10 jun 2016, 7:47

"С" като съдба (2) 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
873 0 0
156 мин за четене

40.

        

 

Вървях замислен по залезно-синеещата улица. Малко преди да изляза, бях открил отдавна забравената, недовършена дърворезба с лика на Мирабела. Спомних си как пламъците в камината бяха обхванали бавно лицето й.

А после я забравих. И въздъхнах. И пак почувствах равномерната болка в душата си. Неле се отдалечаваше все повече. Изстиваше. Прелестните й северносини очи все повече се отдръпваха от мен. И аз отлагах. Залъгвах се.

Вече почти не излизахме. Тя предпочиташе компанията на приятелките си и тази на бившето си гадже пред моята. Избираше да не се прибира с мен и Маркъс. И беше студена. Отдръпната. Странна.  

Краката ми сами ме отнесоха при човека, за когото бях убеден, че ще ми се зарадва. Влязох в полупразния заради ранния час бар. Тя беше там и почистваше някакви чаши, обърнала хубавия си профил към мен. Бакърената й коса меко, разсеяно проблясваше под оскъдното осветление. Седнах на един от високите столове и зачаках да ме види, като без да искам се любувах на гладкото чело, небрежните вълни на косата й, сочните ярки устни...

Ирина се обърна с любезна и все пак безразлична усмивка, очаквайки навярно да види някой подранил клиент, който отсега ще започне да се налива в концентрати. После изражението й се смени с непресторена веселост.

-Флориан? Какво правиш тук? – попита тя звънко със сопрановия си глас.

-Дойдох да пийна нещо – усмихнах се. Зад нас се появи едно момиче с къса рокля, което поздрави Ирина и се насочи към помещението с надпис „Персонал”.

-И избра точно бара, в който работя аз? – тя святкаше закачливо със синьозелените си очи – Как така си без киселата ми братовчедка?

-Тя е някъде с приятелки – свих рамене, показвайки, че не ме интересува, за да скрия огромната си болка.

-Аха – отговори Ирина – Е, какво да ти предложа?

-Едно голямо уиски с лед – казах първото нещо, което ми дойде наум. Ирина се засуети да ми приготви питието, а аз се замислих пак върху неприятния обрат на събитията.

-Заповядай – тропна тя чашата пред мен – Заведението черпи.

-О, благодаря ти – пийнах и я погледнах.

-Има ли нещо? Изглеждаш тъжен – Ирина бе наклонила красивата си глава на една страна, търсеща очите ми. Свих рамене. Какво можех да й кажа? Че съм хлътнал по братовчедка й, а тя се държи като невротичка от сапунен сериал? Че съм толкова нерешителен, че вече няколко месеца отлагам едно предложение за среща? Че се страхувам да не би нещото (колкото и малко да е било то) между мен и Неле да е изчезнало? Взрях се в синьозелените очи пред себе си и усетих такава празнота и самота, че просто поклатих глава. Ирина се наведе към мен и все така впила ириси в моите, каза тихо:

-Мисля, че Неле не заслужава да се чувстваш така.

Сепнах се. Изведнъж уискито придоби прекалено остър вкус, а столът, на който седях започна да убива.

-Така е – продължи тя, забелязала напрежението ми – Ако искаше да бъде с теб, много отдавна щеше да го покаже по някакъв начин. А тя само гледа да те засегне, да те накара да се чувстваш зле.

-Нямам представа за какво говориш – излъгах с изтръпнали пръсти и изпих питието на един дъх. Почти не си чувствах краката, сърцето ми биеше до пръсване.

-Извинявай – меко отвърна Ирина – Това не е моя работа. Просто помислих, че гледаш на Неле по малко по-друг начин, отколкото на обикновена приятелка. Ще искаш ли още едно?

Съгласих се като в унес. Дори не се сетих как да й отговоря. Бях толкова изненадан от факта, че тя е разкрила тайната ми, че за миг изгубих ума и дума. Съсредоточих се над втората чаша и се замислих над това, което Ирина беше казала: „Ако искаше да бъде с теб...”. И истината се криеше в малката думичка „ако”. „... много отдавна щеше да го покаже по някакъв начин”. Именно. Но не бяха ли всички тези жестове, погледи и подхвърлени фрази някакъв вид знаци? Неле не се ли опитваше да ми покаже, че я интересувам? Не се ли мъчеше да ме провокира да изрека думите, които толкова отдавна трябваше да кажа? Вдигнах поглед към Ирина. В душата ми набъбна мъчително подозрение. Тази копринена светлина в ирисите й, това търсещо, настойчиво пламъче, с което ме гледаше... Изпитах внезапен студ. После нещо усука стомаха ми.

-Ирина, искам да се напия. Направи ми, моля те, няколко шота – прибягнах до умопомрачението, до спасителното забвение, подчиняващо разума. Защото последната нощ в съня ми вместо Неле се бе появила Ирина.

Запазих относително съзнание, въпреки пиенето. Барът се беше напълнил с хора, музиката гърмеше. Започнах да се чувствам не на мястото си, чужд и отдалечен.

-Флориан, трябва да се прибереш и да си починеш – застана Ирина пред мен. Глуповато се усмихнах и притворих очи:

-Добре. Но не мога да ходя сам.  

Тя въздъхна и със снизходително изражение се провикна към една руса мацка с черна рокля:

-Моля те, замести ме за малко.

-Няма проблем, ще те покрия – ухили се другото момиче и смигна, а Ирина се намръщи.

-Хайде да те отведем у дома.

Хвана ме за ръка и ме поведе през гъмжилото хора, които танцуваха и се забавляваха, пиеха и се смееха. Въздухът бе прохладен, улицата – безлюдна. Звездите блещукаха по небето.

-Виж, нямам много време, не искам да си загубя работата, така че какво ще кажеш да те заведа вкъщи? Там няма никой, няма кой да те види. Мога да се обадя и на родителите ти...

-Няма проблем – провлачих, а дъха ми се пронесе мъгливо пред мен – Те не са у дома. Ще се върнат чак в другиден.

-Още по-добре – въздъхна Ирина облекчено.

Но тя не се върна на работа тази нощ. По-късно разбрах, че не я уволнили, защото приятелката й, Доротея, съчинила правдоподобна история за внезапно разболяване. Ирина не се върна на работа, защото така и не пусна ръката ми. Не се върна на работа, защото нямаше сили да ме отблъсне, когато започнах да я целувам. Не се върна на работа, защото макар и пийнал, не бях вкочанен и ръцете ми силно я прегърнаха.  

Не се върна, защото се беше влюбила в мен.

На сутринта, още щом отворих очи и я видях до себе си, осъзнах всичко. Беше изгрев слънце. Стаята сякаш сияеше с някаква предварителна, още неродена, тиха светлина, която правеше лицето й нереално бледо и гладко. Погледах разпиляната по възглавницата бакърена коса. Погледах затворените й очи и миглите, докосващи бузите. Погледах хубавата бяла шия.

Никога не се бях чувствал по-объркан и разкъсван от съмнения. Струваше ми се, че залитам ту към едната проспаст, ту към другата. Полека се изправих и се облякох в дрезгавата разпукваща се зора. Надявах се някога да ме разбере, някога да ми прости.  

Избягах като пълен страхливец, отново се измъкнах както бях свикнал, отново сгреших. В душата ми се бе загнездил оловен камък, тежък и отровен.

Снощи, щом устните ми докоснаха тези на Ирина, през вените ми беше преминала електрична искра. И нямаше нищо общо с алкохола. Снощи, щом устните ми докоснаха тези на Ирина, аз бях усетил ангелската целувка на момичето-видение от преди толкова време. Бях почувствал ефирното докосване на свръхестествено ниво, много по-живо от плътското желание. И се бях изплашил до смърт. И още треперех.

Прибрах се с изгрева и седнах на терасата, за да изпуша една цигара. Тънки нишки мъка и вълнение се сплитаха в душата ми и преобръщаха отново сърцето ми. Примирен копнеж не точно за Неле, не точно за Ирина, тръпчива носталгия за онези дълги, сладостни, самотни часове, в които не се надявах на нищо и нищо не очаквах бавно се разгоря в гърдите ми. Изпуснах дълга лента синкавосив пушек и отпих голяма глътка кафе – черно, силно, сладко.

Слънцето бавно се издигаше над хоризонта, ослепително, пламтящо, златно. Облегнах русата си глава назад и се загледах в разводненокобалтовото небе, преливащо от перленооранжева в матовомастилена шир. Притворих очи и бавно допуших цигарата със странно спокойствие, притъпило временно битката в душата ми.

 

 

 

 

41.

 

 

След като Хейзъл замина, осъзнах колко лесно е да се върнеш по стария път. След като светлината бе погълната от плътния мрак на отчаянието, разбрах колко утешително лесно е да кривнеш отново...

Звънецът прекъсна мислите ми. Увих една кърпа около кръста си и като набързо попих мократа си коса, заслизах по стълбището.

Беше изминал един месец откакто Хейзъл бе в чужбина. Един месец, през който отново се бях потопил в марихуанени изпарения и се бях хванал с Мел. Тя буквално се пръскаше от самодоволство. Пренебрегвах съветите на доктор Линдеман напълно, пушех като комин, пиех, ходех по партита и дискотеки, спях само по няколко часа в денонощието. Изобщо не си и помислих да се обадя на Хейзъл. Никога повече нямаше да й се обадя. Бях почти напълно убеден, че няма да се върне и след унижението, на което ме подложи, щях да я забравя и напълно да я изтрия от мислите и сърцето си.

Кой ли звънеше на вратата? Най-вероятно не бе Мел, с която имах среща само след няколко часа. Изпитах кухата скръб, равната, тегнеща болка, граничеща с пасивна ярост, която бе впила зъби в мен от месец насам. Мел, Аманда, Мерсия, с която се бях запознал вчера в една дискотека и бях прекарал нощта с нея, Стела от миналата вечер и още безброй красиви, куклени момичета с влажни устни и празни глави, с гладки крака и прогнили души. Боже, как ми се пуши...

Изправих се лице в лице с Клоуи. Беше облечена в тъмнолилава рокля, черен чорапогащник и високи ботуши. Носеше няколко пазарски чанти. Тъмната й коса се диплеше около лицето, вееше се около тялото й, а сребристите й очи се усмихваха.  

-Здрасти, Санди – звучеше доволно. Желанието ми за цигара се усили.

-Здравей. Какво има?  

-Дойдох да си поприказваме – Клоуи прекрачи прага самоуверено и влезе – Имаме какво да си кажем.

-Мисля, че последно ти не искаше да ме виждаш – вдигнах вежда и кръстосах ръце пред себе си – Каза, че съм свиня.

-Още го мисля – сви тя безгрижно рамене. Затворих вратата и оставих слънчевия, уханен ден с дълбоко синьо небе и бели памучни облаци зад гърба си – Не идвам, защото искам да сме заедно. Идвам, защото има нещо, което се появи внезапно и ти си намесен.

С тези думи, някак замечтано усмихната, тя свали чантите, които държеше пред себе си и под тях, обвито в луксозната тъкан на красиво виолетовата рокля, се очерта малко, но ясно забележимо коремче.

Нещо в мен се продъни. Пуши ми се, как само ми се пуши..

Клоуи продължаваше да се усмихва срещу мен – хубава, доволна, наклонила глава на една страна. Гърлото ми бе сухо, лепнещо. Покашлях се и преглътнах.

-Пари ли искаш? – изграчих. Безкрайна ледена пустош бе пропълзяла от гърдите към пръстите ми.  

-Не смятам, че има нещо лошо майката да получава помощ от бащата, когато той я е зарязал, – натърти Клоуи – без дори да се замисли, че тя може да е бременна.

-Добре – като насън казах – Добре, разбрах те. Издръжка, значи. Няма проблем. Но ще искам доказателство, че бебето е от мен, след като се роди.

-Разбира се – хладно и равно сви рамене Клоуи. Леко пристъпих към нея.

-Нали знаеш кой съм? – тихо прошепнах в ухото й – Нали знаеш, че зад мен има такива адвокати, че не само могат да изкарат, че си непорочно забременяла, ами могат да внушат на всички, че изобщо не си била бременна.

-Сигурна съм – отговори Клоуи. Направо побеснях от съвършената й спокойна гримаса. Въпреки това не се издадох. Само се усмихнах – Но дори и да постъпиш по този изключително долен начин, винаги ще знаеш, че детето е твое и нещо ще те гложди цял живот. Много добре го знам.

След разговора с Клоуи, празнотата в душата ми непоносимо се озъби и раздра сърцето ми. Когато Мел дойде да ме вземе с колата си, аз просто я хванах за ръка, повлякох я към вътрешността на къщата и притиснах в обятията си. Чувствах се толкова кух, безполезен, негоден за нищо. Безкрайна блудкава болка ме затисна като скала. Разгорелия се в душата ми копнеж и безнадеждна нега по Хейзъл се превърна в безплоден гняв, безумна страст към Мел и желание просто да крещя, да крещя и да крещя...

С баща ми обсъдихме ситуацията с Клоуи и бебето. Той веднага ми предложи услугите на адвокатите си.

-Не, недей – отпаднало казах, изпускайки сивкавобял пушек към тъмнокобалтовото небе – Ако наистина бебето е мое, ще трябва да поема отговорността да бъда баща. Сега ще й плащам издръжка, няма проблем. Нека се радва, нали и без това мисли само за парите ми. Нали и без това нищо друго не иска.

-Сине, сигурен ли си, че си добре? – погледна ме татко, изтърсвайки пепелта от цигарата в пепелника. Погледнах милото му лице в сгъстяващия се полумрак и нещо в мен се отприщи.

-Не, не съм добре – тихо промълвих – Не съм добре и ти го знаеш. Всички го знаят. И скоро няма да се оправя – после осъзнах как звуча. Като отчаян, умопобъркан, полумъртъв психопат. Душата ми бавно се разкъсваше от болката, любовта и отчаянието. Баща ми просто ме потупа по рамото. Хвърлих ръка около него и въздъхнах. Нещо лепнещо, равно, досадно и лепкаво обвиваше цялата ми същност.

След това пак останах сам. И седнах зад бюрото си. Замислих се. Вече бях заместник на баща си във фирмата. Дори го замествах на заседания и той често обсъждаше различни решения и сделки с мен. Най-накрая можех да забележа уважение в очите на родителите си. Но също и тревога. В топлите ириси на майка ми често се четеше мъка. Тя виждаше състоянието ми, усещаше кухината в мен, чувстваше как душата ми се стапя.  

Категорично отказах предложението на родителите си да отида някъде на почивка сам. Не исках да го призная даже и пред себе си, но чаках. Чаках Хейзъл да се върне. Чаках я с равномерна, изгаряща, безнадеждна, самоунижаваща любов. Съзнанието ми крещеше, че нея я няма. Че няма да се върне.

Хари още не се бе напълно възстановил от раздялата с нея. Често излизах с него и внимателно го подпитвах дали знае нещо за Хейзъл. Всеки път си обещавах да я забравя и всеки път с мазохистична страст поглъщах новините за нея. На партитата чувах нейни приятелки, долавях откъслечни фрази, прелитащи думи. И душата ми меко се топеше в прегръдките на обожанието. После идваше изгарящата болка от поведението й. Унижението, на което ме бе подложила. Надеждата, че отново ще я видя и изпепеляващото чувство на разбиране, на осъзнаване.

Седнал в пепелната хладна нощ, обвит в белезникавосив пушек, отново и отново се връщах в онази тъмна, копринена вечер, в която видях Хейзъл за последно. Сега, много по-късно, излязъл от тежката пелена на мъката, разбирах реакцията й. Разбирах унищожителните думи „Място, далеч от теб”. Много бях мислил. Много цигари бях изпушил, докато се осъзная. Моето поведение бе изворът на раздора. Властното ми, егоистично, капризно „Не искам да заминаваш” пак беше показало празноглавия самодоволен фукльо, свикнал да получава всичко на момента. Вместо всеотдайното „обичам те”, отново бях извадил на показ плиткостта на егоизма, потропващото с крак разглезено желание за притежание.

Въздъхнах. Вдигнах крака на парапета и се загледах в обсидиановото небе. Хейзъл нямаше да се върне. И трябваше да го приема. Може би човек не трябва да бяга от същността си, не трябва да се опитва да се променя. Изгасих цигарата в пепелника и се приготвих за сън.

Още на другата сутрин преведох първата издръжка на Клоуи. Сумата беше достатъчна за изхранване на нормално семейство цял месец. Тръгнах към фитнеса, ободрен от свежия въздух. Мислех да си направя една тренировка преди работа, да се изморя малко, да се поразведря. Преоблякох се в спортния си екип, взех бутилка с вода и се изкачих по стълбите към фитнес залата. Тя беше напълно празна. Застанах пред едно от огледалата в цял ръст. После му обърнах гръб. Напоследък не можех да се понасям. Не можех да търпя да се взирам в зелените си ириси, правата черна коса и мускулестото стегнато тяло. Лицето ми бледнееше, често имаше нездрав оттенък, а под очите ми лежаха тъмни сенки.

В далечнината се чуваха птичи песни. Слънцето грееше меко, лъчисто. Качих се на бягащата пътека и пуснах тялото си на автопилот. Съзнанието ми се рееше, докато минавах от уред на уред. Не мислех за нищо, в цялата ми душа се въртеше празнота, безплътна кухота.  

Правех лицеви опори, когато вратата на залата се отвори и някой с леки стъпки се заизкачва по сълбището. Очите ми попаднаха върху отражението на Блейк в огледалата. Беше облечена в електриковооранжев екип от тениска и панталонки до коляното. Кехлибаренорусата й коса бе прибрана на дебела, вълниста опашка високо на главата. Изрисуваните й устни се бяха накъдрили в усмивка. Нещо в корема ми потрепна.

