"- Там ли си? – попитах.
- Да, там съм – отвърна Алиса."
И после. На друго място, по друго време, с една друга Алиса и с още някой, който е рус:
- Там ли си? - пита тихичко.
- Там съм - отвръщам още по-тихичко, а тя се усмихва, може би дори се изкикотва. Тихо.
Помежду ни е останало толкова малко място без вакуум, че няма даже къде да се побере един нормален смях. А и не е в стила ù да бъде нормална.
Затова веднага след смеха тя като че ли става напълно сериозна.
- Жалко, на мен ми се искаше да си тука - прошепва, сякаш на себе си.
- Жалко е да ти се иска, когато не може - промърморвам.
- Кой каза, че не може? - пита.
- Аз. И даже не го казах, ами го измърморих...
- А... Тогава значи вярно не може... За такова можене трябват двама... Сама не мога. ...