2. С рогата напред и в дълбокото

– Колко точно зле е, Мели? -попитах с неприкрита боязън новия си съдебномедицински експерт, доктор Амелия Илиева на влизане в аутопсионната.

Иззад масата ме погледнаха две прозорливи очи с цвят на тъмен шоколад. Лицето ѝ също като моето изразяваше явен дискомфорт и съвсем искрено отвращение от вида на обекта на изследване. 

Амелия беше типичен представител на всичко онова, което посредствените душици с огромна доза черна завист влагаха в определението “зубър”. Дребна, слабовата, с дълга чуплива кестенява коса, завита на кок и голям диоптър очила за далечно виждане. Липсваха ѝ единствено брекетите на зъбите. Усмивката ѝ бе перфектна. Дори холивудска звезда би ѝ завидяла заради нея. 

Пълна отличничка на випуска си в училище, в университета, както и по време на специализацията си. И като голяма част от златните хипократи-така наричаха пълните отличници в Медицинския университет, си падаше леко откачалка. Мечтаела да стане съдебен лекар от първи клас. Затова и учила като ненормална. Говореше се, че по време на следването си се явявала на някакъв кирлив зачот по медицинска етика десет пъти, докато накрая не ѝ писали липсващата в иначе безупречната ѝ диплома шестица. След това си извоювала повторно провеждане на конкурса за съдебно-медицински експерт в Областна дирекция полиция, тъй като първият бил спечелен по линия “ти на мене-аз на тебе”. За щастие, отрочето на местния началник на митническата служба, който бил съперникът ѝ за мястото в полицията сам се отказал и предпочел топлото и сигурно местенце, което милият му и грижовен родител осигурил под крилото си.

Така и на моята улица изгря слънце, защото предишният ни патоанатом излезе в пенсия преди месец, а честно казано в последните му експертизи се наблюдаваше меко казано немарливост към изключително отговорната му роля в разрешаването на случаите ни. Особено тези със серийния психопат.

– Много. Върху жертвата има следи от слюнка на извършителя, примесена с кръв и тъкан от матката на жертвата. Субектът ѝ е направил разрез като при цезарово сечение. Знаел е какво ще открие вътре. Плод, отговарящ по размер на петмесечна бременност. 

– Да не искаш да кажеш…

– Да, началник. Изродът е “изял” нероденото бебе на убитата върху нея. Докато е била още жива и е агонизирала от болка. Няма следи от упойващи вещества в кръвта ѝ. Значи в пълно съзнание е понасяла извращенията на този…

– Няма нужда да продължаваш. И така ми е ясно. Нещо друго?

– Има. Открих по кожата ѝ следи от глицерин, ланолин, екстракт от алое и жожоба, както и парфюм. Заедно с примес от плацента. Само че от примат.

– Някакъв вид козметика?

– Точно така. Би трябвало да е подмладяващ хидратиращ крем, съдейки по съставките. Но не всички са законни. 

–Така. Значи е тайна разработка?

– Вероятно. Докато измислят легален начин по който да я вкарат вътре. Или да излъжат. На богаташките с ботокс и лифтинг ще им е все едно колко маймуни са избити заради благоуханния кадифен крем в скъпоценната кристална кутийка. Да се фукат с нещо уникално винаги е по-важно от това как са се сдобили с него.

– Толкова млада, а така в час с нещата!

– На аутсайдерите винаги се налага да съзреят по-рано за живота. Вие сте живото доказателство.

Погледнах я и се опитах да прозра отвъд завесата от вежлива сдържаност и безпрекословно подчинение пред явния авторитет в мое лице. Мога да ѝ бъда майка. Или по-голяма сестра. Но не и приятел. Тя не допуска никого до себе си. 

Тогава защо се опитва да се сближи с мен?

– Миличка, не е необходимо да ме ласкаеш. Казвай направо какво искаш.

– Аз… Защо мислите, че искам нещо? 

– Изпъната си като струна, която всеки момент ще се скъса от напрежение. Отвътре вриш и кипиш. Би ли споделила защо?

Амелия не мигаше. Но мълчеше. Боеше се. И с право.

– Искам да ме включите в разследването.

– Нима? Не ти ли е достатъчна упадъчната романтика на моргата? Вярно, компанията тук не е точно общителна, но все пак…

– Искам да бъда примамка. 