-Здрасти – весело поздрави тя и пъргаво се намести до мен на лежанката.

-Блейк – усмихнах се. Хубавите й тъмнокафяви очи пробягаха по мен закачливо, хитровато, палаво. Наново почувствах странното прималяване, необяснимото вълнение, напомнящо Хейзъл. Въпреки какаовия нюанс на ирисите и златото на косата й, така различаващия я от Хейзъл, нещо в самото излъчване, в усмивката, в самото присъствие, в ефирно прозиращата сила, непоправимо ме теглеше към Блейк, интригуваше ме, объркваше ме...

Отклоних поглед и продължих с упражненията. Тя правеше коремни преси и при всяко повдигане на тялото й, една ивица бяла гладка кожа между тениската и долнището привличаше очите ми. Усмихваше се, търсейки лицето ми. Изправих се, позадъхан и надигнах бутилката вода. Стори ми се като амброзия. Седнах на гладиатора, облегнах се, за да си почина малко. Блейк беше приключила серията коремни преси и попиваше челото си с лентата за ръка. Завъртя се към мен, подпря се и ме погледна.

-До кога си тук?

Трепнах.

-Още около половин час – свих рамене и нагласих тежестите.

-Имаш ли някакви планове за деня? – попита Блейк безгрижно. Легна отново и продължи с пресите. Стомахът ме сви. Рязката, неочаквана, изкушаваща мисъл да прекарам времето си с това красиво, интересно, мило момиче парна ума ми. Стиснах зъби за момент.

-Ще ходя във фирмата. Имам доста работа, така че целия ден ще ми е зает – преувеличих малко.

-О – отговори нехайно тя – Добре.

Малко по-късно се приготвих да си тръгвам. Оправих тежестите и тръгнах надолу към съблекалнята. Казах чао на Блейк и се усмихнах против волята си. Тя ме проследи с очи. За миг поспрях на стълбището и задържах поглед върху нея. Електрично желание - парливо, остро - да й кажа, че искам да изляза с нея, прикова стъпалата ми към пода. Очите й с цвят на кафе се впиваха в моите и сякаш чакаха. Отново се усмихнах, помахах й и излязох.

Пуснах хладката вода под душа в мъжката съблекалня и с наслада отмих потта от тялото си. Чувствах се обновен, ободрен, някаква свежа тръпка, породена от срещата с Блейк, се разливаше във вените ми. Излязох от кабинката и тъкмо понечих да започна да се обличам, когато разбрах, че не съм сам. Вдигнах очи и я видях на вратата. Беше се облегнала усмихната, млада, хубава, втренчена в мен.

 Застанах пред нея, сърцето ми биеше, водни капки се стичаха по кожата ми.

Блейк кръстоса ръце и в погледа й пак просветна онази неустоима нотка, напомняща Хейзъл.

 

 

 

42.

  

 

Когато отворих вратата, почувствах същата сладко-горчива мъка, същото отмаляване на душата, което изпитах първия път щом го видях в колежа. Леонид пристъпи прага на дома ми все така добродушен, красив, великолепен. Възобновеното влечение, възраждащата се любов към него ме връщаше години назад.

            Връщаше ме във времето, когато бях толкова млада, толкова влюбена и много глупава. Внезапно в мен се породи подозрението, че не съм поумняла.

Бях облечена в бяла рокля до коляното с широки презрамки и дълбоко остро деколте отпред от отзад. Усетих лешниковите му очи по себе си. Усмихнах се.

-Заповядай, Леонид. Има кафе и плодове – и го поведох към всекидневната. Усещах странно дългата черна коса по гърба си, бях неуверена на високите си обувки. Изправих рамене и се постарах да прикрия емоциите си.

-Благодаря – усмихна се Леонид, поемайки чашата кафе – Е, Наталия, кажи сега защо ме покани на гости?

Вдигнах поглед към дивното му лице. Седеше съвсем спокоен срещу мен на кожения диван, засмян, със спокойствието на античен бог, красив. Притъпена, нежелана болка, по-скоро копнежна носталгия, отколкото скръб, плъзна из цялото ми тяло.

-Просто исках да си поприказваме – мило проговорих – Не сме се виждали толкова години. Може би ако не ме беше заговорил на пейката в парка, нямаше да се срещнем.

-Щяхме, Наталия – меко промълви той, отпивайки кафе – Така или иначе съм в града.

Слънцето пронизваше въздуха във всекидневната, във въздуха се носеше фино ухание, може би парфюма на Леонид. Неясна нега разтапяше душата ми, докато се взирах в лешниковите ириси пред себе си. Дори не знаех какво да кажа. За пръв път в живота си сякаш губех почва под краката си. Самоуверената, непоклатима, съвършена като статуя Наталия Базилевска се давеше в собствените си емоции, задушаваше се от неканено вълнение. Леонид продължаваше да ме изпива с очи, олицетворение на свръхчовешкото спокойствие, на недостижимата светлинност на чистата душа. Усещах как бавно, постепенно се превръщах в пепел под зеленикавошоколадовите му ириси.

-Липсваш ми – промълвих без да се усетя. Леонид трепна. Красивото му лице като че ли пребледня. Видях как челюстите му помръдват, стисна зъби.

-Защо ми го казваш? – попита кротко.

-Не знам – затворих очи – Не знам, Леонид. Извинявай. Съжалявам.

-Наталия – той се изправи и седна до мен. До носа ми стигна ефирното ухание, което долових преди малко. Топлината на тялото му безшумно пролази към мен. Умопомрачителен копнеж да го докосна обхвана цялото ми същество – Хайде да си говорим направо, без да се преструваме. Искаш ли?

-Да – прошепнах сковано – Точно това чаках.

Леонид се завъртя към мен. Лицата ни бяха съвсем близо едно до друго. Поех си въздух и се дръпнах назад. Той направи същото и леко прочисти гърло.

-Не си спирала да ми липсваш, Наталия – притвори очи Леонид – Признавам си, не съм спирал да мисля за теб. Не съм спирал да мисля и за раздялата ни.

-Леонид – хванах глава в ръце, поддавайки се на безумната слабост, нахлула в мен – Да не мислиш, че аз съм спирала?

Крясъци на чайки нарушиха тишината. Вдигнах поглед и видях слънчевите зайчета по килима, хвърляни от вазата на масата.

-Знаеш ли, смятах, че съм си подредил живота – някак разговорливо сподели Леонид – Бях започнал да вярвам, че съм щастлив... И ти се появи отново.

-Няма и ден, в който да не се сещам за това, което ти причиних – признах и с едва забележимо треперещи пръсти вдигнах чашата си с кафе – Но не искам да се оправдавам, не искам да се обяснявам. Искам само да знаеш, че съжалявам за болката ти.

Той въздъхна.

-Не мога да ти се сърдя и ти го знаеш. Дори тогава не се сърдех. Обичам те прекалено много, за да изпитвам гняв към теб – сегашното време изпрати огнени искри по вените ми. Задушаваща носталгия, примесена с меланхолична ярост се вдигна в гърдите ми. Вторачих очи в неговите.

-Да – усмихна се Леонид – Не съм сбъркал. Казах „обичам те” и не е грешка. Никога не съм спирал да те обичам. През всичките тези години. През цялото това време.

Очите ми се напълниха със сълзи и пагубна болка стисна гърлото ми. Наведох глава и притиснах длани една в друга. Солените вадички преляха и рукнаха по бузите ми. Нещо дереше с всички сили в гърдите ми. Не можех да пророня и думичка. В следващия миг усетих ръката на Леонид върху сплетените ми пръсти. Осъзнах, че бих го последвала навсякъде. Осъзнах, че бих направила всичко за него. И го погледнах.

Той се взираше в мен с отдавна забравената нежност от колежа, с медената светлинност на лешниковите ириси. Предпазливо сложих ръка върху неговата. Леонид примигна, но не ме отблъсна.

-А сега съм богат – издума той като на себе си. Почувствах внезапен срам.

-Не можеш да ме обвиняваш за избора ми – отбранително казах – Наясно си при какви условия съм живяла. Наясно си с физическия ми страх от бедността. Спомняш ли си, че всеки път щом видехме умиращи от глад деца по телевизията, започвах да треперя и пребледнявах?

-Спомням си всичко, Наталия. Всяка секунда, прекарана с теб – звучеше кротко, примирено. Помълча и след малко добави – След две седмици се връщам обратно в М. Работя много и почти не ми остава време за семейството. Но пък, постигнах това, което ти не вярваше, че мога дори да доближа.

Почти вкусих горчивината на думите му. Може би раната е била твърде дълбока, може би белезите още не са се заличили.

-Както и да е, това е минало – дружелюбно възкликна той и дръпна ръцете си от моите. Пръстите му оставиха тръпнещи следи. Леонид се разположи отново на канапето срещу мен и започна да бели един портокал – Много се радвам, че те срещнах и всичко е наред. Надявам се с Емил да си намерила това, което търсеше.

-Да – казах едва-едва – Разбира се.

Налях още кафе в чашите и се облегнах назад. Красивият мъж пак бе сложил маската на перфектното спокойствие, тъмнолешниковите му очи просветваха, а на устните му играеше сладката, добра, чаровна усмивка. Запалих цигара и бавно изпуснах дима.

-О, пропушила си – засмя се Леонид насреща ми – Значи няма проблем да запаля.

Поклатих глава. Сложих пепелника на масата и загледах как изтърсва пепелта с хубавите си силни пръсти.

-Леонид, не си мисли, че ще те пусна да се върнеш просто така в М. – равно проговорих – Винаги съм те обичала, даже когато те напуснах заради Емил. И така и не преодолях чувствата си към теб. Не мога да допусна да си тръгнеш, без да го знаеш – внимателно потупах цигарата си, изгубила всякакво притеснение, върнала си предишната ледена увереност. Той наклони глава на една страна и впи ириси в моите.

-Искаш ме обратно, нали? – прозорливо промълви – Искаш да ми кажеш, че няма да ме пуснеш да си отида, без да опиташ отново да ме спечелиш.

Не отговорих. Само продължих да го съзерцавам, омагьосана от външността и същността му, толкова хармониращи, толкова крепко свързани, така изкушаващо съвършени. Леонид вече не се усмихваше като чаровното момче, което си спомнях. Приличаше на мъж, непоколебим, силен и решителен. Устните му образуваха твърда, смела линия, греховно красива и недостижима.

-Нима и ти не го искаш? – проговорих – Нима не искаш да съм твоя?  

-Мечтая за това, откакто те видях за пръв път – умерено каза той – Не съм спирал и до днес. Но някои неща са безвъзвратно погребани в миналото, Наталия. Не могат да се извадят, а и да го направиш, ще установиш, че дори най-малкото докосване ги разрушава.

Някаква безнадеждна падина се отвори в гърдите ми. Съзерцавах красивото му лице и нещо парливо, нещо разяждащо полека се разливаше в мен. Болката достигна върховете на пръстите ми, плискайки се сякаш от дъното на душата ми. Чувствах безкраен, задушаващ копнеж.

-Леонид, няма да се откажа от теб – заявих преди да се осъзная – Няма да те пусна просто така.

-Наталия, опитваш се да разрушиш това, което съм изградил в продължение на години. През цялото това време аз се стараех да те забравя, да се убедя, че не те обичам, че съм намерил любовта в лицето на Карина. И вече успях. Вярвам, че чувствата, припламнали в мен сега, са само плод на красивите спомени с теб. Карина е великолепна жена. С нея ме свързват силна обич и две невероятни дъщери.

Замълчах, изучаваща изражението му. Пак беше със спокойната маска на бог, издялан от мрамор. Лешниковите ириси ме изпиваха, но не можех да определя дали със страст или гняв. А може би бе безразличие.

Нямаше начин да се върна назад. Нямаше начин да се откажа.

Много по-късно, когато Леонид си тръгна и остави след себе си изтънченото ухание на парфюм, тръгна си без да ме докосне, без дори да трепне пред мен, застанах до прозореца и почувствах топлината на угасващото слънце. Мекият залез изпепеляваше в душата ми болката, мъката, копнежа, скръбта, гнева. Сребристата пепел от неувереността и невротичните емоции се наслагваше на кадифени пластове в сърцето ми.

Обърнах се, облегнах гръб на прозореца и загледах как Олга подрежда масата за вечеря. Живите й очи се вдигнаха към моите и в ирисите й проблеснаха неопределени, мътни емоции. Само за миг потръпнах и после тя се обърна и заслиза по стълбите към кухнята.

 

 

43.

 

 

И започнах да говоря. От перленото небе бавно закапаха едри дъждовни капки. През устните ми се изливаха всички спомени, всяка една секунда, прекарана с Манюел. Изливах цялата си вина, болка и срам. Не се оправдавах. Не молех за прошка. Просто говорех, чувствайки как отровното напрежение и разяждащата тежест полека се смъкват от изпепеленото ми сърце.

Очите на Корнелия, с лунния цвят на полунощния час, останаха спокойни и красиви през цялото време. Матовото й лице бе гладко и хубаво, а стойката й изобщо не се промени. В един момент ми се стори, че разговарям с някоя восъчна скулптура, която диша и мига.

Тръгнах си веднага, без да се обърна и да погледна къщата за последно. Не исках да се строполя и да избухна в истеричен плач на моравата. Безбрежна тишина, кънтяща, лепнеща се процеждаше в гърдите ми. Ирина не ме заговори по пътя. Шофираше и ми хвърляше коси погледи в огледалото. Бях признателна, че не ми говори утешителни безсмислици, не ме залъгва, че всичко ще се оправи.

-Това ще е стаята ти, ако ти харесва – Ирина отвори със замах една врата на втория етаж и се обърна към мен – Сега ти трябва един горещ душ и хубав осемчасов сън. Искаш ли нещо за хапване?

Поклатих глава, смазана от ужасното дежавю. Етажа. Разположението. И моето място...

-Не съм гладна. Стаята е супер, благодаря ти.

-О, моля те – махна с ръка приятелката ми – Разбира се, че ще ти помогна. Какво ще кажеш за чаша зелен чай?  

Отказах повторно и тя ме остави сама, след като кратко ме прегърна. Облегнах се на стената и притворих очи. Бях изтощена. Стаята беше уютна и светла. Килимът бе в приятни пастелни тонове, подхождащи на пердетата. Прекарах около половин час в банята, облицована с шикозни тъмночервени плочки. Почти се наслаждавах на апатията, обзела душата и разума ми, стъмяваща скръбта и болката. Не плаках. От огледалото ме погледна лице, което ми се стори старо като света. И ужасно младо едновременно. Ето ги устните, целували тези на доведения си баща, ето ги пъстрите тъмножълти очи, които се топяха щом го погледнат, ето я буйната лешникокестенява коса, в която той заравяше пръсти. Обърнах гръб на отражението си, отвратена и отегчена. Имах нужда от приспивателно. Силно приспивателно.

Събудих се късно на другия ден с наивно заличени спомени и светлинно освежена душа. Но веднага щом се обърнах в мекото легло и един платинен слънчев лъч докосна лицето ми, булото на съня се вдигна и ме остави без дъх. И тогава се разплаках. Тихо, равномерно и примирено, както плачат всички полуоблекчени, полуотчаяни хора, когато най-страшното е минало.

После сълзите ми пресъхнаха. И пак тишина. Плътна, пагубна. И утешителна. Изправих се и за миг сякаш почувствах прашинка щастие, тръпчива нотка успокоение. Липсващият елемент тихо потропваше по вратичката на ума ми, но за пръв път не объркваше мислите ми и не тежеше в гърдите ми. Въздъхнах дълбоко.

Слязох при Ирина, облечена и почти усмихната. Тя бе направила сандвичи и кафе. Седеше на кухненската маса и разсеяно въртеше чаша между дланите си.

-Добро утро – налях си кафе и се разположих срещу нея. Тя вдигна синьозелените си очи и се усмихна:

-Изглеждаш по-добре.

-Чувствам се по-добре – свих рамене.

-Искаш ли да говорим за това? – попита Ирина равно, без нахално любопитство, без натрапчиво неестествено желание за съвети.

-Не сега – отговорих – Нека просто прекараме един хубав ден, какво ще кажеш? Да излезем някъде, да минем през магазините, да ядем сладолед в парка. И да клюкарстваме, да си бъбрим и да се забавляваме.

Ирина се съгласи весело. Закусихме заедно, а после започнахме да се оправяме за излизане. Облякох лека бяла блуза с дълъг ръкав и дънки в бордо, сложих малко грим и обух равни затворени обувки. Ирина се издокара със съблазнителна блузка с голямо деколте и супер тесни дънки. Стори ми се подозрително суетна.  

Заключих ума си и се пуснах на автопилот. Беше лесно, беше удобно, беше безболезнено.  Разума ми като че се отдели от тялото и забравих, че съществувам.

Ирина ме заговори няколко пъти, но аз избягвах темата за Манюел, сякаш бягах от заразна болест. Името му завръщаше чувствителността, нараняваше тишината в душата ми и събуждаше болката. Отказвах да говоря за него и се обвивах в нов пласт мъгливо отрицание. Да пия кафе с Ирина, да ям торта и да пуша беше безумно леко. Изпусках синеещия дим на къдрави струйки и се радвах на приятната топлина в кафенето, докато навън валеше като из ведро.

Манюел завинаги щеше да остане като малинов, сладък спомен, заключен дълбоко в сърцето ми. Нямаше нужда да го споменавам дори и пред себе си. Щях да помня очите и ръцете му, ръмжащия му смях, усмихнатите му копринени устни и светлината в кобалтовите ириси.

Надявах се, че всичко ще потръгне, ще задуша чувствата в себе си, ще вледеня сърцето си и мъглата на безмълвието постепенно ще ме излекува.

