Съпроводена от лекия южен вятър и унесена в сладките си момичешки мисли, Виктория бързо стигна до любимото си кътче в хладната, просторна гора. Отново седна там, където сядаше всеки следобед и отново опря гръб на същото дърво, на което го правеше всеки ден. Но през другите дни тя се отпускаше и се унасяше в приятна дрямка или в мисли за предстоящите и приключения "когато порасне". А днес седемнадесет годишното момиче беше напрегнато и упорити мисли за предстоящия следобед се насаждаха в съзнанието му. Тя прекара цялата сутрин в гората, нервно разхождайки се или откъсвайки някоя малка теменуга. Ту сядаше, ту пак скачаше, сякаш не чакаше момчето, с което бе разменила две думи вчера, а бъдещия си съпруг. Около дванайсет на обяд Виктория се унесе в лек сън, свита на тревата между боровинковите храсти.
  Бялата й рокля едва докосваше  връхчетата на зелената трева. Между две дървета беше издигната красива мраморна арка, а под нея я чакаше Дани. По бели столове бяха насядали роднините и приятелите й, точно сред красивата прохладна гора. Виктория се усмихна широко и тръгна към любимия си, облечен в бяло. Той пое ръката й и двамата застанаха пред отеца, готови да се врекат във вечна любов и разбирателство.
  Изведнъж Виктория се сепна и усети къде се намира. Прибра падналите пред лицето й кичури с фибата и стана. Зарови лице в ръцете си и започна да шепне -
  - Как може да си мисля такива неща... Та аз едва го познавам. О, Боже, помогни ми, умолявам те.
  Момичето се прекръсти и стана, готово да отиде на любимото си място. Но когато стигна, там вече имаше някого. Дани. Усмихнат и неповторим.
  - Здравей! Видях, че беше заспала и реших да не те будя. Изглеждаше толкова красива, заровена сред боровинковите храсти.
  - Благодаря. - поруменя Виктория. - А ти как си?
  - Добре съм, благодаря. Вчера се канех да те попитам - къде живееш?
  - Последната къща по улицата, която води към гората.
  - А, да, досещам се. Искаш ли да седнем?
  - Добре.
Двамата седнаха един до друг под един голям дъб.
  - Какво работят вашите? - попита леко смутено Дани.
  - Н-на полето... садят, жънат, нали знаеш... - Виктория отново се изчерви, явно притеснена от професията на родителите си.
  - Хей, спокойно! Това е честен труд! Не се притеснявай от нищо, няма нищо срамно в това.
  - Да, но като знам, че баща ти е кмет на селото... Ти учиш в града, нали?
  - Всъщност вече не. Миналата година завърших там езиковата гимназия и в момента работя като охранител. Виждаш ли? Няма нищо престижно.
  Виктория се засмя от сърце.
  - А няма ли да следваш?
  - Може би. Мисля по въпроса, предполагам, че ако следвам, ще е нещо от рода на право. - обясни Дани.
  - Разбирам. Аз сега завърших единадесети клас. Още малко и ще дойда в града. - усмихна се Виктория.
  - Ще работиш? Не, ти ще следваш с мен... - закачливо добави Дани.
  - Ще видим.
  - Ще видим ли? Това не ме удовлетворява.
  Дани се засмя и когато тя стана, тръгна да я гони измежду дърветата. След около час двамата задъхани и изморени се отпуснаха върху меката трева.
  - Знаеш ли, Виктория, много те харесвам. Толкова си лъчезарна и искрена, нямаш нищо общо с надутите момичета в града. - призна Дани.
  - Благодаря. И ти не приличаш на грубите селски момчета. Но само едно нещо - не ми харесва името Виктория. Много е дълго. Предпочитам Тори, нали нямаш нищо против?
  - Разбира се, че не. А обичаш ли да четеш книги?
  - Естествено. Любимата ми е "Дон Кихот". Винаги ме кара да се смея от сърце.
  - Да, чудесна е, но аз предпочитам "Тримата мускетари".
  Тори се засмя и усети, че пак е притъмняло и е време да си тръгва.
  - Дани, трябва да се прибирам. Става късно.
  - Хей, чакай, ще те изпратя.
По пътя към къщата на Виктория двамата отново се разбраха да се чакат утре в гората. Сбогуваха се с по едно скромно "Довиждане"и свенлива усмивка пред входната врата.