Наложи се да си сваля очилата и да си разтъркам очите. Дишах бавно и дълбоко. Това го умеех. Ако не бях станала полицай, щях да съм певица. Или йога. Така че с правилното дишане бяхме на "Ти".

– Разбрала си каква е връзката между жертвите, нали? И смяташ, че можеш да се вместиш в рамките на типа, привличащ субекта. Не мога, Мели. Няма как да ти го позволя. Твърде ценна си за мен.

– Но там мога да бъда много по-полезна! Още колко млади бъдещи майки трябва да умрат в адски мъки, за да се решите на нещо по-рисковано?

– Основно правило е, че на първо място е сигурността на полицая. Ако не осигуря лична безопасност на екипа си, изобщо не се заемам със случай. 

– Възрастта и външният ми вид съответстват на това, което убиецът търси. Освен това вече подадох заявление за кандидатстване.

– Какво заявление? Къде да кандидастваш?

– Открих няколко обяви в интернет. Една от тях ми направи впечатление, защото ставаше въпрос за не особено известна у нас компания. Търсеха хора. Жени на моята възраст. Тестова група. На козметиката, за която ви обясних. Това е трета фаза от изпитването на продукта. Преди да се подаде официална молба за одобрението му и да се получи разрешение за производството и пускането му на пазара. 

Процедурата е като при лекарствата, тъй като става въпрос за дермокозметика. Или както казвахме едно време- медицинска козметика. Първо са изпитанията на животни, а след това и върху хора. Доброволци. Плащат добри пари по принцип.

– Мхм. Животът не може да се измери с пари и ти прекрасно го знаеш. Забранявам ти да ходиш и да участваш в каквито и да е експерименти…

– В работно време, да. Но нямате права над свободното ми време.

– Амелия!

– Не. Решила съм го. 

Разтрих слепоочията си с пръсти. Естествено, че не можех да изляза на глава с този патоанатомичен гений. Все едно да се опитам да убеждавам стена. Даже със стената съществуваше по-голяма вероятност за успех.

– Добре. Всъщност никак не е добре, но поне имаме следа. Ще ти сложа опашка, обаче. И това не подлежи на обсъждане. Алексиев и Константинов ще бъдат плътно до теб.

 Амелия се поколеба как да реагира. Дали да кимне утвърдително или да вирне нос и да ми обърне гръб демонстративно. Но още преди да даде осъзнат невербален израз на емоциите си, аз вече ги усещах. 

Имам нюх за човешките чувства. Затова съм една от най-добрите в занаята. Мели едва се сдържаше, но всъщност вътрешно ликуваше. Александър Алексиев ѝ беше слабост. Не вярвам любовта от пръв поглед наистина да съществува, но ако беше така, доктор Илиева щеше да е неин материален израз. В момента, в който пристъпи прага на управлението погледът ѝ срещна този на старши полицай Алексиев. Не знам дали са запърхали пеперуди в стомаха ѝ, но още същия следобед ги заварих да се чукат в тоалетната. С лице към огледалото на мивката. Алексиев обича бързия секс на задна. Но пък и обожава да гледа отражението си, както и това на партньорката си. Това го възбужда още повече. И не си поплюва с грубостите.

По принцип не съм привърженичка на това да си вадиш оная работа там, където си вадиш и хляба, но Амелия беше достатъчно умна, за да не си изгуби ума по колега само след едно чукане със съмнително качество. Не помня някога да ми е доставяло удоволствие да ме клатят права и наведена напред. 

Е, ако все пак проявеше неблагоразумието да хлътне и да изложи доброволно сърцето си на ударите на тая кучка, наречена любов, със сигурност щеше да получи ценен урок. Доживотен.

А Алексиев, с външния си вид на съвременен Аполон, характера на средиземноморски джентълмен и безпогрешния си инстинкт на полицейска хрътка щеше да продължава да вършее из службата докато не постигнеше персоналната си цел в живота, а именно да опраши всяко същество от противоположния пол. Всъщност, почти всяко.

Нямаше нужда да говоря повече с Амелия. Трябваше да дам нареждания на хората си.