Дните бяха спокойни, равно болезнени и безкрайни. Времето се влачеше, усукваше се около мен и всяваше тиха тъга и трошици надежда. Седмицата се се провлачи в нищото и кънтящата тишина в душата ми се засили.

Надеждата вече просветваше в мен, когато ми се обади Магдалена.

 

 

 

 

 

44.

 

Разбрах, че нещо ще се случи, още щом надникнах в красивите му черни ириси. Почувствах острата тръпка на адреналина някъде зад стомаха си. Деймиън седна до мен на спалнята, докато хранех Борис и прокара ръка по бузата ми. Усетих допира му като хладно гълъбово перо. Наведох се и докоснах устните му със своите. Парещото предчувствие наново ме обхвана. Устните му бяха някак изтръпнали, отдалечени, като кристали, обвити в кадифе.

-Какво има, скъпи? – тихо попитах, докато слагах бебето в креватчето – Добре ли си?

-Искам да поговорим – промълви Деймиън – Ела до мен.

Погледнахме се в очите. Гладкото му хладно красиво лице бе безкрайно нежно, тъмните очи – омекнали, разливаха светлина по цялото ми тяло.

-Какво има? – попитах.

-Патриция, мисля, че трябва да се разделим.

Думите му се увиха около мен като студени пръсти. Наведох очи, без ни най-малко да съм изненадана. От колко време го очаквах? Седмица? Месец? Година? Вдигнах поглед към Деймиън. Гледаше ме както никога досега. Ирисите му ме поглъщаха, галеха, изпиваха.

-Слушам те – проговорих.

-Виж, аз съм абсолютен егоист. Искам те твърде себично, за да мога да понеса мисълта, че не цялото ти внимание и любов са за мен. Разбираш ли ме? Всеки път, щом Борис се разплаче, аз го намразвам, защото те отделя от мен, всеки път, когато си тръгваш, изпитвам разяждаща ярост, единствено и само заради това, че нещо не се е случило така, както аз съм пожелал.

-А Неле има ли нещо общо? – зададох въпроса, който ме мъчеше отдавна и оставих сълзите си да потекат – бисерно и безшумно.

-Това е другото, което исках да ти кажа – меко отговори Деймиън – Да, още имам чувства към нея. Тя се върна и между нас отново припламна искра.

Затворих очи. Всичко започна да ми се струва нереално, нелогично и много, много абсурдно.

-Всъщност никога не съм спирал да обичам Неле – гласът му звучеше самотно, чуждо и несвойствено – А връзката ми с теб така или иначе беше обречена. Ти имаш бебе, за което трябва да се грижиш, а аз съм себично парче лед, което мисли само за себе си.

-Защо, Деймиън? – прошепнах – Защо ми говориш така?

-За да ме намразиш. Да се откажеш от мен. Не бях справедлив. Бях жесток. Сега ти показвам истинската си същност. За да разбереш и да осъзнаеш, че не съм по-различен от Борис. Че не съм по-добър. Че съм същия лъжец.

-Ти не ме обичаш – едва успях да продумам. Залезът с наситения цвят на старо злато, поръбено с пастеленооранжево, плисна светлина в стаята, разсипа огнени искри по лицата ни. Почувствах топлите лъчи на отиващото си слънце и още няколко сълзи капнаха от очите ми. Солената диря, която оставиха по бузите ми бавно разпростря безчувственост в мен. Той поклати глава. Нещо в гърдите ми се продъни и изчезна. Нещо в душата ми се прекърши и падна безжизнено в мъглата на сбогуването.

-Не си ме обичал – казах като на себе си. Не чувствах нищо. Смътно отражение, разводнено подобие на мъка се мъчеше да обхване сърцето ми, но не стигаше до него. Може би вече съм мъртва?

Залезът плавно потъна в небитието и здрачът изплакна очите му от цвят. Деймиън бавно се бе изплъзвал от пръстите ми и сега беше стигнал ръба на пропастта.

Изправих се, взех бебето и започнах да го полюшвам. Черните му очи бяха разплакани, недоволни. Млъкна.  

-Още утре ще си тръгна – промълвих тихо – Ще се върна при Емилия.

-Аз излизам – чух гласа му зад себе си – Ще те оставя малко на спокойствие.

-Добре.

Нощта се спусна над града и покри всичко с аметистово одеало. Седнах до прозореца и се заслушах в случайните шумове. В мен кънтяха противоречия, обвинения, чувства и озлобление. Сега майка ми ще е напълно доволна. Няма да си намери място от радост. Мъката бълбукаше в гърлото ми, стягаше го, душеше ме. Лицето на Борис бавно се избистряше пред мен, някак пронизващо ярко, болезнено отчетливо. Заплаках.

-Марина, здрасти. Какво ще кажеш да си разменим смените? Нека аз дойда сега, а ти ще работиш утре?

-Сигурна ли си, Пат? Става дума за нощна смяна.

-Разбира се – завъртях четката по лицето си, разнасяйки пудрата – Идвам след малко.

Марина ме посрещна в отлично настроение. Близалките и една марка водка бяха свършили. Махнах с ръка. Утре ще поръчаме. Тя ме прегърна от радост, че я замествам, защото щяла да има време за гаджето си. Не успях да направя коментар, но се усмихнах широко. Изпратих връткащото й се дупе през вратата и застанах на касата. Студеното, безразлично флоуресцентно осветление, тъмните прозорци, тихото жужене на хладилниците притъпяваха психиката ми, приспиваха нервите и действаха обезболяващо на разбитото ми сърце.

Изобщо не се попитах как е синът ми. Съвсем безотговорно го бях оставила сам, заспал в апартамента на Деймиън. Единственото ми желание беше да се махна от него, да не го виждам, да не чувам безкрайното му хленчене.

„Аз излизам...” – може би отиваш при Неле? Може би сега целуваш нейните устни и пръстите ти са в платинените й къдрици? Седнах, осъзнавайки, че няма да мога да остана права. Наведох глава и я подпрях на ръцете си. За какво беше всичко, Деймиън? Къде останаха всичките ти думи? Защо си призна накрая? Защо не ме излъга, защо не ми остави поне едно малко, светло зрънце, от което да лъха надежда и любов? Какво ти костваше, след целия този театър, какво ти костваше още една лъжа? Сълзите се стичаха по бузите ми, капеха по дънките и оставяха тъмни, влажни кръгчета отчаяние. Пред витрината минаха група младежи, заливащи се от смях. Можех да чуя високите шеги и крясъци, подкрепени с по някоя чашка в отсрещния клуб. Изправих глава и избърсах лице. Едно от момчетата се обърна към стъклото и се усмихна, може би на мен, може би на думите на някои свой приятел.

Насъбрах мъката, усуках скръбта, намачках болката. Претопих ги в гняв, претопих ги в заслепяваща, нажежена до бяло безмълвна ярост. Нещо в гърдите ми се разкъса, пръсна се на хиляди малки прашинки и се вля в кръвта ми, срастна се с душата ми. Станах и се отправих към щандовете. И започнах да подреждам стоките. Ръцете ми усърдно работеха, умът ми беше зает с лъскавите опаковки, шарените кутии...

Още преди да е изгряло слънцето рафтовете бяха маниакално подредени както никога до сега. В гърдите ми се стелеше равна мъка, безкрайна празнота и гняв. Огромна, бездънна черна яма, пълна с бълбукащ гняв.

Чашата с кафе ми се стори като еликсир. Слънчевият ден се надигаше и пропълзяваше бавно по улиците. Хората се забързаха, заизлизаха, заприказваха се. След няколко часа бях на училище. Посрещнах Марина с чаша кафе и кексче от любимите й. Тя ме уведоми, че Даниел ще дойде в пет.

Отидох в дома на Деймиън. Веднага почувствах присъствието му, докато се оправях за училище. Спеше на спалнята, взел при себе си Борис. За момент се поддадох на бликналите чувства в мен и погледах дивното му спокойно лице. За момент си позволих да си спомня Деймиън, който ме обичаше. За части от секундата онемях от умиление, гледайки двете единствени същества на земята, които имах и едното от които вече бях загубила, а другото бе виновно за това...

После се завъртях и излязох навън. Реших да мина през горската пътечка, където е прохладно, ухае на смола от смарагдовозелените борове и светлината се процежда като златисти игли през короните на дърветата. Вървях бавно, унесена от упойващата миризма на пръст и смола, замаяна от безсънната нощ и потрепваща от сутрешния студ. Закопчах коженото си яке до брадичката и се заслушах в живите птичи песни. Мъртвите борови иглички с цвят на стара мед проскърцваха под стъпките ми. Тишината звънтеше в ушите ми равномерно, кротко, непрестанно, навявайки спомени за отдавна изминали дни, премълчани думи и носталгия, толкова жива и пареща, че сълзите ми наново рукнаха.   

Дворът на училището още беше пуст, паркингът приютяваше само четири-пет коли. Две момичета от най-малките класове прекосиха очертаните коридори за бягане на късо разстояние и влязоха в кафенето на ъгъла. Без да бързам се отправих към стълбите пред входната врата. В момента, в който посегнах към дръжката, тя се раздвижи и вратата се отвори широко.

Момичето, което застана на прага, замига, заслепено от яркото зарево. Потърках ударените си пръсти, вдигнах очи към нея и двете се познахме едновременно. Беше Неле. Останахме само миг на вратата, всяка изучаваща другата с поглед и без да си разменим и дума, се разминахме в оранжевата утрин, наситена с дъх на пролет, копнеж и болка.

 

 

 

 

 

45.

 

Ирина не поиска обяснение и аз не й дадох. Малодушно отстъпих назад, усещайки силния й, но добър характер. Долових примирената й усмивка, нищо не очакващата, всеопрощаваща й любов към мен и наново трепнах както в деня, в който срещнах момичето-видение.

Бях отишъл на фитнес с Маркъс и докато съсредоточено вдигах гирички, покрай нас премина Александър, устремен към сауната. Поздравихме го и той плесна ръката си в нашите. Маркъс правеше лицеви опори, а аз отново се замислих над променения си живот. И над последните събития, които определено ме бяха наранили и оставили болезнен, парлив белег в душата ми...

 

Преди два дни се бях скарал с Неле. Всъщност, тя се скара с мен и оттогава започна да се държи още по-зле. Вече почти не си говорехме. Случи се преди часа по биология. Стоях на прозореца, съвсем сам в кабинета и се наслаждавах на факта, че още около четирийсет минути няма да дойде никой. Утрото бе прелестно. Трептяща полупрозрачна мъгла се стелеше по склоновете на заоблените върхове на планината, опасваща града като тъмносин синджир. Небето имаше мекия, пастелен нюанс на току-що разрязан пъпеш, хоризонтът бе обагрил памучните облачета в ягодови краски, а прозирно-синьото, в което преливаха всички тези цветове приличаше на езеро от книжките с картинки.

Дочух отварянето на вратата и мислено въздъхнах от досада.

-Здравей, Флориан.

Обърнах се, гласът й беше пръснал медени тръпки в мен, видях я – така красива в притъпената светлина, толкова ефирна и нежна. Палавите къдрици се сипеха по раменете й, беше облечена в черна блуза с дълбоко деколте и среднощносини дънки, подчертаващи дължината и тънкостта на краката й. Прималяването, което чувствах всеки път, щом срещнехме очи, се удави в идеята най-накрая да й призная колко я обичам.   

-Здрасти, Неле.

После забелязах, че тя не се усмихва. Северносините й очи не се топяха и не събуждаха спомени за горещи сънища.

-Как си? – попитах с рязка болка в корема. Неле пусна чантата си на общия ни чин и се отправи към мен. Доближи ме, така че да доловя уханието на косата й и втренчила очи в златно-карминения хоризонт, попита:

-Защо не си ми казал, че излизаш с Ирина?

Пробождането на адреналина за миг ме остави без думи. Изненадан погледнах момичето до себе си и думите, които бях приготвил, постепенно избледняха.

-Tова пък откъде дойде? – отговорих кротко.

-Откъде ли? – Неле се завъртя към мен и лицата ни почти се допряха – Аз разбрах нещо.

-Какво си разбрала? – попитах все така равно. Чувствах смътен срам и желание да я ядосам. Водните й ириси изглеждаха гневни, пробляскваха.

-Снощи бях при нея в бара с Алиса и Бренда. Заприказвахме се с Доротея и тя, понеже си умира за всякакви клюки, каза, че преди няколко дни си отишъл при Ирина, напил си се и после сте излезли заедно и тя така и не се е върнала. Малко по-късно, Доротея изкопчила от Ирина, че сте спали заедно. После я попитала дали сте гаджета.

-И Ирина какво й е казала? – небрежно се облегнах на рамката на прозореца. Неле се мъчеше да докара изражение тип „не ми пука”, но нещо не й позволяваше. Ноздрите й потръпваха.

-Не е потвърдила, че сте заедно – сопна се – Но не е отрекла.

-Ами това е истината – свих рамене – Нито едното, нито другото.

Тя завъртя сините си ириси към мен. Приличаше на човек, който всеки момент ще се разплаче или ще повърне. Аз, от своя страна, стоях спокойно, небрежно и даже се усмихвах.

-О, значи е вярно – Неле примига няколко пъти – Наистина сте правили секс. И сте заедно.

-Не – тихо казах, взирайки се в очите й, любувайки се на ревността й.

-Какво „не”? – ядоса се тя – Кое е „не”?

-Не сме заедно.

-Разбрах – Неле отстъпи назад. Беше пребледняла – Ти си побъркан – изсъска тя и преди да реагирам, избяга от стаята...

 

После не ми проговори. Седеше до мен без да ме поглежда, а когато се налагаше да ме попита нещо, дори леко се обръщаше на другата страна. Опитах да говоря с нея, да се изясним, да се разберем, но получавах отказ. Ревност ли беше това? Любов ли беше? И защо отново бях премълчал това, което измъчваше и двамата? Кое ме спираше, кое стягаше така гърлото ми?

Отново усетих устните на Ирина върху своите. Почувствах странна смесица от вълнение и безпокойство. Някаква необяснима радост, примесена с тъга. Отново усетих целувката на момичето-видение, превъплатила се в  тази на Ирина. Спомних си меките й, сладки устни, изплашили и привлекли ме толкова силно.

-Флориан? Всичко наред ли е? – бях забравил, че и Маркъс е във фитнес залата. Трепнах и вдигнах очи към него. Бе спрял бягащата пътека и ме наблюдаваше. Осъзнах, че стоя от десет минути в едно положение.

-Ъм, да – излъгах – Разсеях се.

Малко по-късно отидох в сауната, където се вареше Александър и седнах на една от кехлибарените пейки. Замислих се за кандидатстването, което ми предстоеше само след няколко месеца. И изведнъж ме обхвана странно чувство на обреченост. Бях обречен на обикновеност, на посредственост. Специалността „Архитектура”, на която се бях спрял, нещото, за което бях учил и се бях подготвял от малък, изведнъж ми се стори противно, обикновено, убийствено. Видях се затрупан със скици, видях се прегърбен над поредния чертеж, видях две деца и жена с пазарски торби, която отегчено и ядосано им се кара да не разхвърлят играчките си из цялата къща. И подскочих. Обля ме вълна сковаващ студ, задушаващ ужас, че животът ми ще се превърне в монотонен, скучен пъзел от еднообразни, сивопепеляви късчета време.  

Погледнах Александър, който беше затворил очи и с видимо удоволствие се радваше на горещата пара. Запитах се дали и неговият живот щеше да се проточи като върволица от безсмислени секунди. След някоя и друга година щеше да замени баща си и да стане големия шеф. Може би щеше да сменя лъскави любовници и да се движи с костюмари докато е жив. Щеше да живее в огромна къща с прислуга. Да ходи на круизи по Средиземноморието. Да плаща издръжки на случайно направени деца. А можеше и да се ожени и да запълва свободното си време с любовница, докато съпругата е му е на разкрасяваща ваканция с по-млад мъж.

Внезапно ме обхвана неописуемо отвращение към живота. Към нещастните доводи, с които се залъгваме, че той има някакъв смисъл. Любовта изстива, щастието отегчава, луксът развращава, бедността озлобява, красотата погрознява, младостта увехва... Въздъхнах дълбоко. Много пъти досега се бях замислял. Но никога не бях чувствал такава досадна, безнадеждна болка, такъв смъртен страх.

Неспособен да понеса повече мислите си, се изправих и излязох. Някаква тежка досада се загнезди в мен и ми отне дори вълнението, с което мислех за Неле и Ирина.

Излязох от сградата и тръгнах по обляните в слънчева светлина улици. Отправих се към колата си, все още замислен за нещата, които ме бяха обезпокоили. Навел глава, тъжен, но примирен, спокоен и все пак гневен, едва не се сблъсках с някого. Вдигнах очи, за да се извиня и видях Ирина. Беше  облечена в дънкова риза и дънки, носеше високи обувки, а устните й приличаха на две череши.

-Ирина – възкликнах изненада, зарадван и гузен – Здрасти.

-Здрасти – усмихна се тя – Нещо много си се замислил – смигна и ме погледна  весело.

-Къде отиваш? Искаш ли да те закарам? – непонятно вълнение обзе душата ми. Близостта на това красиво, жизнено момиче с пълни устни и лъскава коса ме примамваше, радваше ме. Синьозелените й очи обходиха лицето ми и някаква нежност се прокрадна в изражението й.

-Добре – съгласи се Ирина – Отивах до мола. На път ли ти е?   

Когато тя слезе от колата и се отправи към търговския център, аз се загледах след нея и почувствах необяснима кухота, остро желание да я последвам, да й кажа нещо за онази нощ, да й се извиня, да се оправдая.

Разтърсих глава и включих на първа, за да се махна по-скоро оттам.

 

 

 

 

 

46.

