"- Там ли си? – попитах.
- Да, там съм – отвърна Алиса."
И после. На друго място, по друго време, с една друга Алиса и с още някой, който е рус:
- Там ли си? - пита тихичко.
- Там съм - отвръщам още по-тихичко, а тя се усмихва, може би дори се изкикотва. Тихо.
Помежду ни е останало толкова малко място без вакуум, че няма даже къде да се побере един нормален смях. А и не е в стила ù да бъде нормална.
Затова веднага след смеха тя като че ли става напълно сериозна.
- Жалко, на мен ми се искаше да си тука - прошепва, сякаш на себе си.
- Жалко е да ти се иска, когато не може - промърморвам.
- Кой каза, че не може? - пита.
- Аз. И даже не го казах, ами го измърморих...
- А... Тогава значи вярно не може... За такова можене трябват двама... Сама не мога.
Това последното не знам дали го каза, почти не чух... може и да си го измислям.
А пък аз така добре съм си сама. Само че все някой се намира да търси взаимност... Разбираш ли, намира се и после търси... Така става като само зяпам в това огледало, така става като постоянно влизам и излизам от Страната на Чудесата, така става като ям от грешната страна на гъбата – всичко се обърква.
- За какво си мислиш?
- Чакай - казвам - това е моя реплика.
- Голяма работа! Твоите реплики винаги са по-хубави...
- Ами! На тебе само такива ти се струват, защото са ти далечни и чужди. Нещата винаги изглеждат по-добре от далече... Детайлите са грозно нещо.
- А думата е хубава.
- Защото е чужда.
- Значи ли това, че те харесвам толкова, защото си там, а не тук?
- Може и да значи. А и да не е така, ние пак може да се правим, че значи, щом, така или иначе, едва ли някога ще сме на едно и също място по едно и също време. По-добре да извлечем от това някаква полза.
- Мисля, че ползите са змийски кожи – биват извличани всяка пролет, за да ги сменят други ползи. Колко тъжно, нали?
- Ами те сигурно са свикнали...
- Не се свиква. С това да бъдеш изритван и оставян да изсъхнеш, проснат на тревата, не се свиква!
- Много драматично взе да става... отивам си.
- Винаги така правиш - отиваш си, когато спрем да говорим за незначителни неща.
- Всички неща могат да бъдат значителни, зависи от кой ъгъл и на каква светлина ги гледаш. А трябва да знаеш, че тука светлината е мека и тъкмо подходяща за виждане на значителни неща и помещението е цялото в ъгли и кривини.
- Странно... а моята стая е oвална и ужасно тъмна.
- Тогава защо ти се иска да бях и аз там?
- Защото ти щеше да донесеш със себе си светлината...
- Въртим се в кръг, знаеш ли?
- Не. Аз се въртя в елипси, а ти – в ръбати ромбове. Защото ти си там, а аз съм тук. Не биваше да питам там ли си. Можех да си представя, че си при мене, а сега имам черно на бяло, че не си... - докато казва това, гласът ù все повече утихва...
- Колко тъжно, нали? - питам тихичко, колкото да кажа нещо.
Но тя не отвръща или аз просто не чувам, или си измислям нейното мълчание, защото винаги бягам, когато стане въпрос за чувства.
***
Започвам да бягам. Блъскам се в ръб, удрям си главата, падам на пода. Ставам, озовавам се пред огледало, озовавам се пред себе си. Не ми харесва гледката. Започвам отново да бягам.
***
Днес опитах да се погледна отстрани.
Вече няма.
Никога повече, не.
„Хората те обичат“ - шепне някакво гласче.
Обичат - чушки!
„Не бе... тебе обичат. Е, някои може и чушки да обичат.“
Аз такива не познавам.
„А всички ли, които познаваш, те обичат?“
Не знам. Аз само знам, че когато с хората се опознаем, спираме да се обичаме. Аз - тях и те - мен.
„Да опознаеш, значи да си на два сантиметра от нечий нос и да виждаш всеки детайл.“
Детайлите са лошо нещо.
„Но самата дума е хубава...“
Защото е чуж... Я чакай!
„Чушка?Чушкам? Чушкопек?“
Стига си ме баламосвал, глас със глас! Аз казах „чу“, а после „ж“!
„Не се ядосвай, това е едно най-обикновено обеззвучване, използвано в твоя вреда и в моя полза, нима ти е за първи път?“
Ти си глас-в-глава! Не може да имаш собствено мнение за думите, не може да използваш нищо в моя вреда и не може да имаш толкова дълги реплики, нито да ги казваш така спокойно и ласкаво!
„Ех, че си!... Само да можеше да се погледнеш отстрани, да видиш колко грозно се държиш... Виж, ето“
Стига си ми тикал това огледало в лицето! Ти си глас, откъде намери тая сила да домъкнеш бабиното огледало чак дотук?!
„Ами ти ми я даде... аз съм само глас-в-глава... саморазрушаваш се.“
Как така?
„Така, отвътре - навън“
Я се разкарай!
„Как?“
Така. С едно „пук“ и дим да те няма.
„А не може ли с „пльок“, „пуф“ или „туп“?“
Не може! Какви са тия претенции! Ти още малко ще ми поискаш и...
„Да, няма да ми се отрази толкова лошо...“
Марш!
„Ти само ме изритваш... като змийска кожа напролет“
Много драматично взе да го даваш. Ама няма да мине, разбра ли!
„Добре, де, добре. Но да знаеш, че с това саморазрушение до никъде няма да стигнеш! Пук.“
***
Дрън-дрън. До никъде нямало да стигна.
Започнах да тичам. Спънах се в едно чувство, паднах, счупих си илюзиите.
Лежах болна в ръбата стая цели три приказки... и тe бяха също ръбати и постоянно се саморазрушаваха...
Колко тъжно, нали?
© Алиса Todos los derechos reservados