5. Надежда за пролет

– Димов, как ти харесва милата пасторална картина? Би ли добавил нещичко към колорита или композицията?

Изпадналият в пълен амок инспектор на средна възраст сякаш се завърна от ада. Ужасът на лицето му беше явен признак на абсолютната му неспособност да мисли трезво, камо ли да ми даде адекватен отговор. Беше блед като платно с изцъклени очи и силно разширени зеници. Бас държа, че пулсът му беше поне сто и шейсет. Далеч от нормалните деветдесет удара в минута. Още миг и щеше да избяга от местопрестъплението, за да издрайфа цялата мазна баничка и боза, с които се беше натъпкал преди да пристигне тази сутрин на работа.

Съвсем разбираемо. Все пак пред нас се ширеше масов гроб, в който лежаха обезобразени поне трийсет тела на млади жени. Скоро щеше да се докаже подозрението ми, че са били и бременни.

Не съм пушачка. Но когато видя нещо шокиращо, понякога си позволявам по една цигара. Алексиев стоеше най-близо до мен, така че се пресегнах и си  взех една от любезно подадената ми кутия. С хората ми се разбирахме без думи, когато се наложеше да проявим благоприличие и да запазим няколко минути пълно мълчание.

– Началник, трябват ни повече хора. Безкрайната мрежа от тунели може да крие още подобни скривалища. А след като знаят, че сме по петите им, ще се опитат да ги заличат, за да покрият следите си.

– Какво предлагаш, Александре? Комисарят е уведомен, заместник- министърът-също. Нямам право да преразпределям полицаи извън отдела си.

– Игнатия, и двамата знаем, че тук става въпрос за нещо голямо. Корените на мистерията са всъщност нейната корона. Високо по етажите на йерархията.

– В такъв случай ако с теб държим случаят да си остане наш, ще се наложи да подвием опашки, да преклоним главици и да си затваряме устата. Както и да вършим всичко по устав. Особено сега, след като наш човек е потърпевш.

Въздухът бе зловонен, заради разлагащите се трупове и цигареният дим приличаше на свеж пролетен полъх , в сравнение с умопомрачителната смрад на мърша. Макар прожекторите ни да имаха осветяемост поне няколко хиляди лумена, дори и да бяха няколко десетки, мракът в това царство на смъртта беше толкова гъст и лепкав и щеше тъй упорито да полепне по нас, че дори и търкане с телена четка до кръв нямаше да успее да го отмие от душите ни.

– Не говорете за мен в трето лице, все едно ме няма! Тук съм и изобщо нямам нужда от съчувствието ви!

Амелия отхвърли рязко одеялото, което Спешна помощ бяха наметнали на раменете ѝ. Кротката и мълчалива до момента жена изведнъж се превърна в яростна лъвица.

– Да не мислите, че ще търпя процедурните ви глупости? Тук има толкова материал за изследване и е тъй специфичен, че едно погрешно движение и куп безценни улики ще отидат на вятъра!

– Въобще не си въобразявай, че с тоя посттравматичен стрес ще те допусна до криминалистичната лаборатория! Мели, излизаш в болничен. Още днес. Лично ще те закарам в някой спа-хотел и ще се погрижа да киснеш в сауната и парната му баня поне една седмица. Никаква работа за теб в близките дни!

– Щом като искате да ме изтезавате, дайте ми почивка. Обаче ще ви го върна тъпкано. Ще напиша рапорт за официалното въвеждане на лицевото разпознаване и ще кажа, че върши прекрасна работа. Сбогом пръстови отпечатъци и хартиени досиета! Ще имате да взимате като се бъгне системата!

– Е, хайде сега, Мели! Дай да не прекаляваме със заплахите. Какво искаш, за да не свършиш наистина някоя подобна глупост?

– Да се върна на работа! Нищо повече! Това е единственото, което има значение за мен. Винаги е било. Ако ме лишите от моя смисъл, ще си спечелите враг, вместо безценния съюзник, който съм ви в момента.

Много обичам водоустойчивия и неразмазващ се грим. Често ми се налага да си разтривам очите и слепоочията. Ако нямах твърди доказателства за противното, можех да се закълна с чисто сърце, че това момиче ми е дъщеря. Подобен инат може да притежава единствено пряка потомка на Игнатия Инвиктус.