 

 

Гореща тръпка се разливаше по гръбнака ми, докато я гледах в очите. Усещах всяка една водна капка по себе си. Спускаше се и оставяше изтръпнала диря, наситена с адреналин. Блейк продължаваше да се усмихва с дивната хубост на искреността и първичността.

                -Какво правиш тук? – думите се отрониха  от устните ми като перли.

                -Хайде, Алекс, сякаш не си разбрал – проговори тя. Обръщението, което използва изпрати топлина в мен. Не ме нарече „Санди” или „Санд”. Каза „Алекс”, обикновеното, нормално обръщение, което използваха само родителите ми. Почувствах греховно влечение към нея. Блейк пристъпи още малко напред и сложи ръце на раменете ми. Настръхнах. Дланите й бяха меки, топли и дръзки върху голата ми кожа.

                -Не мога да спра да мисля за теб – промълви тя. Обвих лицето й с ръце. В ума ми се бе спуснала мъглива завеса желание. Долових ухание на дезодорант и младост, почувствах устните й на сантиметри от своите. Телата ни се долепиха едно до друго. Нямах дрехи, които да възпрепятстват чувствителността на кожата ми и всяка една клетка от мен усети допира Блейк, усети го като замайваща, сладострастна тръпка. Целувката й бе пламенна, неопитна, искрена и опияняваща. Ръцете ми я придърпаха още по-плътно, устните ми не й позволиха да се отдалечи. Целият ми разум бе насочен към Блейк, към божествената й откровеност, към непресторената й страст, към чистотата на докосването й.

                И в следващия миг осъзнах какво правя. Поех си рязко въздух, дръпнах се от ръцете й и заотстъпвах назад. И двамата бяхме задъхани. Красивите й очи с цвят на смолисто кафе проблясваха, гърдите й се вдигаха и спускаха. По тялото ми лазеха десетки малки пръстчета. Безпаметният копнеж по Блейк подпалваше кръвта ми и изпращаше вълни адреналин във вените ми.

                -Това не е правилно – чух се да казвам. Сърцето биеше в ушите ми, беше ми горещо. Тя ме погледна.

                -Какво?

                -Това, което се случва не е редно – повторих насечено. Желаех я както изгубен в пустинята пътник – вода. Но не можех да я имам.

                -Не те разбирам – каза Блейк и отново се приближи към мен – Какъв е проблемът? Между нас има нещо, Алекс. Ти ме привличаш и аз – теб.

                -Да – проговорих – Да, но ти си на шестнайсет. А аз наближавам двайсет. Малка си за мен. Прекалено голям съм за теб – бърборех несвястно – Незаконно е.

                -Стига – възкликна тя, отново докосвайки ме. Пръстите й пролазиха по гърдите и плочките на корема ми. Стиснах зъби, борейки се със сладострастието – Когато привличането е така силно, нима има нещо нередно в това? Нима е лошо двама души да се харесват истински?

                -Не. Не мога да си го позволя – поклатих глава, слагайки ръка върху нейната и принуждавайки я да спре да ме опипва – Не си пълнолетна и много добре знам какво може да се случи.

                -Алекс, моля те. Аз дори не съм девствена. Освен това никога не бих излъгала, че си ме изнасилил. Аз те харесвам. Искам те. Искам да бъда с теб. Не бих те натопила за нещо, което не си извършил.

Погледнах я. Беше толкова красива. Притежаваше онази първична, древна хубост без притвореност, без лукавото изражение на златотърсачката, без кукленската съвършеност на момичетата от списанията. Устните й бяха дръзки, греховни, смели. Не знам дали лъжеше за девствеността си, но в мен се разгоря още по-буен пламък, първичното желание да я притежавам, да я имам. Една парлива, изкушаваща, съблазнителна мисъл да я поваля на пода и да разкъсам неоновооранжевия й екип бушуваше в мозъка ми. Притворих очи, борейки се със себе си.

                -Моля те, Блейк, недей. Не мога да бъда с теб. Прекалено голям съм, прекалено различен. Моля те, върви си. Между нас не може да има нищо.

Блейк дръпна ръката си от моята. Отстъпи назад и отново впи в мен тъмнокафявите си очи. Няколко кичурчета се бяха измъкнали от грижливо прибраната й тежка руса коса. Облегнах се на стената и хладината й отчасти проясни ума ми. Няколко мига просто се гледахме.

                -Харесвам те, Блейк, наистина много те харесвам. Разбираш ли ме? Аз наранявам хората. Изоставям момичетата, изневерявам им. Обикновено дори не ми пука за тях. Защото и на тях не им пука за мен. Те искат парите ми, искат завистта на околните. Но ти си различна, а и аз вече не съм същият. И все пак си оставам все аз. Ти заслужаваш истински мъж, заслужаваш много повече от мен. Затова те моля отново да си тръгнеш и да не се надяваш. Не съм за теб. Няма да си щастлива с мен.

                -Разбирам те, Алекс – проговори Блейк за моя най-голяма изненада – Но не си прав за едно. Ти си истински мъж и думите ти го доказват. Вероятно просто не сме един за друг.

И тя бавно се приближи до мен, този път умерено, и нежно притисна устни в бузата ми. След това се усмихна, обърна се и напусна съблекалнята, като тихо затвори вратата след себе си.

                Останах сам. Бавно, сковано се облякох и излязох от фитнеса. Седнах в едно кафе и се замислих. Запалих цигара. В душата ми бавно се прокрадна гордост, в началото неосъзната, после все по-ясно различима. Бях проявил съвест. Не се бях поддал на животинската лъст, обхваналa цялото ми същество от целувките на Блейк. Само преди няколко месеца не бих се поколебал изобщо. Без да се замисля бих се възползвал безсрамно от това младо, привлекателно, чисто момиче.

И може би причината отново бе в Хейзъл. Тя бе събудила съвестта ми, тя бе променила същността ми. И макар да бях свърнал отново в тъмната пътечка, в мен бяха останали трошиците светлина, пръснали очите й още в първия път, в който я видях. Изтупах цигарата от пепелта и вдъхнах дълбоко пролетния въздух. Два месеца бяха изминали, а тя не се връщаше. И нямаше да се върне. Мъчителната мисъл се бе превърнала в непрестанна, равна, хронична болка дълбоко в душата ми. Нямаше да я забравя, но можех да я преживея. И винаги ще бъда щастлив, че съм я познавал. Ще бъда щастлив, че съм познавал момиче като нея, способно да ме промени без да ме обича, да осветли съвестта ми, да остави такива трайни следи в мен.

Дните вървяха мудно към своя край, минутите сякаш се провлачваха около мен и си отиваха без желание. Мътно безпокойство, блудкави предчувствия се блъскаха в душата ми, обземаха разума и тревожно прекъсваха съня ми. Понякога се замислях за Клоуи, предимно, когато превеждах издръжката. Изпитвах смътна, неосъзната, зародишна радост като си представях бебето й. Моето бебе. Глухо в мен плуваха неясни образи на малко момченце с моите зелени, ясни очи. После се сепвах, осъзнавайки, че пак съм се насочил към повърхността, към външността. Отново каприз, отново себичното „Аз”. Това, което така непреодолимо бе отблъснало Хейзъл от мен...

Ръцете ми треперят. Очите ми се затварят. Колко е часът? Пак ли съм се облегнал на прозореца, пиян до безумие, чакащ поредния изгрев, който няма да донесе нищо ново? Раздвижих сковано пръсти и усетих боцкащи иглички навсякъде по тялото си. Вдишах въздуха с усилие, той проскърца в дробовете ми и завъртя гледката пред очите ми. Ясно. Значи съм пиян. Завъртях глава ту на едната, ту на другата страна. Схванат съм. И ме връхлетя адска болка. Слънцето изгряваше право в лицето ми. Стиснах очи в опит да потуша пламъците в ретините си и скръцнах със зъби. Колко често започна да се повтаря това? От срещата с Блейк преди няколко седмици във фитнеса? Цигара.

Успокояващият горчив дим разведри замъгления ми мозък. Повдигнах клепачи. Слънцето блестеше над хоризонта, ярко, нажежено до бяло, изгарящо. Отстъпих назад. Колко още ще изкарам така? До къде ще стигна...?

                Стига вече. Трябва да се добера до фирмата.

Мел се усмихна с красивите си очи срещу мен, докато затваряше вратата. Лицето й се преобрази от делово в интимно, нежно, когато се приближи и остави кафето на бюрото ми. Придърпах я към себе си и я целунах. С коя ли ще бъда довечера...?

Сутринта се занимавах с разни документи, опитвайки се с последни сили да прикрия страшния махмурлук. Баща ми намина около единайсет часа, да ме поздрави с бързо ухилване и закачка за зачервените ми очи.

Обедната почивка ме завари полузадрямал на бюрото.

-Пухи, събуди се. Нося ти обяд.                                                                                  

Вдигнах очи по посока на гласа, стреснат и сънен. Мел стоеше пред мен с кутия пица в ръка и съблазнителна усмивка. Пъстрите й бадемовидни очи пробляскваха срещу мен. Усмихнах се.

                -Хайде, хапни – подкани ме тя – Не може да живееш само на кафе и цигари. Не е здравословно, коте.

                -Добре, злато – смигнах, захапвайки пицата – Както кажеш.

Главата ме беше поотпуснала, а Мел бе облечена твърде секси, за да мога да я подмина. Дългите й крака привлякоха вниманието ми още сутринта. Изправих се, докато тя подреждаше новите отчети на рафта зад мен. Мел се обърна в ръцете ми и впи устни в моите. Предполагам, че вече се бях отказал да се променям. Беше безсмислено да бягам от себе си, в опитите да постигна невъзможното. Бе прекалено изтощително, прекалено трудно, прекалено отговорно.

Тя нямаше да се върне. Никога повече нямаше да я видя. Тази мисъл ми се стори странно утешителна. Дори обнадеждаваща. Притиснах Мел до стената и започнах да я целувам, докато ръцете ми шаваха по тялото й и хубавото й ново костюмче...  

                Вратата на офиса ми се отвори и внезапно ахване ме откъсна от Мел. Почувствах, че се е върнала, още преди да видя как се обръща и с изправен гръб се отдалечава сякаш нищо не е станало. В мен нахлуха студ и горещина едновременно. Пръстите ми пуснаха Мел и устните ми внезапно изтръпнаха. Тя ме погледна изненадано. Нищо не й казах, просто се обърнах.                

                Видях я в дъното на коридора, тъкмо влизаше в един от асансьорите. Тръпнеща нега, отмаляваща болка прониза душата ми, щом очите ни за миг се срещнаха. После вратите се затвориха и тя изчезна. Останах да се взирам нищото сам, по средата на коридора, объркан, ядосан и безкрайно изморен. Изведнъж върху мен се бяха стоварили няколко стотин години, изпълнени с мъка и гняв. Почувствах как всякакво желание да я догоня, да я настигна, да я докосна изчезва. Притворих очи и в душата ми се прокрадна същото сковано безразличие, пропълзяло в сърцето ми след срещата с Блейк в мъжката съблекалня.  

                Изтърсих някакво оправдание пред Мел и прекарахме останалата част от обедната почивка заедно. Тя се усмихваше, а аз я гледах с похотливи ириси, за да прикрия настъпващата зима в себе си, да залича прогарящата болка и за пореден път да се убедя, че няма никакъв смисъл да продължавам да се самозалъгвам.

 

 

 

 

47.

 

Вървях във ветровития слънчев ден, разведрена и освежена. Току що се бях разделила с приемните родители на Людмила и трябваше да побързам да се прибера, за да се приготвя за посещението на концерта. Бързо се сприятелих с Евдокия и Павел, които навяваха ведрина и щастие. А нещо в момиченцето, в хубавите черни очи, в пъргавото, детски пухкаво тяло и усмивката, проблясваща с хитрост и доброта, носеше радост, позабравена лекота в душата ми.

Облякох дългата вечерна рокля и се отправих към фризьорския салон. Шофирах сама. Залязващите лъчи на слънцето се приплъзваха в стъклото на колата, падаха косо върху лицето ми и хвърляха кехлибарени проблясъци. Чувствах някакво особено вълнение, късче спомен от друг свят, някаква странна младост и подрипващи тръпки в корема. По тротоарите се разхождаха хора, колите профучаваха една след друга, от будките за вестници крещяха жълти заглавия, в небето се кискаха чайки. Уханния бриз полъхваше през отворения прозорец и повдигаше кичури коса от раменете ми. Горчиво, тръпчиво щастие се лееше във вените ми и устните ми потрепваха от едва загатната усмивка.

Прекарах час и половина в клюкарски, несъдържателен разговор с фризьорката, а сръчните й пръсти не спираха да навиват, сресват и полират всеки един мой катраненочерен кичур коса. Докато обсъждахме най-харесваните прически, най-новите марки шампоани и това дали съм доволна от маникюристката си, аз всъщност се опитвах да си представя продължението на вечерта. Дъщерята на Адам и Инна – Любов, щеше да изнесе концерт за пиано в сградата на Школата по изкуствата и аз и Емил бяхме поканени. Спомних си веселото момиче, което съжаляваше, че брат й – Климент отново е изчезнал някъде, отдаден на хобито си, и не може да опита коктейлите от морски дарове. После мислите ми се върнаха на главната причина да бъда така развълнувана. Карина и Леонид също бяха получили покани. Не го бях виждала от последния ни разговор вкъщи. В ума ми проблеснаха нежните му лешникови ириси и твърдата решителност, с която си бе отишъл. Прехапах устна.

Колата се плъзгаше меко по широкия, четирилентов път. Сърцето ми подскачаше в гърдите под ефирната, луксозна тъкан на сапфиреносинята рокля. Мислех, че съм преодоляла слабостта си да се вълнувам. Но отново се чувствах като на седемнайсет. И ме болеше. Започна да ми се струва, че се нося по повърхността на безкраен, бездънен океан от образи, случки и събития и единственото ясно, контрастно, отчетливо нещо е лицето на Леонид. Въздъхнах и спрях на светофара до пешеходната алея. Докато нервно следях брояча, една кола спря съвсем близо до мен. Машинално обърнах глава, очакваща да видя учебен автомобил, но колата пред очите ми беше лъскава, черна и очевидно много скъпа. Напрегнах поглед, за да видя добре лицето на шофьора. То предизвика болезнена тръпка под лъжичката. За малко да ахна. Ростислав се взираше право в мен със странна, едновременно скръбна и самодоволна усмивка върху хубавото лице. До него седеше красива, и доколкото можех да видя, много поддържана, грижливо гримирана жена. И очевидно най-малко десет години по-възрастна от него...

Недоволно свирване на клаксон зад гърба ми ме извади от вцепенението на учудването. Рязко превключих на първа и натиснах газта, за да се измъкна по-бързо. Луксозната черна кола ме изпревари с висока скорост. Сякаш за миг мярнах двете дъждовносиви очи на момчето, което ме целуваше под лунната светлина в градината. Връхлетя ме отвратена ярост, кухота и непонятна злоба. Младият мъж, който говореше за равенство, за истинска любов, не се бе поколебал да завърти главата на богата жена и да се уреди в света на елита. Гневно паркирах пред дома си и се заизкачвах по стълбите, докато новият шофьор вкарваше колата ми в гаража.

Емил се прибра час и половина преди концерта на Любов. Нежнозелените му очи се усмихваха, омекнали, топли и влюбени срещу мен. Притиснах се в него, за да скрия острото гузно бодване в душата си.

Залата за концерти в Школата по изкуствата беше голямо кръгло помещение, прилично на старинен театър. Местата ни бяха на балкона, точно до тези на Инна и Адам. Разположих се до Инна и огледах помещението. Оттук имаше чудесна видимост към сцената и голямото пиано, на което щеше да свири Любов. Завесите зад него бяха в красив синьочерен цвят и проблясваха като сатен. Публиката заемаше местата си. На останалите два балкона, отредени за най-близките до семейство Егорови, видях приятелките си със съпрузите си и няколко общи приятели на Емил и Адам. Несъзнателно търсех Леонид и Карина, но не успях да ги забележа. Оксана беше смайващо красива до Николай, усмихваше се, поздравяваше, смееше се кокетно. Усмихнах й се весело. Галина седеше царствена и горда до Сегргей, потънал в разгвор с елегантен мъж в светъл костюм. Усмихна ми се мило и ми кимна с глава. Таня и Платон разговаряха с две дами в тъмни вечерни тоалети. Поздравих ги и се сетих за хубавото малко бебе, което бях видяла миналата седмица, когато бях им отишла на гости. Казваше се Михаил. Детето беше много сладко, пухкаво и усмихнато. Имаше морските очи на Таня и вместо да плаче не спираше да се смее.

Концертът започна. Прекратих разговора с Инна. Ръката ми беше в тази на Емил. Любов излезе на сцената в лека бяла рокля, високи обувки и елегантно колие. Лъскавата й черна коса беше прибрана на красив кок, а усмивката й бе ведра, лъчезарна и кокетно свенлива.

Музиката се лееше от пианото, Емил се усмихваше, изцяло погълнат от свиренето на Любов. Някакво движение в периферията на зрението ми ме накара да се обърна. Един мъж, висок, строен и много млад се отправи гъвкаво насам. Когато седна от другата страна на Адам, Инна се завъртя и усмихнато прошепна:

-Радвам се, че благоволи да се присъединиш към нас, Климент.

-Здравей, мамо – широко се засмя той. Баща му го потупа засмян по рамото.

