Рози

"Там растяха розите, кървави и диви..." 

Жива е тя, жива е безрезервната любов. Зараждането не е мистерия никому, но самото съществуване, толкова изумително и нереално, и смъртта, до болка позната на всички ни. Смъртта на нещо толкова невинно и свято е грозна гледка. Човек си мисли, че живот е живял, мъки е борил, болка е усетил и тогава идва тя. Сладката кралица на смъртта. 

Усещаше го. Обгоряло като въглен, натрошено като стъкло, с прободни рани като кратери, умиращо бавно, на брега на реката...

Забавно как пепелта, напоена от прясната кръв, се сгъстяваше. И изгрява от мъртвата плът сърце. Извисява се величествено сред облаци, от пепелта на мъртвите си братя, огряно в очакване, изпълнено с надежда, готово за битка. Битка, обречена на гибел от самото начало. Поредното сърце, поредният шанс, поредната надежда. Отново загубени.

Обречени да тлеят на брега на реката, където растяха розите, кървави и диви...

"I've felt the hate rise up in me, kneel down and clear the stone of leaves, I wander out, where you can't see, inside my shell I wait and bleed..."

Кристална сълза се стече пареща по бузата му. Кървавата сълза на болката и омразата. Надеждата лежаща нейде сред останките на поредния труп. Поредната лъжа. Поредната лудост.

Няма мир, няма покой, само грозните ридания насичащи мрака, дълбоки хрипове и жални стенания.

Предмети летят на ляво и на дясно, вихър от болка, буря от мъка. Стъкла потъват меко в кожата му оставящи дълбоки канали за бъдещите реки. Реки от кръв. Кръв на отчаяние. Кръв на омраза. Кръв, която никога нямаше да спре. Солената кръв на загубата. Жалката загуба на играта. Играта на живота. Скапаният безкраен цикъл, от несполуки и разочарования, наречен живот.
Звездите гаснат една по една, сълза след сълза, надежите умират една по една. Той се давеше в морето от болка. 

Разкъсаната кожа над кокалчетата му, болезнено се набиваше в стената с всеки следващ удар. Стената го гледаше, застинала безизразно в кървавата си маска, олицетворяваща бедствието преминало през стаята му. Натрошени дъски от гардероб сухо дращеха паркета в сладък дует със стъклата от кинескопа. Платки прехвърчаха, кондензатори гърмяха. Разкъсани и прогорени, дрехи и плакати, танцуваха леко подухвани от хладния вечерен ветрец. Натрошените стъкла на прозорците грозно зееха подобно на зейнала акулска паст. Погълнала преди секунди и огромна стерео уредба. Сълзите си течаха, гъделичкайки горещо лицето му. Проскубаната коса полепваше в дълбоките рани по гърдите и ръцете.  Парчета стъкло и гетинакс стърчаха от ходилата.