С червени маратонки и изтъркани джинси
Днес с останалите пари купих маратонки на едно момче, абитуриент. Избра си червени на цвят. Лицето му е бледо, ще се открояват. Дънките му са избелели, значи модерни. Една приятелка му е класна ръководителка, тя го доведе. Разговорихме се. Искал да кандидатства висше, но семейството му нямало средства, за да го издържа. Затова щяло първо да работи една-две години, после да учи. Посъветвах го добре да размисли, все пак бъдещето е в неговите ръце.
Така ли е всъщност? Какъв шанс имат такива като него, без всякаква подкрепа зад гърба си. Дано да има късмет!
А, какви пари ли? Ами тези сто долара, които една българка ми изпрати. Тя сега живее в Щатите. Познаваме се само от един сайт за поезия. Има поетична душа, със сигурност. Те бяха за "моя" просяк, но аз предпочетох половината сума да я дам на някой млад, все още необременен от несгодите на живота младеж.
И накрая си спомних как преди шестнадесет години синът ми завършваше. Вървяхме по булевард "Витоша", влизахме в магазините, за да си избере дънки. И по едно време му казах: "Ще ти купя два чифта за петдесет долара. Не мога да дам тези пари само за един чифт, търси по-евтини." Малко се понамръщи, но нищо не ми отговори. После си хареса сако и обувки, беше много красив на бала си.
Сега той е в Брюксел и май вече ми е ”купил” поне двадесетина чифта дънки. И то от по-скъпите. Преди шест години му ходих за месец на гости в Ню Йорк. Води ме и във Вашингтон. Преди три години разгледах Белгия, видях Амстердам, миналото лято и Париж, че и захапах малко от Германия.
Та си мисля, ако това момче с бледото лице има късмет, тези червените маратонки до къде ще го доведат, кой знае. Може и до небето да го вдигнат.
Дай Боже да стане така, дай Боже!
21.03.2013 Любомир Николов
© Любомир Николов Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Най-голямото зло е това което разделя бащи и синове. Политическите системи идват и си отиват. Цивилизации залязват. Но бащи и синове винаги ще има докато има човечество. Баща ми харесва да е тука при мене, но му лишсват познатата обстановка и приятелите в България. Пък и брат ми живее там. Така че за него няма друг избор освен да се разкъсва между два свята. Май и за мене няма друг избор защото носталгията ми по България ще умре с мене. Най тъпото е, че България за която ми е мъчно вече не съществува. Това което съществъва е болезнено жалка карикатура на Америка. А поколението на баща ми което все още носи тази неподправена самобитност на българина си отива. И аз от двете злини избирам по малката. Тук хората поне са Американци защото са се родили такива и не се правят на нищо друго. Освен това се гордеят със родината си. Дано промените в България донесат повече българщина.
-
Викторе, това е най-добрият подарък за един баща. Знам го, защото синът ми можеше да остане в Америка. Белгия е по-малкото зло, три часа с аероплана. Поздрави!
-
А баща би казал така. "Със тези маратонки да стигнеш до края на света и да се върнеш у дома. А аз ще те чакам тука."
-
Поздрави и за теб, Кали!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