Когато влязох в рапортната, станах свидетел на рядка гледка. Константинов, чедиридесет и две годишен оплешивяващ мъж със завидно коремче, символизиращо семейното му благополучие, седеше на масата, навел глава и покрил очите си с ръка, а пред него имаше полуизпито патронче гроздова, местно производство. Петима от колегите стояха над него и дружески го тупаха по рамото.

– Какво става тук? Да не празнуваме нещо? К'ва е тая ракия бе, Коце?

– Шефе, извинявай, ама…

– Жена му го е зарязала. Избягала с най-добрия му приятел. Не бой се, Коце! До утре вечер ще сме ги открили. А за оня тъпак аз лично ще се погрижа. - се включи Младенов. Той беше горе-долу набор на Костадинов. За разлика от него, обаче, Манол беше в перфектна физическа форма. Което съвсем не важеше за психическата му. Мистериозната му усмивка говореше как през ума му минават доста притеснителни за обикновения човек мисли относно собственоръчното одиране на кожата на наверника, нанесъл нелечима душевна рана на колегата му. 

– Вчера бяхме за риба, мамка му! Долна, мръсна гад…

– Много съжалявам за драмите в личните ти отношения, но те затова са лични. За да останат вкъщи и да не влияят на работата ти. Сега, ако обичаш, спри да се самосъжаляваш и наливаш с тоя бълвоч и ела в кабинета ми. Ще те черпя малцово уиски. Все пак вече си свободен човек.

– Ама…

– Не приемам "Не" за отговор. Днес ще се напиеш подобаващо. До безпаметност. Утре ще изтрезняваш. А от други ден те искам на линия, защото заедно с Алексиев ще сте плътно по петите на Амелия. Имаме следа, господа. За съжаление се налага да включим съдебномедицинския си експерт като пряк участник в разследването.

– Началник, нали не казваш че…

В палавите пъстри очи на Алексиев пробляснаха мълнии. 

– Правилно, драги ми Уотсън! Креватното ти другарче е примамката ни. Дано изродът се хване. Отговаряте за нея с главите си, ясна ли съм?

И докато осмислят казаното от мен, аз рязко пернах от масата долнопробния дестилат. Александър и Костадин се спогледаха за кратко, после обърнаха погледи към мен.

– Казвай какво трябва да правим. Нямаш грижи за останалото.

– Ето какво искам от вас…

Да, ситуацията малко по малко загрубяваше. Не, че ме беше страх. По-скоро изпитвах предчувствие, че нещо ново предстои. Прераждане, възкресение, както искате го наречете. Но щеше да е един вид свежо начало. А към него трябва да се подхожда с повишено внимание. Особено, когато става въпрос за живота на някой друг, а не за твоя собствен. Защото в крайна сметка всички ние живеем заради и чрез другите. Човекът е обществено животно и само социумът може да му даде онова, от което има нужда. Точно така- не онова, което иска, а от което се нуждае. 

Колкото и извратено да беше, същото важеше и за нашия психопат. Само, че неговите нужди се удовлетворяха като първо биваха пречупени през призмата на безвъзвратно увредения му ум. Той отдавна беше достигнал точката на невъзвръщане и точно по тази причина продължаваше с увереност далеч отвъд нея. А когато нещо е безвъзвратно повредено, единственият начин да го спасиш е да го унищожиш. Веднъж завинаги.

Да, знаех го. Стигнеше ли се до арест, щеше да се наложи да сблъскаме моралните си принципи със законовите норми. Макар в случая да изглеждаше, че и законът и личното ни чувство на справедливост биха осъдили психопата на бавна и мъчителна смърт без да се стига изобщо до съдебен процес, истината беше съвсем различна. А за чистата и искрена истина често не сме подготвени. Не и докато не ни удари със своята безусловна безкомпромисност.

И едва, когато се сблъскаме очи в очи с нея осъзнаваме колко глупави и нищожни сме всъщност. И как всичко, в което сме вярвали не е струвало и пет пари.

Сега, когато ви го разказвам, за пореден път се убеждавам, че човек се учи докато е жив. И, разбира се, най-умелият учител, чиито ученици завършват школата му винаги с отлична успеваемост, е самият живот. А ръка за ръка с него, безмълвно но уверено, винаги върви смъртта. 

На мен, както и на колегите ми ни предстоеше да минем поредния жесток курс на обучение от живота и неговите последствия…