Очевидно братът на Любов най-накрая се бе появил и щях да имам честта да се запозная със своенравния, обсебен от фотографията Климент. След бурните аплодисменти, младата пианистка плъзна пръсти по пианото, унесено усмихната. „На Елиза” от Бетовен започна да се лее и донесе мисли за нежност, любов и малко мъка. И тогава го видях. Гледаше право в лицето ми. Познатата нега, смътната болка от лешниковите му ириси се надигна в гърдите ми. Карина седеше до него, хубава, спокойна и уверена. Наслаждаваше се на музиката и ведро се усмихваше. Но Леонид сякаш не забелязваше нищо около себе си. Съзерцаваше ме през главите на хората, красивото му лице бе бледо и някак раздвижено, пропукано. Стори ми се, че не мога да си поема дъх, че залата се завърта около мен.

            -Любов моя, добре ли си?

Сепнах се. Нежният глас на Емил ме върна обратно в реалността. Опитах се да докарам правдоподобна усмивка, откъснах очи от Леонид и стиснах ръката му.

            -Да, скъпи. Всичко е наред.

            -Видя ми се много бледа, Наталия. Сигурна ли си, че не ти трябва малко въздух?

            -Не, всичко е наред, любими – докоснах ръката му.

Емил ми се усмихна и отново се загледа в Любов, която беше засвирила „Малка нощна музика” от Моцарт. Наново погледнах към Леонид. Той вече не ме наблюдаваше. Гледаше към сцената, но ми се струваше, че изобщо не забелязва дъщерята на Адам и Инна и не чува творбата на Моцарт.

            В антракта, семейство Егорови ни запознаха със сина си – Климент. Любов се завъртя покрай нас, подкачи брат си и след като доволно изслуша поздравленията ни, пак се спусна към сцената. Протегнах ръка към Климент и очите ни се срещнаха. Ирисите му бяха тъмносини, почти виолетови и щом докоснаха моите, усетих как искра прескочи между пръстите ни. Устните му бяха извити в усмивка, разкриваща белите му зъби, косата му бе пшеничноруса, а ръката му стисна моята с неочаквана сила. За част от секундата си помислих, че няма да ме пусне и ще ме задържи пред погледите на родителите си, Емил и сестра си. Леко се дръпнах от него и побързах да кажа нещо от сорта, че се радвам да се запознаем. Съпругът ми за щастие не бе забелязал нищо и бъбреше с Ковалевски, който се беше появил, за да ни поздрави. Естествено, рентгеновосините му очи ме потърсиха някак горчиво и примирено и отвърнаха на усмивката ми.

            Излязох навън, за да подишам малко свеж въздух. Небето беше черно, с пробляскващи сребърнофосфорни звезди. Ухаещ на солени водорасли въздух полъхна в лицето ми. Когато чух стъпките зад себе си, пулсът ми се учести. Поех си въздух и се обърнах. Климент вървеше към мен бавно, някак котешки гъвкаво и виолетовите му очи просветваха. Осъзнах, че сме почти на една възраст. Застана до мен и погледна звездите.

            -Баща ми ми казваше, че Базилевски има много красива съпруга, но сега разбирам, че няма и капка истина в думите му – гласът му предизвика хладни тръпки в стомаха ми.

            -Какво имаш предвид? – попитах тихо, приближавайки се до него, все така без да го поглеждам.

            -Много красива е истинска обида за теб. Нима можеш да опишеш една богиня с такива обикновени човешки думи? – Климент се врътна към мен, аз направих същото. Бяхме много близо един до друг. Почувствах ирационално желание да ме докосне. Наклоних се към него и той откликна. После изведнъж рязка тръпка прониза корема ми и осъзнах какво правя. Стиснах зъби, дръпнах се бързо и докато се обръщах, казах равно:

            -Трябва да влизаме, ще забележат, че ни няма.

Не го оставих да се опита да ме спре и побягнах към входа на Школата.

Седнах до Емил, стиснах пръстите му и безупречно красива и спокойна, дори не трепнах когато Климент влезе и задържа дръзко поглед върху мен.

 

 

 

 

48.

 

 

Зарадвах се на срещата с Магдалена, въпреки нещата, които бях научила за нея от Блейк. Дори и да бяха верни, в момента нямах силите, нито желанието да се замислям над това. Всъщност, не се замислях над нищо. Потъвах все по-дълбоко в глухата тишина, обзела душата ми след раздялата с Манюел. И с всеки ден ставаше все по-тихо и все по-добре.

Започнах работа в денонощния магазин, където работеше и Патриция. Двете се бяхме сближили, бяхме станали приятелки, но не чак толкова добри, за да й разкажа за Манюел. А и тя си имаше свои проблеми. Имаше син и гаджето й я бе зарязало заради друга. Патриция беше наистина нещастна и често я заварвах да плаче в помещението за персонала. Ставаше ми мъчно. Тя бе много красиво и свястно момиче.  

Бях изненадана, че никой нищо не беше разбрал за моята история и бях успяла да запазя тайната си. Струваше ми се обаче, че дори и целият град да бе научил, изобщо нямаше да ми пука. Даже щях да се радвам. От седмици не бях виждала и чувала приемните си родители и нямах представа какво се случва с тях.

Магдалена седеше на една от масите до прозореца в кафенето и както винаги, изглеждаше плашещо перфектна и красива. Носеше елегантно палто в коралов цвят, а кестеновите й букли блестяха като от списание за козметика. Усмихнах се, без да се насилвам и както винаги, се почувствах смутена от идеалния й външен вид.

-Как си, миличка? – сложи тя ръка върху моята.

-Добре съм – казах равно и бях искрена. Кафето бе полупразно, имаше няколко двойки, които лениво прегърнати пиеха кафе в мъгливия, топъл ден. Поръчах си мокачино и погледнах Магдалена.

-Сигурно се чудиш защо ти се обадих да се срещнем – тя отпи от чашата си и ме погледна с ярките си светли очи.

-Да, честно казано – усмихнах се – Но това не означава, че не ми е приятно.

-Разбирам. Виж, мила. Ще говоря директно. Корнелия ми сподели за... това, което се е случило между теб и Манюел.

-Затова ли е всичко? – едва-едва попитах. Внезапна слабост бе нахлула в мен.

-Чуй ме, Даниел. Не съм дошла да ти чета морал, да те упреквам или да ти се карам.

Сервитьорката донесе кафето ми и Магдалена използва паузата, за да запали цигара. Изпусна пушека през красивите си тъмночервени устни и ме погледна отново.

            -Той какво прави? – промълвих – Корнелия как е?

            -И двамата са добре физически – отвърна Магдалена и изтръска цигарата си в пепелника. Ноктите й бяха съвършени. Не успях да добавя нищо повече.

            -Извиках те, Даниел, за да ти разкажа нещо, за да те предупредя. Не исках да ти казвам, честна дума, но чувствам, че трябва да разбереш, за да не попаднеш в още по-голям кошмар. Нито Корнелия, нито съпругът ми знаят за това, което ще ти кажа. Ще ме изслушаш ли?

            -Да – кимнах – Разбира се.

            -Това, което искам да ти съобщя е, че знам кои са биологичните ти родители.

Вдигнах очи към нейните. Едва сега осъзнах, че носи контактни лещи. Странно. Как не бях забелязала досега? Хванах чашата си с две ръце.

            -Трудно ми е да говоря за това с теб. Но се налага. Ще разбереш. Истинската ти майка съм аз, Даниел. Ти си моя дъщеря.

Видях как парата се вие над мокачиното, чух дъжда, потропващ равномерно навън. Долових уханието на цигарата на Магдалена. В този момент тя посегна към очите си и рязко движение свали лещите. Дъхът ми спря. Срещу мен проблеснаха две пъстри, жълти очи. Моите очи.  

            -Магдалена? – прошепнах.

            -Да, преди осемнайсет години те родих и те изоставих. После те намерих.

            -Защо? – попитах тихо. Не знаех за кое от двете изречения питам.

            -Не искам нищо от теб – изпусна тя дима – Не искам да ме наричаш „мамо”, не искам да ме обичаш, не искам да ме приемаш за майка. Вече имам друга дъщеря, имам съпруг, имам нов живот.

            -Тогава защо ми го казваш? – попитах. Бях й повярвала от мига, в който ми каза, че ми е майка. Инстинктивно. Рязко. И напълно.

Струваше ми се, че нещо се е отприщило и ме е понесло, повлякло ме е надолу, към нищото, към безкрая, към хаоса.

            -Сега ще разбереш, мила. Не искам да страдаш, но ако не ти разкажа цялата истина ще страдаш много повече. Нещата могат ужасно да се усложнят, ако не знаеш истината.

            -Добре, разкажи ми – на свой ред запалих цигара и отпих от кафето. Очите й проследиха движението ми и в тях проблесна нещо, което не можех да опиша, странен блясък, може би сълзи.

            -Останах с впечатлението, че си била влюбена в Манюел и че още го обичаш.

Потръпнах. Но все пак кимнах вцепенено. Не усещах нито ръцете, нито краката си.

            -Точно затова е много вероятно да се върнеш при него, когато той поиска. А той ще го направи, Даниел.

Погледнах я за пореден път. Изглеждаше спокойна, дори безразлична. Изпих кафето си и усетих как след него в мен пропълзява студ. А кухата тишина продължаваше да кънти в душата ми.

            -Защото те обича.

            -Манюел каза, че си му позната отнякъде – чух се да казвам – Че е сигурен, че те е виждал и друг път.

            -Точно така – Магдалена затвори очи за миг – Познаваме се. Но той не ме помни такава. Когато бях в неговия живот, не изглеждах така. Боядисах си косата, промених някои черти на лицето си, сложих перманентен грим, зъбни импланти и силикон.

            -Защо си се променила толкова?

            -За да забравя. Не само него, но и себе си. Бяхме гаджета много време, обичах го и смятах, че ще прекарам живота си с него. Преди осемнайсет години той ме изостави. Бременна.

Липсващият елемент. Малкото зрънце отрова.

Погледнах към красивото й лице. Не плачеше, но очите й бяха зачервени.  

            -Разбираш ли сега защо трябваше да чуеш всичко това?

            -Да – прошепнах с изтръпнали устни – Манюел е мой баща.

Магдалена бавно кимна.

            Стъклената тишина в душата ми се пръсна като счупена винена чаша. Звукът отекна във всяка една клетка, всяка една молекула, всяка една частица от тялото ми. Мислех, че от сърцето ми е останала само пепел, но болката беше твърде силна, за да продължа да го вярвам.

            -Манюел е знаел... – се отрони от устните ми.

            -Не. Никой не знае. Единствена аз от целия свят, а сега вече и ти. Манюел нямаше представа, че ще става баща. Същия ден, в който реших да му го кажа, той ме напусна. И тогава си обещах, че никога няма да научи. Не исках и ти да научаваш, но обстоятелствата ме принудиха. В началото те търсех само да разбера дали си добре и как живееш. Но после разбрах всичко. Нямах избор, Даниел.

Можех единствено да се взирам в красивите й очи и да слушам ромоленето на дъжда.

Манюел е мой баща.

 

 

 

50.

 

Беше минал цял месец от раздялата ми с Деймиън, а раната в душата ми, плискаща гняв и болка не се затваряше. Преди плачех почти непрекъснато, без да го искам, без да мога да се спра, без дори да го осъзнавам. Но напоследък сълзите ми пресъхнаха. Всичките ми мисли и чувства бяха насочени към Деймиън, всяко вдишване ме изгаряше с гласа му, всяка секунда болеше с името му.

 Не мислех за нищо друго и не чувствах нищо друго освен изпепелена любов и клокочеща ярост. И дните минаваха. А времето не лекуваше. И мъката ми се засилваше.

Майка ми се върна при баща ми и ме остави намира. Не изпитах нищо. Просто не ме интересуваше. Не исках да я виждам, нямах нужда от това. Единственият човек, от който се нуждаех, ме бе съсипал и завинаги разбил сърцето ми.

Не желаех да се грижа за Борис повече. Не желаех да го виждам. Клементина, бавачката му, все по-често и все за по-дълго се занимаваше с него. Не говорех за сина си, не можех да слушам как плаче, не се интересувах от него. Емилия вече не се мъчеше да ме накара отново да го обичам. В началото правеше такива опити, но след ледените ми откази, реши, че е най-добре да не ме занимава повече с него.

След два месеца щях да завърша училище и да започна работа на пълен работен ден. Това щеше да е истинската свобода за мен. Нямаше да завися повече от никого, нямаше да живея на гърба на приятелката си. Тази мисъл ме караше почти да се усмихвам в слънчевия следобед, в който излязох от училището и се насочих към колата. С Емилия се редувахме да я караме. Седнах зад волана и хвърлих бърз полгед в огледалото за обратно виждане. Напоследък почти не знаех как изглеждам. Сутрин просто проверявах дали не съм обула някоя блуза вместо дънки и излизах. Не мислех за прически и грим, за нови дрехи, обувки и чанти. Изкъпвах се и си лягах. Не можех да спя, сънувах кошмари и се будех често. На другия ден всичко се повтаряше. Отново и отново. Не бях красива. Бях просто бледа и гневна.    

Подкарах колата към дома на Емилия, обзета от равна, тъпа болка, отвратена, бясна и отчаяна. Внезапно, смътно, блудкаво желание да мина направо по тротоарите през хората, потискан импулс на насилие пролази на вълнички по гърба ми. Борейки се с умопомрачението, отбих близо до магазина за домашни любимци. На витрината се перчеха голямо куче басет и доволна сиамска котка. Облегнах се назад и се замислих. Не си се представях в ролята на пациент на някой доктор Безумие, носещ кръгли очила и говорещ за всички проблеми сякаш са досадни петна от домати по покривката. Даниел се беше опитала да ме посъветва да поговоря с някой специалист. И какво щях да му кажа? Как щях да обясня пагубната, безумна бездна, отворила се в душата ми след загубата на Деймиън? Как щях да излея гневната болка, яростната липса, клокочещото отчаяние, примесено с мъка и страх?

Някакво движение привлече угасналия ми за света поглед. Когато осъзнах какво виждам, вече нямах друга опция за действие освен бягството. Рязко натиснах газта и отпраших по улицата без дори да се огледам, под гневното свирене на няколко клаксона. По пътя се борех със сълзите, но те бързо пресъхнаха. Образите на Неле и Деймиън, прогорили ретините ми, отказваха да напуснат ума ми, рееха се пред очите ми и изпълваха сърцето ми с патологична омраза.

-Патриция, Борис плаче от часове. Не можем да го успокоим – разтревожените сребристи очи на Емилия ме посрещаха в хола, придружени от топлата усмивка на Симон. Взрях се в приятелката си, неспособна да разбера какво ми казва. Деймиън отново бе обсебил разума и душата ми с парливата, гореща болка на излъгания човек. Примигах.

-Няма ли да отидеш да видиш какво става с него? – умоляващо попита Емилия – Патриция?

Сетих се, че трябва да отговоря. Бях толкова скована, че трудно се съсредоточавах над каквото и да било.

            -Не – отрекох, докато си събувах обувките. Съблякох якето си и минах покрай нея, без да я погледна.

            -Патриция – гласът й се приближи, когато тя ме последва в кухнята. Пуснах горещата вода и я оставих да облива вкочанените ми пръсти. После се обърнах към русокосата си приятелка, толкова хубава в тъмночервения си домашен комплект, така свежа и небрежно привлекателна.

            -Моля те, мила – отново проговори тя, а среброто на очите й вече проблясваше – Имаш нужда от помощ. Не си добре.

Бавно проумях думите й.

            -Не е така. Много съм добре – обръщайки се казах. Преди два дни Емилия ми беше казала, че бълнувам насън. От седмици. Плача. Викам. И повтарям името му. Както и това, че го обичам. Трепнах.

            -Добре, тогава поне отиди да видиш бебето си – пак се примоли тя – Не спира да плаче. Всичко опитахме. Липсваш му.

            -Не ме интересува – равно промълвих – Ще му мине, Емилия.

Емилия се приближи към мен, обърна ме и се вгледа в лицето ми. И аз я погледнах. Прегърна ме. Стори ми се, че в мен се отваря бездънна яма. Тежко като камък чувство заседна в гърдите ми. Но пак не заплаках. Изпепелена болка там, където преди беше сърцето ми, ме прободе и остави без дъх.

            -Патриция, моля те – Емилия се дръпна и ме погледна в очите – Моля те, помисли за това, което ти казах. Трябва да говориш. Говори с мен. Разбирам, че не искаш да ходиш при психолог. И аз не бих искала. Но можеш да говориш с мен. С майка ми, дори. Трябва да го направиш. Иначе ще се разболееш.

            -Не мога да говоря за Деймиън, Емилия – промълвих – А и нямам какво да кажа за него. Той беше моят живот. Това е всичко.

Слънцето ярко грееше през прозореца, заливайки с кехлибарени струи светлина килима. Отблясъците от виените чаши играеха по плота разноцветни като скъпоценни камъни.

            -Говориш сякаш е умрял. А той е жив, виждаш го всеки ден.

            -Да, права си – съласих се безразлично. Искаше ми се да спра да съществувам. Никога да не съм съществувала. И никой да не ме помни. Най-вече Деймиън – Той е жив, но аз умрях.

И преди да е реагирала, се дръпнах от нея и тръгнах към входната врата. От известно време винаги се измъквах така. Излизах и започвах да се разхождам. Без цел, без посока. Правех го дори нощем, когато не можех да спя. Ставах и без капчица страх се промъквах по тъмните улички, обсебена от изгаряща и същевременно равна мъка, разяждаща, но тъпа болка и хаотичен, озлобен копнеж. Първият път, когато това се случи, Емилия и Симон решиха, че съм се самоубила. Спомням си ужасените им, пребледнели лица и сълзите им.

            Прохладния късен следобед докосна кожата ми с лъчите на слънцето и потрепващия ветрец. Несъзнателно тръгнах по най-познатия ми път, по пътя, който водеше до смисъла на дните ми, по пътя, съблазняващ с красиви лъжи.