– Явно всички в тоя отдел ме смятат за лукова глава напоследък. Кажете, честно, да ви приличам на жена, с която може да се ебавате? Кажи, Саше? Аз тука да не съм ви леля Айше от кварталния пазар? Казах “НЕ!” .  Моето “ Не!” значи точно това. Амелия, излизаш в болничен. Веднага след като запишем подробно всичките ти показания. След това ти, Александър и Костадин се отправяте на релаксиращо пътешествие в планината. И да не си посмяла да им се измъкваш! Защото ако разбера, че има дори и намек за подобно нещо ще получиш и дисциплинарно наказание.

Обещавам ти, че никой няма да се докосва до безценните ти улики, защото сама ще ги запечатам и няма да допускам никого, когото ти самата не си одобрила. Случайно да познаваш такъв човек?

Амелия се опита да долови следа на колебание у мен, пролука в защитата ми през която да проникне и да постави поредния ултиматум, но този път нямаше такава. Бях напълно непроницаема.

– Има един колега… Мисля, че ще се справи прилично. С него бяхме вечни съперници в университета. Знае и може. Наистина. Но доколкото ми е известно, работи в провинцията. Освен това ненавижда големите градове.  Не знам дали ще се съгласи…

– Х-м… Съдейки по начина ти на изразяване, по-скоро ти не желаеш особено да се съгласи. Някаква специална причина за това? Конфликт на интереси?

– Не! Нищо подобно! Просто… Дълго е за разказване…

–  Разбирам. Не е нужно да продължаваш. Известно ти е, че съм широко скроен човек. 

Амелия кимна и явното ѝ неудобство стана още по-осезаемо. Алексиев се престори на приятно разсеян, но забелязах как трепна при последните думи на Мели. А уж това помежду им не беше сериозно…

Както и да е, сърдечните болки на подчинените ми ме разсеяха ненужно много. Отплеснах се от същината на историята.

След среднощните ми похождения в страната на удоволствията се завърнах в реалността на кървавия екшън с балкански привкус. Хората ми бяха завардили главната линия и устроиха засада на бегълците. Когато обаче влакчето, превозващо скъпоценния товар от десет бременни жени достигна блокадата,те откриха огън по нас. Докато ние се опитвахме да сломим съпротивата им, вътре във влака се е случвало съвсем различно нещо. Заличаване на улики. Премахване на свидетели. Разчистване.

Когато все пак огневата им мощ се изчерпа напълно и всичко утихна, отвътре се чуха ужасени викове. За няколко секунди. След което настъпи гробна тишина. А тя никога не предвещаваше нещо добро. 

Щом щурмувахме вагоните се натъкнахме на най-лошото. “Тестовите обекти” бяха умъртвени с бързодействаща отрова. Или поне по-голямата част от тях.

Амелия се бе борила и успяла да надвие с голи ръце своите “ палачи” и след  като видели как миньонката се разправя с колежките им, другите се паникьосали и решили да офейкат, но за нещастие не им се получило. Пътят им към евентуалната свобода бил блокиран, а те имали изрични инструкции да не оставят следи и доказателства. Включително и такива, които биха могли да разкрият строго пазените тайни на организацията.

Амелия бе единствената свидетелка на масовото самоубийство на необяснимо фанатично лоялните към службата си лаборантки. Бяха се изпозастреляли взаимно.

Е, явно една от тях не е била съвсем вярна докрай на каузата или пък я бе налегнала предсмъртно гузна съвест, защото точно преди да издъхне, бе посочила на Амелия мястото на масовия гроб, който разчиствахме в момента.

Разследванията са изключително деликатна  материя. Колкото повече разнищваш единия край на мистерията, толкова повече се оплита другият. И единствената ни връзка с мистериозната компания оставаше Амелия, затова и в момента трябваше да я пазим като очите си. 

Бях сигурна, че ще има опит за покушение срещу нея, но честно да си призная разчитах точно на това. В някои случаи може най-добрата защита да е нападението, но не и в онези в които някой се изправя срещу мен. Защото това би била най-голямата му грешка. Нападнат ли ме са обречени. Вече знаете защо- аз никога не губя. И в момента в ума ми се разгръщаше перфектният план за улавяне на не особено умели престъпници. Много под нивото на жестокия психопат, който стоеше на върха на хранителната пирамида тук. Защото това беше постановка, целяща отвличане на вниманието ни и само аматьор би се хванал на толкова примитивна въдица.

Нищо. Ясно ми е защо допуска подобна небрежност. Присмива ни се. Чувства се напълно недосегаем и демонстрира превъзходство като ни праща да гоним Михаля. Но както той, така и аз имам едно наум. И очаквам с нетърпение момента, когато ще получа възможност да извадя асо пика от ръкава си.

