Съпроводена от лекия южен вятър и унесена в сладките си момичешки мисли, Виктория бързо стигна до любимото си кътче в хладната, просторна гора. Отново седна там, където сядаше всеки следобед и отново опря гръб на същото дърво, на което го правеше всеки ден. Но през другите дни тя се отпускаше и се унасяше в приятна дрямка или в мисли за предстоящите и приключения "когато порасне". А днес седемнадесет годишното момиче беше напрегнато и упорити мисли за предстоящия следобед се насаждаха в съзнанието му. Тя прекара цялата сутрин в гората, нервно разхождайки се или откъсвайки някоя малка теменуга. Ту сядаше, ту пак скачаше, сякаш не чакаше момчето, с което бе разменила две думи вчера, а бъдещия си съпруг. Около дванайсет на обяд Виктория се унесе в лек сън, свита на тревата между боровинковите храсти. Бялата й рокля едва докосваше връхчетата на зелената трева. Между две дървета беше издигната красива мраморна арка, а под нея я чакаше Дани. По бели столове бяха насядали роднините и приятелите й, точно сред красивата прохладна гора. Виктория се усмихна широко и тръгна към любимия си, облечен в бяло. Той пое ръката й и двамата застанаха пред отеца, готови да се врекат във вечна любов и разбирателство. Изведнъж Виктория се сепна и усети къде се намира. Прибра падналите пред лицето й кичури с фибата и стана. Зарови лице в ръцете си и започна да шепне - - Как може да си мисля такива неща... Та аз едва го познавам. О, Боже, помогни ми, умолявам те. Момичето се прекръсти и стана, готово да отиде на любимото си място. Но когато стигна, там вече имаше някого. Дани. Усмихнат и неповторим. - Здравей! Видях, че беше заспала и реших да не те будя. Изглеждаше толкова красива, заровена сред боровинковите храсти. - Благодаря. - поруменя Виктория. - А ти как си? - Добре съм, благодаря. Вчера се канех да те попитам - къде живееш? - Последната къща по улицата, която води към гората. - А, да, досещам се. Искаш ли да седнем? - Добре. Двамата седнаха един до друг под един голям дъб. - Какво работят вашите? - попита леко смутено Дани. - Н-на полето... садят, жънат, нали знаеш... - Виктория отново се изчерви, явно притеснена от професията на родителите си. - Хей, спокойно! Това е честен труд! Не се притеснявай от нищо, няма нищо срамно в това. - Да, но като знам, че баща ти е кмет на селото... Ти учиш в града, нали? - Всъщност вече не. Миналата година завърших там езиковата гимназия и в момента работя като охранител. Виждаш ли? Няма нищо престижно. Виктория се засмя от сърце. - А няма ли да следваш? - Може би. Мисля по въпроса, предполагам, че ако следвам, ще е нещо от рода на право. - обясни Дани. - Разбирам. Аз сега завърших единадесети клас. Още малко и ще дойда в града. - усмихна се Виктория. - Ще работиш? Не, ти ще следваш с мен... - закачливо добави Дани. - Ще видим. - Ще видим ли? Това не ме удовлетворява. Дани се засмя и когато тя стана, тръгна да я гони измежду дърветата. След около час двамата задъхани и изморени се отпуснаха върху меката трева. - Знаеш ли, Виктория, много те харесвам. Толкова си лъчезарна и искрена, нямаш нищо общо с надутите момичета в града. - призна Дани. - Благодаря. И ти не приличаш на грубите селски момчета. Но само едно нещо - не ми харесва името Виктория. Много е дълго. Предпочитам Тори, нали нямаш нищо против? - Разбира се, че не. А обичаш ли да четеш книги? - Естествено. Любимата ми е "Дон Кихот". Винаги ме кара да се смея от сърце. - Да, чудесна е, но аз предпочитам "Тримата мускетари". Тори се засмя и усети, че пак е притъмняло и е време да си тръгва. - Дани, трябва да се прибирам. Става късно. - Хей, чакай, ще те изпратя. По пътя към къщата на Виктория двамата отново се разбраха да се чакат утре в гората. Сбогуваха се с по едно скромно "Довиждане"и свенлива усмивка пред входната врата. Тори продължаваше да сънува Дани всяка нощ, а през деня излизаха заедно и се забавляваха като малки деца. Обстрелваха се с водни пистолети