Когато стигнах до там, залезът вече кървеше над планинската верига. Понякога животът губи илюзорния си смисъл и се превръща в повличаща река от погнуса, нега и гняв. И това се бе случило с мен. Единственият, осмислящ съществуването ми, безвъзвратно беше потънал във водовъртежа на реалността. Красивите, фини страници от любовния роман, догоряха в камината на истината и от тях остана само носталгична пепел. Нищо не оцеляваше в реалния живот. Всичко бе грозно, опетнено, стъпкано, смазано от разложението на всекидневието. На какво се бях надявала? Какво очаквах? Брак по сметка, любов заради материално състояние, щастие, неосъзнаващо ужасите на света, еднообразие, тресавище от дни, еднакви до последната секунда, мъртви надежди, духовна смърт... За какво ми бе това? Кому беше нужно?

Стигнах до края със сухи, спокойни очи. Нищо не ми трябваше повече. Безпаметната милувка на забвението щеше да бъде топла и любвеобилна като майката, която нямах. Вечерта бе глуха и уханна. Небето вече се обагряше в пастелното синьо, предвестник на нощта.

За мен тя щеше да е вечна.       

 

 

 

51.

 

 

Бях започнал да усещам отдалечаването още преди да разбера, че Неле излиза с Деймиън. Отношенията ни се промениха, нещо се пропука между нас и безвъзвратно промени обожаващата ми любов към нея. Странна мъгла сякаш покри образа й в съзнанието ми и сънищата ми придобиха характер на неясен, объркан филм.

Ирина се прокрадваше в мислите ми все по-често и за все по-продължително време. Без да искам в ума ми се промъкваха синьозелените й очи, стройното силно тяло, бакърената й бляскава коса. Непонятно раздвоение измъчваше душата ми и болезнено ме вълнуваше.

Страхът, зародил се внезапно в сауната преди няколко седмици, започна да обзема ума ми като отровна мъгла. Копнеех за нещо необикновено, нещо различно, нещо ново. Ужасът от еднообразието се засилваше с всеки изминал ден. Струваше ми се, че единствено в различността мога да открия смисъл. И се задушавах от паника при мисълта за живот като на повечето хора, които познавах. Работа от осем до пет, семейство, дете, еднообразни почивни дни, домашни разправии, отдавна мъртва любов, разговори за политика и за съседите, работа от осем до пет, семейство, дете, еднообразни почивни дни...

Неоформена, неясна идея плуваше в съзнанието ми от известно време. Все още нямах определена формулировка, нямах реална картина на желанието си. Но нещо в гърдите ме изгаряше. Някакъв пламенен копнеж, мътни мечти и страх се разбъркваха в душата ми и потушаваха пожара по Неле. И ме теглеха към Ирина. Защо като че ли неосъзнато мислех, че това момиче ще донесе различността, необикновеността? Защо бях така привлечен от нея, какво бях видял в очите й, какво бях почувствал в целувките й? Какво в нея щеше да ме спаси от умъртвяващия, затъпяващ, сив, безсмислен живот? И кое можех да нарека различно и смислено? Някаква невидима, почти недоловима нишка в мен нашепваше, че Ирина и страхът ми са свързани. И че тя може да го изкорени...

Оставаха два месеца до края на учебната година и два месеца до специалността „Архитектура”. Тегнеща болка лягаше в сърцето ми, щом помислех за това. Лепкави нишки ужас, мрачни предчувствия, че страховете ми се сбъдват. Болезнения, неутолим копнеж по нещо, което дори не осъзнавах, ме будеше нощем и не ми позволяваше да заспя. Какво се случваше с мен?

Когато научих, че Деймиън и Неле са станали гаджета отново, някаква кухина се отвори в гърдите ми, нещо студено плъзна по вените ми и люта болка ме захапа за сърцето. После се сетих за Патриция. Как ли се чувстваше тя? Като мен? По-зле?.. Очите на Неле гаснеха за моите, превръщаха се в парченца стъкло щом ме погледнеше. Нещо необратимо се бе прекъснало помежду ни, нещо парливо и нежелано започваше да променя отношението ми към нея. Странната лукавост, хитрата хладина в северните й ириси, която бях долавял и преди, сега бе все по-отчетлива. Някаква долна, някаква подмолна и гадна нотка се процеждаше през водносините й очи и забиваше остри иглички в мен.

Ирина продължаваше да бъде както винаги усмихната, сочно красива и добродушна. Нещо меко и нежно, заоблената прилика с братовчедка й, без ледността в светлите очи, постоянно ме връщаше към спомена за онази нощ с нея, за меките й гладки устни с вкус на лунни лъчи, за гладката й като крем кожа. Пряко волята си се виждах да заравям пръсти в лъскавата й коса, да я отмятам и да притискам устни в нежната й шия. Пряко волята си я сравнявах с Неле, сравнявах едновременно гордата и прощаваща усмивка с гневните студеносини очи на разглезено дете и тропането с крак. И ми се струваше, че съм повлечен, изгубен, потънал. Че съм необратимо, неусетно отнесен като от приливна вълна, като от ураган.

Тази вечер тръгнах към дома на Ирина без дори да се замисля. Тръгнах към нея без колебание, тръгнах без неувереността, която изпитвах с Неле. Вървях бавно под умиращите лъчи на слънцето, разминавах се с хората и вдишвах свежия пролетен въздух, изпълнен с очакване и тихи птичи песни. Бях излязъл без кола, унесен, особено пленен от мисълта за Ирина, несвойствено отблъснат от Неле, неразбиращ, безнадежден и замаян.

Момичето-видение пак се появи пред очите ми. „Ти си белязан със знака на любовта”. Светлинно-свръхестествената целувка. Устните на Ирина. Електричното преплитане на двете докосвания. Дали не съм грешал досега? Дали не съм бъркал през цялото време? Взех си кафе от изникналата пред мен кафе-машина. Вкусът му беше ободряващ, топъл, сладко-горчив. Хладен ветрец погали лицето ми. Дългите тъмни белези. „...толкова екзотичен, интригуващ”. Какво исках?

Искрица радост подскочи в гърдите ми. Ирина можеше да прогони сковаващия ужас, поглъщащия страх, можеше да ми покаже как да избягам, да превърна копнежа в реалност. Тя знаеше как да го направи.

Чувствах притъпена, куха болка от образа на Неле. Дали не исках да я предизвикам както тя – мен? И пак ме обхвана раздвоението, разяждащо ме с месеци. Мъката на привличането и негата на страстта.

Доизпих кафето и продължих пътя си в настъпващата нощ. Мислите ми течаха хаотично, разбъркано, едни нишки се сплитаха с други, а трети се разплитаха. И въпреки това се чувствах добре, донякъде освежен и много развълнуван.

Тънката струйка дим от цигарата ми се виеше като змийче в кадифения въздух. Обаждаха се първите нощни птици. А тя можеше и да не си е вкъщи. Тогава щях да я изчакам слял се с матовия, стъмняващ здрач, невидим като чувствата между нас, търпелив като нея и силен като рицаря, с когото тя ме сравняваше.  

Застанах пред Ирина безмълвен и зачаках да потъне в очите ми. Бакърената й коса се виеше на меки букли, долавях ухание на парфюм, устните й ме теглеха като два греховни рубина. Наново се върнах в спомените за нея, усетих целувките й, ръцете й, тялото й до своето.  

Ирина пристъпи напред и сложи ръце на раменете ми. Отново не си казахме нищо. Гореща тръпка прониза гръбнака ми. Прегърнах я. Нямаше нужда да говоря. Тя отвърна на целувката ми и момичето-видение пак оживя. Почувствах необятна сила, тръпнеща енергия, светла нотка, идващи от нея, преливащи в мен, рукващи по вените ми. Бил съм сляп. Бил съм глух. Бил съм мъртъв. Досега.

И безумно съм грешал.

Нощта беше сякаш безкрайна, проточена, копринено мека. Целият свят глъхнеше под трепкащите звезди, вятърът обикаляше забързан около сградите, поспираше в ъглите и се връщаше, като че ли да събере изпуснати перли. После хукваше нанякъде, смеещ се и се залюляваше в клоните на дърветата. Нощта беше топла, кадифена, ониксова и някак безропотно жива. Небето приличаше на безмълвен неподвижен океан, готов да се изсипе в звезден водопад над земята. Не заспах.

Много късно, някъде между карамеления мрак и сатенената зора, Луната се издигна медено-сърповидна, тънка и наситенооранжева в застиналото време.

Все така безмълвно, аз и Ирина излязохме на терасата, пленени от вечността на разкриващата се гледка, от красотата на невъзможния за връщане миг. Можеше да се дивя на крехкия лунен сърп и да си спомням, че точно в една такава нощ бях изгарял по Неле и смятах, че подобна картина бледнее пред нея. Но дори не ми мина през ума. Синьозелените очи на Ирина ме отнесоха със силата на прилива на океана. И така и не успях да се върна.

Останах завинаги погълнат от аквамаринената им синева, прикован безропотно, неусетно повлечен от морските им дълбини.

Повече не видях ничие лице.

Не се обърнах назад. Не се огледах. И не исках да се оглеждам. Не исках да се връщам или да мисля за миналото. Исках единствено да се слея с настоящето, да се въплътя в него, да освободя душата си и да полетя към осмислящата истина, към ослепителната, единствена, бленувана нишка от времето. И да остана там завинаги.

 

 

 

52.

                 

 

Изминаха няколко седмици, в които наново изпаднах в окаяното летаргично състояние от преди месеци. Скъсах с Мел и отново прекратих излизанията с „приятели”. Събрах си багажа и отидох във вилата на родителите си, която бе близо до града, но все пак достатъчно отдалечена, че да почувствам сладко-блудкава изолация от всичко. Вече десет дни бях тук.

По цял ден се разхождах в околността и бягах всяка сутрин докато не капна от умора. Дните бяха прекрасни – прохладни, дълги, слънчеви, прозрачномъгливи, наситени с ухание на пролет, смола и дъжд. Излизах в пороя без чадър, лягах полугол под слънчевите лъчи, определях си мислени цели за скок на дължина, правех лицеви опори.

Изпълвах времето си с разнообразни физически дейности и вечер заспивах в тишината на природните шумове, спокоен, тъжен, примирен и приятно изморен. Отвреме-навреме говорех с родителите си и с Клоуи, тях да уверя, че съм добре, а с нея – за да разбера колко още от парите ми иска. Бременността й се развиваше чудесно и тя не спираше да повтаря колко ще прилича детето на мен.    

Преди малко казах летаргия, но истината е, че излъгах. Бях отчужден, но жизнен, гневен, но и умиротворен, някак отдалечен и смътно отвратен от всичко. Но се чувствах добре. И знаех, че вървя към неизбежния край и все някога всичко ще се потопи в безвремие и нищо няма да има значение. Нито парите, нито любовта, нито щастието, нито мъката.

Излязох в ранната сутрин, облечен в спортен екип и готов за ежедневния си крос. Небето носеше перлено-матовите краски на прасковен залез, разпиляващ дълги ефирни слънчеви лъчи. Отправих се към гората и хукнах. Около мен се обаждаха птици, носеха се аромати на смола, роса и билки. Познатото чувство на разделяне на ума и тялото започна да пълзи към мен. И тогава чух гласовете. Попринцип не ми пукаше кой и с каква цел се разхожда в гората, но нещо в единия женски тембър ми се стори познато. Спрях позадъхан и се ослушах. Момичетата бяха много близо, но не ги виждах още, и се кикотеха като дванайсет годишни. Облегнах се елегантно на един дъбов ствол и започнах да пия вода, уж че не съм прекъснал кроса си заради тях.

-Да... и представи си само колко тъп трябва да си, че... Санди? – вече я бях познал. Обърнах се. Хейзъл стоеше на няколко метра от мен, придружавана от още три момичета – Блейк (ох), Клоуи (още един път ох), чието коремче бе придобило значителни размери и Ирина. И трите спряха да се смеят и се спогледаха. После Блейк ме озари с лъчезарна  усмивка, Клоуи ми кимна усмихнато и каза „Здрасти”, а Ирина ми се ухили широко и искрено. Само Хейзъл някак пребледняло се взираше в мен, с изражението на човек, който всеки миг може да повърне.

-Здравейте – казах неутрално.

-Как върви, Алекс? – изчурулика Блейк – Тичаш ли?

-Да – усмихнах се без усилие. Тя отново бе смайващо красива. Тежката й златно-кехлибарена коса бе вдигната на дебела опашка, а краката й изглеждаха чудесно в светлосините дънки – А вие какво правите тук?

-Разхождаме се – взе думата Ирина. Очевидно Хейзъл беше онемяла – Ще си направим пикник. Искаш ли да се присъединиш?

С периферното си зрение видях как Хейзъл болезнено трепна. Не ми убягна и погледът, който размени с Клоуи.  

                -Благодаря, но не. Може би друг път – усмихнах се, вперил очи в единственото момиче, което не ме гледаше – Все пак се радвам, че ви видях.  Приятен пикник – пожелах и се наканих да продължа с бягането, когато чух Хейзъл да казва:

                -Вие отивайте, аз сега ще дойда.

Тръпки полазиха по кожата ми. Чух как момичетата весело се съгласяват, казаха ми „чао” и се отправиха нататък. Погледнах Хейзъл. Зелените й очи срещнаха моите със същото пренебрежително безстрастие, което почувствах и първия път у нея. Устните й бяха както винаги красиво изписани, яркочервени и съвършени. Дългата златистокестенява коса падаше на прави, лъскави кичури до кръста й. Носеше кожено яке, бяла тениска и тъмни дънки. Зачудих се какво иска от мен.

                -Е, какво става с теб, Санди? Разбрах, че тук наоколо имаш вила и от две седмици си се превърнал в отшелник – гордите, смели нотки в гласа й, хладните искри на смарагдените й ириси, вирнатата брадичка. Всичко беше същото, нищо не се бе променило, тя бе арогантна и високомерна и аз я обичах още откакто я видях за пръв път, обичах я страстно, изпепеляващо и искрено. Примигах.

                -Да, реших че ми трябва малко почивка. Сега живея тук – равно изрекох.

                -Наистина трябва да си починеш. Последния път, когато те видях, беше зает с нещо изключително изморително – ухапа ме тя. И аз си спомнях. Хейзъл ме бе заварила почти да правя секс с Мел в кабинета си. Въздъхнах.

                -Не ти ли омръзна да се заяждаш с мен? – кротко попитах – Какво целиш? Ако искаш да ме обидиш или просто да ме дразниш, вече няма ефект. Защо просто не ме оставиш намира? Не ти ли писна да ме унижаваш?

Хейзъл примига. За миг мярнах изненада в очите й, после болка и накрая безразличие.

                -Прав си – сви рамене тя – Тръгвам си.

И аз я оставих да си отиде. Не се опитах да я задържа. Не се опитах да говоря повече с нея. Признавам, че почти отворих уста. И я затворих. Какъв смисъл имаше? Просто загледах как се отдалечава, а блестящата й коса се повдига от вятъра. Нямах бъдеще с нея. Трябваше да го приема и да я забравя. Почувствах рязка болка в гърдите от тази мисъл, но стиснах зъби и решително продължих кроса си. Така става понякога. Влюбваш се в неподходящия човек и се налага да го забравиш. И да се възстановиш.

                Прибрах се, облян в пот. Сърцето ми биеше лудешки, бях запъхтян, но в отлично състояние на духа и тялото. Реших, че кратката ми „отпуска” е била достатъчна.

                Отидох си вкъщи на другия ден и веднага поисках баща ми да ме осведоми какво съм изпуснал във фирмата.

                Майка ми ме накара да отида при доктор Линдеман, за да ме прегледа. Не се възпротивих на разтревожените й, тъжни очи. Тя толкова се притесняваше за мен, колкото аз никога не се бях тревожил за нея. Нямах нищо против да се видя със семейния лекар. Очаквах подобрение на състоянието си. Така се и оказа. Този път нямаше тихи напрегнати разговори в коридора, нямаше успокоителни, нямаше съмниения, че нервите ми не са добре. От изследванията се видя, че здравословното ми състояние е съвсем задоволително. Надявах се родителите ми да се успокоят, най-вече заради майка ми, защото на мен самия не ми пукаше особено.

                Няколко дни след срещата с Хейзъл в гората, разбрах, че тя отново е заминала в чужбина. Седях на масата в дома на Деймиън и си приказвах с него и Хари. През двете седмици, в които бях отсъствал, нещата се бяха променили доста. Деймиън бе напуснал Патриция и сега беше с Неле, която не познавах лично, но знаех, че е братовчедка на Ирина, която пък беше започнала да излиза с Флориан – страшен и готин пич с белези по лицето, с който се бях сприятелил много лесно.

Пийвахме уиски, пушехме и приказвахме за това и онова. В душата ми се бе насложила притъпена мъка, обвита в шал от копнеж. Блейк мина покрай нас, улисана в разговор с няколко момичета. Улови погледа ми и пак се усмихна. Радостно, ослепително, закачливо. Хари и Деймиън започнаха да ми смигат и да се хилят и докато шеговито им се карах да престанат, усетих как някъде в мен се надига вълна от топлина, споменът за засичането ни във фитеса се пробужда и парлив порив да тръгна след нея стяга мускулите на краката ми.

Положих усилия да се въздържа. Прииска ми се да разтърся глава като куче, което се отръсква от вода. Запалих нова цигара. Приятелите ми бяха започнали да обсъждат последния епизод на „Топ Гиър” и аз с радост се включих, за да не мисля повече глупости.

