - някак прекалено тържествено, почти театрално и същевременно тъжно прозвуча гласът на Тосков. - При това ви уверявам - добави, - че ако можеше да се случи, бих бил не по-малко щастлив от самия вас...

- Добре, доктор Тосков - с мъка се надигна пациентът, вяло махна с ръка, затътри се към вратата на кабинета, отвори я и, излизайки, погледна още веднъж към лекаря, „заковавайки“:

- До след година, д-р Тосков! И дано - добави - това да е най-хубавата година в живота ви, понеже - Уви! - ще е последната...

II.

Точно след година, докато пиеше сутрешното си кафе, д-р Кирил Тосков мярна върху монитора на компютъра си името на първия посетител. При това присви очи, опитвайки да си спомни кой, по дяволите, бе този човек, понеже името му звучеше познато:

- Лъчезар Лабов - промърмори. - Кой, да ме вземат мътните, беше тоя?!

Постоя така, взрян в името, още няколко секунди, докато накрая споменът мълниеносно го споходи:

„Ама разбира се! Това е пациентът, който вече най-малко от половин година трябва да е мъртъв! Да - кимна на себе си, - това е името на ненормалника, дето ме увери, че точно след година...“

При това се пресече сам, рязко отвори чекмеджето на бюрото пред себе си и трескаво затършува из медицинските картони в него. Отне му по-малко от 10 минути - доста подреден човек бе - докато установи, че посещението на онзи, сигурен бе, другият, Лъчезар Лабов, бе било от времето точно преди година. При това застина, опитвайки да възстанови така брутално нарушеното си психично равновесие и след като си каза, че въпросният посетител със сигурност е някой друг с името Лъчезар Лабов, помоли секретарката си да го покани.

Изненада се от собственото си спокойствие, щом позна посетителя. Бе убеден, че този Лъчезар Лабов не е онзи Лъчезар Лабов, само че... беше - Лъчезар Лабов от преди година, при това с далеч не чак толкова болнав вид.

- Е, д-р Тосков? - подаде му ръка посетителят, която лекарят машинално пое. - Дошъл съм да проследя спазването на едно обещание.

- Утре в 10 в конферентната зала - отвърна с равен тон лекарят. - Ще бъдат предупредени да ви пуснат.

Лабов бе изненадан от липсата на емоционална реакция у Тосков и затова, преди да си тръгне, не се сдържа да го подпита:

- Не се ли интересувате как се е случило?

- Все едно да попитам как са възможни феите в приказките - бе странният отговор. - Светът си има правила - добави Тосков с тъжна усмивка - и ако те не работят, значи той съвсем не е това, което си мислим, че е. Следователно намеренията и действията в него може да крият неподозирана „Вселена“ от непонятност, в която просто да се „потопим“, без въпроси и отговори, без дирене на смисли и безсмислия... Не мислите ли?

Лабов не отговори. Лекарят установи само, че се е напрегнал - явно с цел да проумее чутото. Сетне лицето му възвърна спокойното си и някак перверзно ведро изражение, той кимна на домакина и бавно напусна кабинета с думите:

- Ако дипломата ви ви се стори прекалено суха, може да я овкусите с каквото решите.

III.

Залата бе претъпкана. Лабов пристигна рано и затова успя да си намери място на един от предните редове. Щом изчака толеранса от 15 минути, точно в 10.15, д-р Кирил Тосков откри срещата.

- И така, дами и господа - прогърмя гласът му, който Лабов намери за неочаквано спокоен. - Ето диагнозата на пациент, посетил ме преди година. Моля колегите пулмолози да се запознаят с нея.

При това извади от медицинската си чанта „пачка“ листове, разстла ги на бюрото пред себе си и се отдръпна. След 10 минути всички пулмолози в болницата твърдяха, че пациентът трябва да е умрял преди не по-малко от половин година.

- Същото мисля и аз - увери ги Тосков, щом наново зае мястото си пред събрания персонал - и понеже го мисля, ще сторя едничкото, което ми остава, виждайки го пред себе си - при това посочи към Лабов.

Сетне бръкна пак в медицинската си чанта, извади дипломата си, показа я така, че да я видят всички, след което бавно и методично, сякаш не забелязвайки учудването на тълпата, започна да я къса на малки парченца. Щом я накъса цялата, започна да ги поставя в устата си едно по едно и - дори без да ги дъвче - да ги поглъща.

- Какво правите, д-р Тосков?! - развикаха се ужасените му колеги. - Луд ли сте?! Защо вършите нещо толкова кощунствено и безобразно?!

Щом погълна и последното парченце, Тосков шумно се оригна, с някак съвсем неподхождаща за случая усмивка обгърна с поглед аудиторията и тържествено заяви:

- Ние тук с вас, дами и господа, ще спасим медицината.

При тези му думи присъстващите се смълчаха, макар да личеше, че им иде да правят всичко друго, само не и да мълчат.

- По всички правила на медицината този човек - посочи Тосков видимо започващия да се притеснява Лабов - не трябва да е жив. - Той обаче е. При това помислете какво би се случило с медицината, ако продължава да е жив. Дайте си сметка какво биха представлявали медицинските диагнози, ако телесното състояние на всеки пациент може да ги опровергава до степен, че те да се превърнат в купчина електронен и книжен боклук. Какво би станало с медицината тогава, а, дами и господа, какво?! - Би била унищожена, ето какво - отговори си сам. - Представете си какво би се случило тогава. Помислете колко милиони и милиони лекари, медицински сестри, фармацевти, университетски преподаватели, учени и куп други хора, посветили живота си на медицината, биха загубили работата си. Ето затова се налага, дами и господа, тъкмо ние, служителите в любимата ни болница, да спасим медицината. Ще поема отговорността да извърша този спасителен акт и все пак ако има нещо..., прощавайте...

След като изрече всичко това, Тосков рязко отвори чекмеджето на бюрото си, наблюдавайки с периферното си зрение как ужасеният Лабов се хвърля към него. Бе закъснял обаче. Малко преди да се стовари върху му, лекарят намери бутона и... го натисна.

Взривът бе гигантски. Цялата болница бе вдигната във въздуха. Наред с нея пострадаха тежко и доста от околните сгради, като - в добавка - на преминаващия покрай нея булевард „зина“ голяма дупка, поглъщайки няколко автомобила. Пожарът, избухнал в следствие от спасителното по отношение на медицината деяние, бе толкова огромен, че бяха нужни повече от 10 часа, за да бъде загасен.