и се разхождаха заедно до центъра на селото, откъдето си купуваха сладолед на клечка. Всичко между тях вървеше чудесно, докато една вечер майката на Тори не я повика "на сериозен разговор". Двете седнаха на масата, една срещу друга. - Какво има, мамо? Защо ме извика да поговорим? - попита Виктория притеснено, защото майка й говореше с нея очи в очи само когато имаше нещо сериозно. - Ти и това момче... Дани... в какви отношения сте? - Приятели сме. Добро момче е. Защо ме питаш? - Защото из селото са плъзнали слухове... че сте любовници, че спите заедно. - Моля?! Това са пълни глупости. - Дори и да е така, не искам да се срещаш с него. Не ми е приятно из селото да се носят слухове, че си уличница. - Но... това са глупости. Пък и не ме интересува какво казват, аз знам, че не е истина. - Това беше последната ми дума. Ще вечеряме след около час. Може да отидеш и да му съобщиш... на този Дани, само ако искаш. Тори изхвърча през предната врата, обляна в горчиви сълзи. Не можеше да повярва, че някой злобен човек по такъв грозен начин ще опетни невинното й приятелство с Дани. Тя не кореше майка си. Разбираше, че тя го правеше заради Тори. В този миг всичко й се струваше сиво, представяйки си предстоящите есенни дни. Виждаше се сама в гората, без приятел до себе си, без подкрепа. Момичето стигна пред вратата на Дани и почука. Той излезе след секунда без да попита "Кой е?". - Тори? Какво има? - попита той, щом видя обляното й в сълзи лице. - Виж, Дани... с-с теб н-не можем д-да се с-срещаме повече. - измежду риданията изговори момичето. - Но защо? Какво е станало, по дяволите? - П-плъзнали са с-с-слухове... ч-че аз и ти... с-сме л-любовници. И м-мама смята, ч-че не може д-да се продължава така. С-съжалявам. - Хей, хей, спокойно. Нали догодина ще дойдеш при мен, аз ще те чакам, ще се оженя за теб. - Дани се усмихна със своята обезоръжаваща слънчева усмивка и я прегърна нежно. Тя вече беше спряла да плаче, онемяла от шока. - Какво?! Ще се ожениш за мен? Но ние дори не сме се... целували, ние сме просто приятели, Дани. - Успокой се. Бързо можем да поправим грешката си. Просто ще трябва да ме изчакаш до догодина... Ще можеш ли? - Разбира се. Дани...мисля, че... те обичам. - И аз те обичам, Тори. Той се наведе и я целуна нежно по устните. Откога копнееше за тези устни. - Довиждане, Тори. - Довиждане. Тя му обърна гръб и избяга в настъпващата есен. През следващите месеци Тори се промени. Стана болнава, отслабна. Чакаше с нетърпение и броеше дните до заминаването си за града. Следеше вестниците за обяви за работа и ограждаше нетърпеливо удобните за нея. Един ден отгърна вестника на първата страница. Голямо фрапантно заглавие с червени букви гласеше - "Избухва пожар в охранителна фирма" Тори се зачете в статията - "Вчера, 4 декември, в охранителна фирма РЕТ ООД избухна силен пожар. Шестима охранители са с тежки изгаряния по цялото тяло, а един е загинал в опит да спаси колегите си. Името му е Даниел Иванов. Причината за пожара е неизвестна. Полицията работи по основна хипотеза - изтичане на газ от близкото предприятие. Редакцията на вестника поднася искрени съболезнования към близките на починалия. Смята се, че..." Виктория не дочете съобщението. Вестникът се изплъзна между тънките й бели пръсти и тя застина като камък. Големите й сиви очи бяха немигащо вперени в прозореца, през който се виждаше посипаната със сняг градина. Ръцете й трепереха, сякаш от изтощение и немощ. Тя усети как душата и се срина, чу звука от падащите каменни отломки. Устните й се отваряха и затваряха беззвучно, описващи една-единствена дума - Дани.
Много е красиво! Харесва ми старият тип любов - нежна, внимателна.
"Тя му обърна гръб и избяга в настъпващата есен." Точно това изречение ми хареса най-много.
Страхотно е!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
"Тя му обърна гръб и избяга в настъпващата есен." Точно това изречение ми хареса най-много.
Страхотно е!