Беше около три сутринта. Излязох от къщата на Хари и се отправих към пешеходната зона. Нямаше никого. Небето приличаше на парче тъмен кадифен плат, разпънат над улиците. Вървях бавно, пъхнал ръце в джобовете на дънките си и не мислех за нищо определено. Нощта беше красива и тиха, от съседната улица се чуваше музиката от нощния клуб. Едно бездомно куче с цвета на дъгата пробяга пред мен и след като кратко излая, се шмугна в храстите на парка.

Телефонът ми иззвъня. Звукът ми се стори изключително несвойствен и странен в този късен час. На екрана бе изписан непознат номер.

-Ало?

-Здравейте, търсим Александър Танер.

-На телефона – казах спокойно.

-Много се извиняваме за късното позвъняване господин Танер, но...

Затворих телефона. В душата ми се разливаше особена топла мекота и непознати досега тръпки вълнение. Озърнах се и видях улицата с такситата само на петдесетина метра от мястото, където бях. Скочих в едно от тях.

Ослепително белите коридори на болницата бяха почти празни, с изключение на няколко задрямали посетители, отпуснали глави на гърдите си в неудобната стойка на полусъня. Сравнително бързо открих отделението, което ми трябваше. Във въздуха се носеше миризма на почистващи препарати, медицина и лекарства. Закрачих пред вратата, веднага след като една от сестрите ме успокои, че засега всичко е наред и трябва да почакам още малко.

Въртях се напред-назад, броях луминисцентните лампи по тавана, броях колко сестри и лекари влизат и излизат от стаите, мъчех се за запомня лицата им. Освен мен нямаше никого. Часовникът преместваше стрелките си мъчително бавно. Три и половина, четири и петнайсет, пет без двайсет. Зад високо разположените прозорци небето започна да придобива млечен оттенък. Шест часа. Първите слънчеви лъчи ярко проблеснаха над главата ми и оцветиха небосклона в златнооранжеви спирали. Седем без петнайсет. Сядах, ставах, пръстите ми трепереха за една цигара. Седем и половина. Съблякох якето си и пак го облякох. Осем и десет. Слязох до първия етаж и си взех кафе. Черно. Без мляко. Девет часа. Ято гълъби прелетя зад прозорците и едновременно с него двата асансьора на етажа тръгнаха нанякъде. Десет без двайсет и пет. Отцедих и последната капка кафе от пластмасовата чаша. Десет без пет. Превърнах чашата в съвършено плоско паченце. Десет и половина.

Чух звука от отваряне на врата и сърцето ми прескочи няколко удара. Единайсет часа. Бавно се обърнах. Един усмихнат лекар с кръгли очила стоеше пред мен. Единайсет часа. Гърлото ми бе пресъхнало.

-Поздравления, господин Танер – изрече той тържествено – Станахте баща на напълно здраво момченце.

 

 

 

 

 

 

53.

 

 

Заспивах и се събуждах. Времето бе спряло и същевременно течеше два пъти по-бързо. Чувствах умората и кухотата на пропуснатите дни, лепкави нотки носталгия и умираща надежда се увиваха в душата ми. Не разбирах и все пак осъзнавах. Гняв, отчуждение, отегчение и вълнение се лееха през вените ми.

Стоях на голямата тераса на дома си, потрепваща от нощния хлад, а пепелносиният пушек от цигарата се виеше на размити спирали към кадифеното небе.

-Наталия? – гласът  му бе нежен, меден. Не се обърнах веднага.

С Емил бяхме поканили на вечеря Леонид и Карина Маковски. След няколко дни те се връщаха обратно в М. и съпругът ми не искаше да изпусне възможността да прекара известно време с чаровния бизнесмен, станал изведнъж негов добър приятел и приятен събеседник.

По гърба ми се плъзнаха тръпки. Леонид стоеше в полумрака срещу мен и очите му просветваха като малки диаманти. Нервно изпуснах дима и казах:

-Идвам след малко. Просто Карина и Емил не пушат и реших да не паля на масата.

-Знам – долових усмивка в гласа му. Приближи се – Олга се е престарала с храната. Всичко беше страшно вкусно.

-Радвам се – промълвих и отново се обърнах към нощта – Все още помня любимите ти ястия.

Сърцето ми биеше до пръсване, но гласът ми бе спокоен. Почувствах как Леонид се доближава. След малко чух изщракването на запалката му. Огненото кръгче на цигарата припламна.

            -Да, виждам – каза той спокойно – Не си забравила.

            -Нищо не съм забравила – потвърдих равно. Полъхна хладен бриз и повдигна дългата ми черна коса. Потръпнах, но не съм сигурна дали беше от вятъра или от нещо неизречено, нещо минало, нещо изгубено. Като че ли Леонид ме гледаше. Бавно се завъртях. Беше много близо, само на ръка разстояние от мен. Дочух веселия смях на Карина и гласа на Емил. И двамата с Леонид трепнахме. Не бяхме сами. Всеки бе обвързан с някого както физически, така и духовно. Прокашлях се.

            -Концертът на госпожица Егорова миналата седмица беше чудесен, нали? – обади се Леонид безгрижно. Примигах.

            -Да – потвърдих – Макар да нямам музикално ухо, наистина беше изключително итересно представление.

            -Да – каза и той на свой ред – А мисля, че на теб ти беше интересно не само заради музиката.

Отново усетих онзи смътен, гнусен срам, който бях почувствала у Виктор. Сетих се за настоятелните, дръзки виолетови очи на Климент и думите, които ми каза. Както и за рязкото ирационално желание, надигнало се към него.

            -Не знам какво искаш да кажеш – изрекох меко и изтупах цигарата.

            -Имам предвид Климент – все така безгрижно продължи Леонид – Той изобщо не криеше интереса си към теб.

С остра тръпка адреналин в съзнанието ми изплува споменът за редките му, но болезнени изблици на ревност. В зараждащия се гняв, Леонид започваше да говори именно с този тон, този безгрижно-потреперващ от скрити емоции тон, тон, останал непроменен през всичките тези години и прокрадващ се сега сякаш от миналото тук, на балкона в дома ми, в дома, в който живеех с друг мъж от толкова време. В мен се надигна слабост, отмаляващ поток от чувства. Завъртях глава и го погледнах с нарастваща нега, с безсилен копнеж и малки частици ярост.

            -Прости ми – внезапно се разкая той – Пак бях ужасно груб и много циничен. Обидих те, извини ме. Не съм прав.

И преди да успея да кажа нещо, Леонид се протегна и докосна бузата ми. Усетих пръстите му като хладни, силни и някак забранени нишки минало, копнежни късчета надежда. И потръпнах. Ръката му бавно, несигурно се смъкна към шията ми и описа горчиво-сладостна диря до рамото ми, обвито в дантела. Дъхът ми ме задави. Дланта му вече по-уверено се обърна и обхвана врата ми с рязка, страстна ласка. Без да искам наклоних глава към ръката му, а той се взираше в очите ми със същата непоклатима твърдост и желаеща светлинност в лешниковите ириси. В стомаха ми се завъртя дълбока тръпка, електрична и сладка като устните на мъжа срещу мен.

            И тогава той избяга от мен. С истерично движение прибра дланта към себе си и смачка цигарата в пепелника. Подпря се на парапета с две ръце, сведе глава и изпънат като сруна, застина. Почувствах, че моментът на нежност и слабост е безвъзвратно отминал, мъртъв като хората, които сме били преди. С тъпа, изпепелена болка минах покрай него без да му кажа и дума и се отправих към трапезарията, където Емил и Карина разговаряха оживено.

            Усмихнах се на съпруга си, седнах до него и се опитах да вникна в темата на разговора. Така и не успях. По-късно не можах да си спомня и думичка. Участвах предимно с усмивки, любезно кимане и нечовешки усилия да не се разкрещя или разплача от безсилие. Леонид влезе уверено, с мъжествената сила на твърдия характер, разположи се до Карина и се впусна в дискусията без да задържа поглед върху мен, без да показва или намеква, че на терасата се е случило нещо повече от кратко изпушване на няколко цигари. Отпивах от виното си, съгласявайки се полуадекватно, задържайки любезно-весела-учтива-сравнително безстрастна физиономия върху лицето си. И не спирах да мисля за хладните, сухи, силни пръсти на Леонид върху шията си. Бях виновна за всичко. Ако не бях празноглава, лъскава уличница сега нямаше да има никаква Карина и никакъв Емил. Но нямаше смисъл да се ровя в миналото като клошар в куп боклуци. Всичко бе погребано, заровено. Спомените гниеха като вкочанени трупове много дълбоко в паметта ми...

            Осъзнах, че не мога да стоя повече на масата. Изправих се.

            -Скъпа? – Емил се обърна и се вгледа разтревожено в мен – Добре ли си?

            -Да, любими – постарах се да звуча нормално. Успях да ги заблудя. Поне се надявах – Ще ви оставя за малко. Трябва да потърся нещо.

Отправих се към спалнята, която беше най-далеч от гостната. Веднага щом заключих вратата след себе си, маската ми се разпадна на стотици малки прашинки. Избухнах в сълзи и като насън тръгнах към банята, за да избягам още по-далеч, да се скрия зад още една врата. Седнах на ръба на ваната и подпрях глава на ръцете си. Разридах се неудържимо, по-скоро истерично, отколкото скръбно, по-скоро безумно, отколкото сълзливо.

            Скъпи тоалети, лъскави бижута, маркови обувки, милиони чанти, перфектен грим, изваяно тяло, съвършена прическа, идеален маникюр и педикюр, луди пари за козметични процедури, разкрасяващи масажи, злато, сребро, флиртуващи мъжки очи... Празна душа. Неизбежна кухота, засилваща се всеки ден. Строго следене на менюто, малки противозачатъчни хапчета, поддържащи хубавата ми фигура на съпруга на бизнесмен. Еднообразие. Маски. Ежемесечни дарения в детския дом, напомнящи подхвърляния на трохи, лицемерие, фалшива учтивост, прикрито под любезни въпроси безразличие, перфектно изиграни любовни ласки, още дни на лъжи, кухота и лъскав фалш...

            Никой не разбра за малката ми сценка в банята. Върнах се точно петнайсет минути след като бях излязла с широка усмивка и пленително красиви черни очи. Извиних се за отсъствието си и обясних накратко измислена история за изчезнало колие. „О, да намерих го, разбира се. Ха-ха, търсих толкова време и накрая го открих точно на същото място, където го оставям всеки път. Да, красиво е, нали? Благодаря. Емил има чудесен вкус за бижута. Винаги ме изненадва с нещо стилно и красиво. Но не е ли все пак забавно как изчезват нещата...?”

            Само два пъти погледът ми се засече с този на Леонид за малко по-дълго време, отколкото е необходимо. Стори ми се, че наситенолешниковите му очи излъчват нежност, доброта, копнеж и малко съжаление, някакво особено огорчено снизхождение, примирена мека насмешливост. И ми се прииска да изкрещя. Да се развикам с пълно гърло, да започна да мятам предмети наоколо, да троша, да чупя, да превърна в пепел цялата къща, да я сравня със земята, да бъда погълната от яростта си и да изгоря като факла...

            Притворих очи и се извърнах към Емил. Нежнозелените му ириси бляскаха, когато отвърна на погледа ми. Умопомрачителния импулс за разрушение намаля до малко нажежено въгленче. Усмихнах се. „Емил, обичам те. Просто не е любов. Обичта ми към теб не е страстна, изпепеляваща, безумна емоция, а равна привързаност, тихо чувство за цялостност, сякаш си част от мен, част без която няма да съм здрава, силна и цялостна. Много те обичам”.

            На тръгване Леонид стисна ръката ми за довиждане. По кожата ми плиснаха остри, драскащи тръпки, нещо прескочи от него в мен. Дланите ни се задържаха не повече от няколко секунди, но през това време като че ли Вселената за миг спря да се върти. Карина и Емил ни виждаха, той държеше палтото й, тя говореше нещо, а Леонид се взираше в мен. Приличаше ми на обтегнат до максимум ластик, който всеки миг ще се скъса с пукот. Усмихнах се учтиво и дръпнах пръсти от неговите. Дежавюто почти ме замая. Сякаш отново пред мен стоеше Климент, който изглежда, че няма да пусне ръката ми и ще ме задържи до себе си...

Дланите ни се отлепиха, очите му изстинаха, той се обърна и излезе, хванал жена си под ръка.

 

 

 

54.

                 

 

            -Ето, виж тези, кремавите. Уникални са – предложих на Албина кутия с убийствени обувки на високи токове. Тя ги взе с одобряваща физиономия. Продължих нататък към сандалите, решена да открия перфектните обувки за лятото. Използвахме свободния следобяд, за да се разходим по магазините, тъй като в училище изпитите вече бяха минали и сега имахме цял месец преди да разберем колко слабо сме се представили. Ирина беше в бара заедно с Флориан, който работеше при нея, а аз и Албина – в мола, алчно поглъщащи всяка една хубава обувка с очи. Идваше ми да плача от радост, задето имах занимание и не ми се налагаше да остана насаме с разяждащите си мисли и ужаса, който глъхнеше в дните ми.

            -Даниел, хайде да отидем в кафенето и да си побъбрим – изникна зад мен Албина, понесла кутията с високите светли обувки. Погледнах я в очите. Бяха толкова черни, че сякаш нямаха зеница. Прочистих гърло.

            -Малко по-късно, Албина. Не мога да си избера сандали. Ще ми помогнеш ли?

Тя се съгласи охотно, но усещах, че иска да пием кафе и да обсъждаме мен и Манюел. Преди два дни й бях разкрила цялата истина. Бях го направила в деня, в който той ме бе потърсил. Усетих, че всичко ми идва прекалено много, че сърцето ми е на път да се пръсне и й разказах. Помня слабостта, която ме обзе при вида му. Забраненият копнеж по кобалтовите очи и гърления му смях ме бе захапал с всички сили, без да ми позволява да си поема дъх, без да стигне до разума ми и подтиквайки ме да се разтопя в обятията му. В обятията на истинския ми баща.

            Тогава не му казах нищо. Устните ми пареха от горчивината и мрака на думите, неясна нега пърлеше сърцето ми. Замълчах.

            Знаех, че отново ще ме потърси. И ще продължава докато не му обясня истинската причина за невъзможността на нашата любов. Обземаше ме лепкав и плътен ужас, щом си помислех, че мога да изрека подобно нещо, страховит ураган от безсмислени викове се завихряше в душата ми. И обикновено започвах да треперя и трябваше да се хвана за нещо, за да не се строполя с истерични писъци на земята.

            -Не – промълвих, сядайки на едно от столчетата за пробване – Не, Албина... – зад очните ми ябълки се появи куха, напрегната болка. Затворих очи.

            -Даниел? – смаяно възкликна приятелката ми. Усетих, че прикляква пред мен и вдигнах клепачи. В полезрението ми трепкаха мръсножълти звездички с черно-светлинен ореол – Прилоша ли ти?

            -Да! – казах по-енергично отколкото исках – Ще припадна. Ако говорим за Манюел ще припадна.

            -Даниел, никой не...

            -Да – прекъснах я – Но знам, че искаш да го обсъждаме. Моля те, не мога. Не мога да говоря за него поне още известно време.

            -Добре – смутено отвърна Албина – Виждам, че... виждам, че нещата са сериозни. Няма да те разпитвам повече. Когато почувстваш, че трябва да споделяш, винаги ще те изслушам. Сега по-добре ли си?

Кимнах. Веднага щом отминах опасната тема, причерняването изчезна. Отметнах коса и вдишах дълбоко. Коленете ми още бяха като желирани, но се оправях. Албина обяви, че ще си купи обувките и хукна да ги плаща, за да ме остави малко сама. Явно е видяла в очите ми, че ми се иска да се махне за секунда-две.

            Когато се върна, вече бях в предишното си отлично състояние.

            -Чудесно – казах и се изправих. Усетих завърналата се сила в краката си – Ела да видиш тези, ужасно готини са, не знам...

Седях с по една обувка в двете ръце и непрекъснато местех поглед между тях. Албина беше изказала мнението си и стоеше строго скръстила ръце пред мен. Изместих изцяло травмиращите мисли за Манюел и пак превключих на автопилот. Превърнах се в момичето, страдащо от факта, че не може да реши кой чифт сандали да си вземе, момичето, чудещо се дали да сложи яркочервено или телесно червило, момичето оплакващо горчиво цъфналите краища на косата си. Изключих ума и чувствата си и се превъплътих в плоския образ на пазаруваща жена от списанията.

            -Не знам – жално въздъхнах – Всеки път, когато си кажа, че ще взема черните, веднага се разколебавам и започвам да искам белите.

            -Казах ти! – възкликна приятелката ми – Черните са десет пъти по-яки от белите. Освен това няма да се страхуваш да стъпваш с тях за да не се изцапат.

Добре, даже много добре. Всичко е както трябва. Не мисля за... знаеш кой, не се измъчвам, не ми се вие свят. Дори не чувствам празната болка в гърдите си, равната мъка и кухотата. Много добре. Повърхностното „Аз” се е преборило за надмощие, изличило е скръбта, замаскирало е ужаса. Чудесно. Суетата е погълнала разума ми.

            Накрая, все пак наистина си купих черните сандали и се отправихме към козметичния щанд. Да, може би напоследък използвах прекалено много козметика, но...

            -Ти не си добре – ухили се Албина, но май наистина бе леко разтревожена – Защо са ти три червила и два гланца? Освен това фон дьо тен, сенки и спирала! Даниел?

            -Виж сега – зафилософствах – Червилата са в различни цветове. Едното е виненочервено, другото – оранжево, а третото е розово. Матови са, което означава, че ще са много сухи. Гланцовете ще ги омекотяват без грозния сатенен отблясък, който ми боде очите. А после, кой може без фон дьо тен, сенки и спирала? Какъв е проблемът?