  Тори продължаваше да сънува Дани всяка нощ, а през деня излизаха заедно и се забавляваха като малки деца. Обстрелваха се с водни пистолети и се разхождаха заедно до центъра на селото, откъдето си купуваха сладолед на клечка. Всичко между тях вървеше чудесно, докато една вечер майката на Тори не я повика "на сериозен разговор". Двете седнаха на масата, една срещу друга.
  - Какво има, мамо? Защо ме извика да поговорим? - попита Виктория притеснено, защото майка й говореше с нея очи в очи само когато имаше нещо сериозно.
  - Ти и това момче... Дани... в какви отношения сте?
  - Приятели сме. Добро момче е. Защо ме питаш?
  - Защото из селото са плъзнали слухове... че сте любовници, че спите заедно.
  - Моля?! Това са пълни глупости.
  - Дори и да е така, не искам да се срещаш с него. Не ми е приятно из селото да се носят слухове, че си уличница.
  - Но... това са глупости. Пък и не ме интересува какво казват, аз знам, че не е истина.
  - Това беше последната ми дума. Ще вечеряме след около час. Може да отидеш и да му съобщиш... на този Дани, само ако искаш.
  Тори изхвърча през предната врата, обляна в горчиви сълзи. Не можеше да повярва, че някой злобен човек по такъв грозен начин ще опетни невинното й приятелство с Дани. Тя не кореше майка си. Разбираше, че тя го правеше заради Тори. В този миг всичко й се струваше сиво, представяйки си предстоящите есенни дни. Виждаше се сама в гората, без приятел до себе си, без подкрепа.
  Момичето стигна пред вратата на Дани и почука. Той излезе след секунда без да попита "Кой е?".
  - Тори? Какво има? - попита той, щом видя обляното й в сълзи лице.
  - Виж, Дани... с-с теб н-не можем д-да се с-срещаме повече. - измежду риданията изговори момичето.
  - Но защо? Какво е станало, по дяволите?
  - П-плъзнали са с-с-слухове... ч-че аз и ти... с-сме л-любовници. И м-мама смята, ч-че не може д-да се продължава така. С-съжалявам.
  - Хей, хей, спокойно. Нали догодина ще дойдеш при мен, аз ще те чакам, ще се оженя за теб. - Дани се усмихна със своята обезоръжаваща слънчева усмивка и я прегърна нежно. Тя вече беше спряла да плаче, онемяла от шока.
  - Какво?! Ще се ожениш за мен? Но ние дори не сме се... целували, ние сме просто приятели, Дани.
  - Успокой се. Бързо можем да поправим грешката си. Просто ще трябва да ме изчакаш до догодина... Ще можеш ли?
  - Разбира се. Дани...мисля, че... те обичам.
  - И аз те обичам, Тори.
  Той се наведе и я целуна нежно по устните. Откога копнееше за тези устни.
  - Довиждане, Тори.
  - Довиждане.
Тя му обърна гръб и избяга в настъпващата есен.
  През следващите месеци Тори се промени. Стана болнава, отслабна. Чакаше с нетърпение и броеше дните до заминаването си за града. Следеше вестниците за обяви за работа и ограждаше нетърпеливо удобните за нея.
  Един ден отгърна вестника на първата страница. Голямо фрапантно заглавие с червени букви гласеше - "Избухва пожар в охранителна фирма"
Тори се зачете в статията -
"Вчера, 4 декември, в охранителна фирма РЕТ ООД избухна силен пожар. Шестима охранители са с тежки изгаряния по цялото тяло, а един е загинал в опит да спаси колегите си. Името му е Даниел Иванов. Причината за пожара е неизвестна. Полицията работи по основна хипотеза - изтичане на газ от близкото предприятие. Редакцията на вестника поднася искрени съболезнования към близките на починалия. Смята се, че..."
Виктория не дочете съобщението. Вестникът се изплъзна между тънките й бели пръсти и тя застина като камък. Големите й сиви очи бяха немигащо вперени в прозореца, през който се виждаше посипаната със сняг градина. Ръцете й трепереха, сякаш от изтощение и немощ. Тя усети как душата и се срина, чу звука от падащите каменни отломки. Устните й се отваряха и затваряха беззвучно, описващи една-единствена дума - Дани.