А дотогава ми предстоеше да се справя с нелеката задача да лавирам пред своето пряко началство. Хич не ме бива в еквилибристиката, но съм съвсем наясно с балистиката и траекторията на куршумите, които смятаха да изстрелят срещу мен комисарят и първият заместник на министъра. Така че щях да бягам на зиг-заг. По-бързо, отколкото те можеха да стрелят.

Но да оставим иносказанията настрана. Трябваше да почистя униформата си. Пред висшето ръководство или се явяваш в подобаващ външен вид и  с достойно поведение или ти махат по някоя звезда от пагоните. А в момента последното, което бе нужно на отдела ми в борбата ни с тъмната страна на човешката душевност бе моето понижение в длъжност.

Така, че след официалния край на работния ми ден, от управлението щях да се насоча право към най-доброто химическо чистене в града. 

Съвсем сериозно, имах подобни намерения. Но всички знаем кой път е постлан с тях.. Точно на изхода се врязах челно в най-странното човешко същество, което можеше да съществува на този свят.

Аз успях да се задържа на краката си, но той, защото в крайна сметка беше от мъжки биологичен пол, успя да завърши свободното си падане с доста грубо приземяване, съчетано с разпиляване на купища листове от няколкото десетки папки, с които се беше натоварил.

– Много съжалявам! Толкова съм непохватен! Добре ли сте?

Когато този екзотичен хуманоид вдигна поглед към мен, ме овладя някаква свръхестествена моментна парализа. Пред мен стоеше дребен и хърбав, рошав младеж с тъмноруса коса до раменете и с най-невинния лешников поглед, който би могъл да принадлежи на представител на хомо сапиенс. На всичкото отгоре имаше плътни и извити в дружелюбна усмивка устни. 

“Що за елф си ти и чий го дървиш в моето управление?”- ми идеше да запитам, но си прехапах езика и се сдържах.

– Да, прекрасно! Което май не важи за теб. А ти си?

– Моля за извинение! Теодор Ангелов. Доктор Теодор Ангелов. А вие сте Главен Инспектор Игнатова, ако не греша.

– Дай ръка, доктор Тео! Нали мога да те наричам така? Тук си помагаме един на друг и се подкрепяме. Ти ли си човекът на Амелия?

– Ами… Щом така ви е удобно…

– А, не! Да ги нямаме такива! Ти не си мебел, че да си ми удобен. Напротив. Искам да си колкото се може по-ръбат и неудобен, за да си ми полезен. Аз ценя уменията и знанията, а за теб разбрах че имаш в завидно количество и от двете. 

Погледнах часовника си. Мамка му! Химическото щеше да затвори след двайсет минути. Трябваше да подредя приоритетите си на мига, а перфектният ми външен вид пред началството очевидно нямаше да ги оглавява.

– Драги ми Тео, какво ще кажеш за едно полицейско препускане в час пик с новата ти шефка? Трябва да стигна до другия край на града за по-малко от двадесет минути и в същото време искам да чуя какво имаш да ми кажеш. Виждам, че е важно.

– Откъде…

– Откъдето и ти. Хайде, че нямаме време, а се изнервям като бързам. Знаеш колко е вредно за такива като нас да губим контрол над себе си, нали?

Тео кимна и свенлива усмивка отново изви устните му. Беше ме разбрал.

Когато седнахме в патрулката и се възползвах от всички предимства на автомобила със специален режим на движение, когато вдигнах сто и четиридесет в градски условия и пуснах диск с любимата си група, когато увеличих звука до дупка, доктор Ангелов най-после се отпусна и получавайки от мен невербална покана да изплюе камъчето, заговори:

– Инспектор Игнатова, какво ви е известно за сурогатното майчинство?

Ето, че и аз най-после имах повод да се усмихна днес. Защото въпросът беше зададен, но без да бъдат използвани мускулите на говорния апарат на събеседника ми.

– Важното е какво имаш ти да ми кажеш за него, драги ми светлоносецо!- на свой ред отговорих аз, без всъщност да промълвявам и една дума.

Да, най-светлото в живота ни проличава точно, когато мракът над главите ни е най-гъст. А и най-тъмно е преди изгрев. Може би най-после бе дошъл моментът да се развидели. Или пък светлината не беше от изгряващото слънце, а от зловещия блясък на очите на най-страшния хищник, спотайващ се в сенките. Негово Мрачно Величество-Човекът…