Ръце в джобовете

 Отдавна не знаеше какво да прави с нея. Обажданията на мобилния вече не му носеха радост, а предизвикваха недоумение и досада. Беше едносричен и кратък. В редки случаи откликваше на желанието и да си поговорят малко. Даже тогава пак бързаше да затвори, сякаш продължителният разговор можеше погрешно да я накара да си помисли, че всичко е както преди, открито и непринудено. Понякога получаваше SMS-и, нежни и чувствени, събрали в кратките думи нейните разсъждения за отчуждението му. Никога директно обвиняващи, а завоалирано дипломатични, сякаш я беше страх да не счупи и тънкия лед между тях. Приличаха повече на SOS, отколкото на констатации. Четеше ги и веднага ги изтриваше, сякаш никога не са съществували. Нямаше какво да и напише в отговор, а и не му се искаше да и звъни, за да не покаже слабост или сантименталност. То май си беше еднакво. Нямаше обяснение за себе си, как се стигна до тук. Няколко години всичко вървеше от само себе си, срещите им бяха кратки, но интензивни, не можеха да се наприказват, темите се появяваха една след друга, винаги завладяващи цялото им внимание. Очите им се търсеха, на моменти усещаше, че не я слуша, а само я поглъща с поглед, толкова интересна беше, когато се вживяваше в разказите си. Обичаха да са сами, но това в може би им изигра в крайна сметка лоша шега. Никой и никога не узна за връзката им, приятели  и близки не бяха въвлечени. Нямаше излизания с компании, китари и песни заедно, гостувания, екскурзии и събирания. Бяха си достатъчни един на друг. Или поне той и беше достатъчен. Постепенно ежедневието го погълна с цялата си безпощадност. Работата, колегите, ловът, приятелите. Изместиха срещите им и ги разделяха за дълги периоди, когато всеки оставаше сам със себе си. Когато отново се виждаха след месеци прекъсване, първите минути минаваха в неловко прескачане от тема на тема, без да могат да се насладят един на друг. Беше сигурен, че тя не спира да мисли за него. Това му носеше утеха, но и неудобство и смут, защото той се сещаше рядко и епизодично за нея. В неговото съзнание тя оставаше някъде там, на километър и половина в същия град, самотна и отчаяна, каквато не искаше да я вижда. Когато се сещаше за нея, ръцете му се прибираха сами в джоба, по-далеч от телефона. Нека почака, така или иначе, няма какво да загуби. Не му се искаше да слуша обвинения и да мисли как да им отговаря. Всичко вече беше казано и направено. После някой позвъняваше и тя изчезваше от мислите му за дълго.

   Оставаше да я изтрие само от сънищата си. Покрай многото ангажименти не му оставаше много време за сън. Заспиваше моментално, потъваше в кратки, накъсани сънища, повечето от които не помнеше. Сънищата с нея обаче го преследваха часове наред, трескави и задъхани, пълни с нежните и ласки и целувки, ръцете и по тялото му, бързи и сръчни. Оставяше се да го гали дълго, да навакса всичко, което и беше отнел в дългите самотни дни и нощи. Искаше му се никога да не свършва нежната буря на докосванията и. Събуждаше се потен, задъхан, и отчаян. Не искаше да признае дори пред себе си, че сънищата му преследваха липсващата му реалност. Изтласкваше ги далеч назад в съзнанието си, някъде на скрито и недостижимо място. Не искаше да му пречат. Не и сега, когато почти се беше разделил в мислите си с нея. Намираше си още повече работа и потъваше в новите си грижи.

   Включи компютъра. Непрочетени писма. Естествено няколко от нея. За два дни време. Да ги отвори , или не. Щракна с мишката, почти затворил очи. Две думи само: „Сънувах те."  Изтри го и пъхна ръце в джобовете си.