"Там растяха розите, кървави и диви..."
Жива е тя, жива е безрезервната любов. Зараждането не е мистерия никому, но самото съществуване, толкова изумително и нереално, и смъртта, до болка позната на всички ни. Смъртта на нещо толкова невинно и свято е грозна гледка. Човек си мисли, че живот е живял, мъки е борил, болка е усетил и тогава идва тя. Сладката кралица на смъртта.
Усещаше го. Обгоряло като въглен, натрошено като стъкло, с прободни рани като кратери, умиращо бавно, на брега на реката...
Забавно как пепелта, напоена от прясната кръв, се сгъстяваше. И изгрява от мъртвата плът сърце. Извисява се величествено сред облаци, от пепелта на мъртвите си братя, огряно в очакване, изпълнено с надежда, готово за битка. Битка, обречена на гибел от самото начало. Поредното сърце, поредният шанс, поредната надежда. Отново загубени.
Обречени да тлеят на брега на реката, където растяха розите, кървави и диви...
"I've felt the hate rise up in me, kneel down and clear the stone of leaves, I wande ...