            -Ами не знам дали има такъв – колебливо измърмори приятелката ми, докато вървяхме към сладоледения щанд – Просто напоследък започна да използваш прекалено много грим. Красива си, не може да се отрече, но е малко странно. Защо са ти толкова много неща?

            Албина беше почитателка на ярките червила, които наистина отиваха много на махагоновата й коса, но не използваше нищо друго. Беше с чиста, хубава кожа, която рядко се нуждаеше от корекции. Усмихнах се и й казах, че не всеки е късметлия като нея. Тя не беше много убедена.

            Седнахме на пейките срещу магазина за мъжко облекло и докато похапвахме сладолед и клюкарствахме безобидно, оглеждахме преминаващите мъже и жени и коментирахме дрехите им. Бях безумно доволна, че успявам да изключа едното си „Аз” и да се пусна по течението на плиткоумието на другото. Именно това бе причината да използвам толкова козметика от известно време. Щом устните ми бяха яркочервени или керемиденобледи, очите – очертани с молив, лицето – покрито с фон дьо тен, скриващ всичко, веждите – изрисувани, започвах да се превръщам в някоя друга Даниел, красива, празноглава, лекомислена и повърхностна, недопускаща сериозни и задълбочени мисли. Под грима се претопявах, забравях, изключвах. И беше по-лесно, не болеше така.

            -А, татко! Какво ли прави тук? – прекъсна умствените ми оправдания Албина. Вдигнах очи. Към нас (или по-точно към мъжкия магазин) вървеше Донател Белини. Крачеше едновременно енергично и бавно, носеше обикновени дънки и риза, може би му беше писнало от костюмите. Имаше малко бирено коремче, което не можеше да развали стройната симетрия от дълги стегнати  крака, тесен ханш и широки рамене. Не беше много висок, но до него бих изглеждала добре с токчета. Косата му бе късо подстригана, започнала леко да се прошарва. В профил изглеждаше някак полуусмихнат.

            -Тате – запъти се към него Албина. Неволно се сетих за мъртвата майка и съпруга и нещо стегна гърлото ми.

Донател се обърна към дъщеря си. Усмихна й се и пъстрият му поглед падна върху мен.  

            -Здрасти, Даниел.

            -Здрасти – усмихнах се, докато бавно осъзнавах какво отново ме е сепнало у него. Пъстрозелените му очи бяха безизразни. Безразлични, прекалено безразлични. Очите ни се задържаха мълчаливо, после неговите се отклониха и пак се завъртяха към Албина.

            -Дойдох да погледна новия магазин. Искате ли да ви закарам донякъде?

            -Не, ще се помотаем още тук – Албина се надигна и го целуна набързо по бузата – Чао, тате.

            -Чао, мила. Даниел – обърна се Донател отново към мен.

            -Чао – изправих се и тръгвайки с приятелката си към книжарницата, хвърлих един последен поглед към баща й. Не гледаше точно към мен.  Безизразните му ясни очи трепнаха, Донател се обърна и влезе в магазина за мъжко облекло.

 

 

 

 

55.

    

  

Когато Емилия ме намери, осъзнах, че този момент е най-хубавият и най-ужасният в цялата ситуация. Може би така и нямаше да скоча. Но изпитах облекчение, последвано от разводнено разочарование, че тя ме откри.

Не помръднах и продължих да седя с провесени крака от покрива на къщата на Деймиън. Колко мелодраматично. Щях да се самоубия от неговия покрив и да лежа на съвестта му цял живот. Колко сладникаво-блудкаво. Внезапно ме обля вълна на отвращение и срам.

Приятелката ми седна до мен, без да плаче, без дори да ме погледне.

-Деймиън? – осъзнах, че говори с него по телефона – Вкъщи си си, нали? Да. Качи се, ако обичаш на покрива. Добре.

-Защо? – попитах дрезгаво. Тя се обърна към мен в тъмнината и преди да се опомня, ми завъртя такъв шамар, че пред очите ми заиграха звезди. Хванах бузата си и сведох глава.

-Понякога това работи – спокойно каза Емилия. Усетих тегнеща слабост и се отпуснах по гръб на хладните камъчета по покрива. Затворих очи и си помислих апатично, че рядко съм изпадала в по-унизителна ситуация. Долових стъпките му и стиснах клепачи.

-Какво става? – мекият му глас долетя някъде от високо, сладък, кадифен, хладен и отчетлив – Патриция?

Отворих очи пряко волята си. Неканено вълнение обзе цялата ми душа, щом той произнесе името ми. Силуетът му се извисяваше над мен и, макар да бе коленичил, отново ме обзе познатото чувство, че съм малко момиче. Вероятно бях забравила колко е висок. Стиснах устни и потиснах напиращото ридание.

            -Тя има нужда от помощ – каза тихо Емилия – Не мисля, че ще се изправи сама. Вдигни я и я пренеси до колата ми, моля те.

            -Разбира се – възкликна Деймиън – Но какво се е случило? Защо сте на покрива ми?

            -Исках да скоча – внезапно се обадих, изненадана от думите и ясния си глас.

            -Какво? – викна той – Да скочиш?

            -Жалка история – признах със същия силен, отчетлив глас – Емилия обаче, ми плясна един освежителен шамар и буквално отвя идеята от главата ми.

            -Разбира се, че ще го направя – отговори приятелката ми – Не можеш да си представиш как се изплаших – сега разбрах, че тя всъщност плаче. И не бе спирала откакто излязох следобеда.

            -Нямаше да се самоубия – равно проговорих.

            -Разбира се, че нямаше! – Деймиън се наведе над мен на фона на мастиленото небе. Долових уханието на кожата му и аромат на току-що изгоряла цигара. Ръцете му обхванаха раменете ми. Разяждащата болка от липсата му впи нокти в сърцето ми. Безпаметна нега и безмълвен копнеж рукнаха във вените ми. Прехапах устна, за да не изкрещя, че го обичам.

            -Патриция, трябва да се наспиш, да си починеш – коленичи и Емилия до мен. Прокара ръка по челото ми, отметна косата ми назад – Толкова се радвам, че се опомни – наведе се и притисна устни в бузата ми. Увих едната си ръка около нея и казах:

            -Благодаря ти.

И двете се засмяхме през сълзи.

            -Хайде, време е да те отнеса до колата – Деймиън сложи ръце под мен – И повече никакви такива глупости!

Вдигна ме и ме притисна до гърдите си. Почувствах жилавото му тяло, мускулите, уханието на парфюм и Деймиън и сърцето ми се разтегна от мъка. Вкопчих се в него като удавник в парче дърво и затворих очи. Силните му ръце ме носеха нежно, навявайки спомени за ласките му. Сълзите пареха в гърлото ми, но бяха прекалено горчиви, за да се излеят. Мъката бе прекалено натегнала, за да се отприщи.

            -Добре ли си? – меко и тихо попита той. Кимнах. Да, бях добре. Макар и за няколкото нищожни минути, в които бе с мен. Дори да не ме обичаше, той бе достатъчно деликатен и възпитан да се държи прекрасно.

В градината, на осветлението от лампите, зърнах очите му. Ониксовочерни, хладни, съвършени. И безкрайно нежни, вперени в моите. Имах чувството, че душата ми се разтапя и се отправя към неговата. За малко да докосна лицето му. Кожата му бе като матова коприна.

-Деймиън – прошепнах без да се усетя. Емилия чакаше в колата. Тя тактично ни беше оставила насаме. Той се взря в мен и към очите му се прокрадна топлината, която смятах, че само аз донасях. Дъхът ми залепна за гърлото.

-Патриция, обещай ми, че няма да правиш такива неща повече. Моля те, обещай! – трепнах от емоциите, притаени в гласа му.

-Да – веднага казах – Никога.

-Няма да го преживея – промълви той. Стояхме по средата на градината, аз бях в обятията му, държеше ме сякаш съм безтегловна. Нощен ветрец полъхна и развя косите ни – Не мога да си представя да се случи подобно нещо.

-Защо? – попитах тихо. Отчаяно ми се прииска да ми каже, че ме обича, обожава, че няма да може да живее без мен, че всичко е било жестока лъжа. И да помоли за прошка, която без да се замисля щях да му дам. И вместо да ми отговори, той ме целуна. Устните му се притиснаха в моите със страстния гняв от вечерта, когато се появи майка ми. Не оказах никаква съпротива. Обвих шията му с ръце и го притиснах към себе си, влагайки цялата мъка, кухота и отчаяние в целувката си...                 

-Трябва да ме пуснеш, Патриция – тихо промърмори Деймиън. Бяхме до колата и той се готвеше да ме сложи на задната седалка. Безмълвно се взрях в него, без да осъзнавам какво е казал. Почувствах странна теглеща болка, сякаш някой дърпаше сърцето ми, когато в съзнанието ми бавно се оформи смисълът на думите му.

-Извинявай – промълвих и отпуснах ръце. Равната празнота, обрамчена с гняв се залости в душата ми.

По пътя Емилия премина директно на въпроса:

-Какво става между вас?

Трепнах и се изправих като вдървена кукла. Прииска ми се да се прехвърля отпред, да я изблъскам от волана и да обърна колата от някой мост. Примигах.

            -Нищо.

Тя смени предавките и попита тихо:

            -Целувахте ли се?

Нещо стисна гърлото ми и отне глътката въздух, която щях да вдишам.

            -Видя ли?

            -Да.

            -Защо питаш тогава?

Прекарахме остатъка от пътуването в мълчание. През цялото време мислех за него. И за себе си. И осъзнах бавно, че повече нямаше да опитам да се самоубия, нямаше да плаша останалите с подобното си на мумия безстрастие. Че надеждата се е върнала с докосването на Деймиън и имам шанс да бъда отново жива.

            След като пристигнахме, Емилия се захвана да прави чай, докато чака да започне сериалът. Беше ми наредила да си почивам, но след като се преоблякох и приведох в човешки вид, аз взех решение и слязох в кухнята. Приятелката ми тъкмо сядаше пред телевизора.

            -Емилия, Борис при Симон ли е?

И това беше. Епизодът от стриктно следения филм бе забравен, чаят остана недокоснат. Емилия се разкикоти толкова истерично, че майка й дойде да види какво става. Да, тя беше усетила промяната в мен. Пробуждането ми. Малката прашинка надежда, увлякла след себе си живеца.

            Взех бебето в прегръдките си и усетих позабравена топлина, мека светлинност, плъзнала по вените ми и дълга нишка спокойствие. Детето ме погледна с огромните си черни очи и избърбори:

            -Мама!

Сълзите ми потекоха като малки перли горчива радост. Тръпчива усмивка сгря устните ми. Целунах малкото чело и сложих Борис да спи. После се обърнах към притихналата нощ и промълвих на сапфирените облаци:

            -Ще те чакам, Деймиън. Знам, че ще се върнеш...

 

 

 

56.

 

 

Може би никога няма да открия смисъла. Странно защо тази мисъл не ме ужаси както преди. Погледнах към Ирина, която бършеше висока коктейлна чаша и се запитах дали изобщо ми трябва смисъл... И хладни тръпки пролазиха по кожата ми.

Днес бяхме останали до по-късно, за да почистим и подредим. Утре идваха големите шефове и всичко трябваше да бъде изрядно. Тя сама предложи да помогне с каквото може, а аз реших че не мога да я оставя сама.

-Флориан, подай ми халбата – вдигнах очи и я видях съвсем близо до себе си. Протягаше ръка напред – Виж, отвратително мръсна е, пфф – сбърчи нос Ирина, а аз се ухилих:

-Май ми нямаш доверие, че мога да я измия.

-Не се занасяй – разсмя се тя и ме целуна шумно по бузата – Подавай ми чашите, аз ще ги забърсвам.

-Добре.

Заведението бе непривично и глухо без шумните тълпи кикотещи се хора, без гърмящата музика и ефектните светлини. Сепаретата изглеждаха тъжно притихнали, а столовете покрай бара бяха просто черни парчета пластмаса. Погледът ми обходи тъмните прозорци, стените, покрити с разнообразни плакати, черната лъскава кожа по диванчетата. Мястото на диджея приличаше на мрачна ниша. Прожекторите не светеха, а различните бутилки с всякакви питиета хвърляха мътни отблясъци на обикновената светлина от лампата. Внезапно гърлото ми се стегна и сърцето ми се смрази. Какво исках всъщност? Какво търсех?

            -Флориан? Какво ти има, слънце?

Погледнах я. Бакърената й коса падаше на рошави, небрежни букли по раменете, тънките й вежди бяха намръщени.

            -Ирина – промълвих като насън – Не ти ли се иска това място да бъде наше?

Тя се разсмя. Хубавите й устни откриха зъбите, отметна глава назад.

            -Какво си пил? – възкликна – Какви ги говориш?

            -Добре – разпалено отвърнах – Не този бар. Нямах предвид него. Исках да кажа някой такъв. Подобен. И ние с теб да сме собствениците.

Ирина остави бирената халба, която бършеше и пристъпи към мен. Лъхна ме миризма на парфюм и препарат за съдове.

            -Серизозно ли ми говориш?

            -Напълно – погледнах я в синьозелените очи. Тя вече не се смееше. Изглеждаше странно – едновременно объркана и любопитна.

            -Ти си обмислял подобно нещо? И не се шегуваш? – попита тихо.

            -Да, скъпа – пуснах чашите и хванах ръцете й – Знаеш ли какво исках да кандидатствам? Архитектура. Чертежи, чертежи, чертежи. И сметки. И цифри. И главоболия. И високомерни шефове. Какво щеше да стане с мен? Щях да се оженя. Може би още на двайсет. Щях да имам едно или две деца. След пет години щях да стана безразличен към жена си. Караници. Чертежи. Караници. Чертежи. Детски гласове. Разговори за храна и роднини. Обсъждане на съседското дете. Насилена радост, когато изляза в отпуск. Нов хладилник. Караници...

            -Стига! – прекъсна ме Ирина. Беше изплашена, красивата й уста потрепваше – Разбирам. Страхуваш се от сивия живот.

            -Повече, отколкото можеш да си представиш – прошепнах, в гърлото ми заседна лепкава буца. Тя сложи длани на бузите ми и ме погледна.

            -Нещата, които описваш... Виждам ги всеки ден в ума си. И на улицата. И в магазина. И тук, в бара – Ирина сключи пръсти зад врата ми и преглътна – Да не мислиш, че аз не искам същото като теб? Да не мислиш, че не искам да бъда различна, щастлива, вечно влюбена и усмихната? Но животът не е роман, Флориан. Не е романтичен филм.

            -Можем да го направим такъв, Ирина – увих ръце около талията й – Можем. Щом и двамата го искаме, можем да живеем като в книга. Вярваш ли ми?

            -Разбира се – усмихна се тя.

            -Тогава ми помогни да променим живота си. Нека се издигнем над сивите пластове безнадеждно ежедневие. Нека не се превръщаме в изнервени, загубили радостта си хора, които заспиват с гръб един към друг, отвратени и уморени от еднообразието.

            -Да – промълви тя – Да, от това се страхувам.

            -Значи ме разбираш напълно.

            -Смяташ ли, че голямото богатство може да ни спаси? – Ирина се дръпна леко от мен – Това ли имаш предвид?

            -И да, и не – опитах се да обясня – Никога не съм се чувствал беден, винаги съм имал каквото пожелая. Родителите ми са сравнително богати. Не са загрубели един към друг. Баща ми е скулптур, а майка ми – фризьорка. Той има ателие, а тя – собствен салон за красота. Започваш ли да разбираш накъде бия? Защото аз май не...

            -Да – усмихна се Ирина – Интересните професии, съчетани с добри доходи, правят живота хубав. Ти искаш да бъдеш бизнесмен, нали?

            -Да! Не! – възкликнах и се върнах на подреждането на чашите  - Не само. Вероятно просто се опитвам да ти обясня, че те обичам и смятам, че си истинската ми любов. И ще открия смисъла в теб и в това, което ще направим заедно.           

Млъкнах и се обърнах към нея. Ирина ме гледаше с онзи свой размекнат, нежен, светъл поглед. Беше неземно красива.

            -Продължавай – прошепна тя – Говори ми още.

            -Добре – съгласих се, изненадан от вълнението й – Не казвам, че всичко това придава смисъл на живота. Но когато правиш нещо, когато имаш... средствата да го направиш, когато откриваш, когато се бориш, когато напредваш, когато създаваш, няма ли да си щастлив въпреки липсата на смисъл? Когато си писател, худжник, бизнесмен, дизайнер, когато си нещо многоцветно, а дори и да си обикновен продавач, щом това ти харесва, не е ли някакъв вид смисъл? – започнах да се смея – Противореча си и говоря глупости, но това, което се опитвам да ти обясня е, че искам да правя тези неща, които изброих. Искам...

            -Просто не искаш да изтинеш – прекъсна ме Ирина. Шокиран видях стичащите се по бузите й сълзи – Не искаш да учиш архитектура, не искаш да живееш като повечето хора, искаш да си много богат, но си съгласен и да нямаш пари, но и това да е заради нещо различно.

            -Така е! – викнах, странно изтръпнал. Тя бе описала чувствата ми, преди аз да ги осъзная. Двамата тръгнахме едновременно един към друг. Ирина продължаваше да плаче, когато я притиснах към себе си. Вдигнах лицето й и я целунах. За пореден път трепнах от докосването на устните й.

            Никога нямаше да забравя Неле. Тя беше първата ми любов, първото момиче, което развълнува душата ми и промени мирогледа ми. Но Ирина беше нещо друго. С нея сякаш се сливахме на душевно, свръхестествено ниво. И я обичах. Обичах я с тялото си, обичах я с душата си, обичах я заради нея и въпреки нея. Обичах грозните й домашни пантофи, обичах красиво кривите й кучешки зъби, обичах навика й да забравя да затваря кутиите с храна в хладилника. Обичах всичко в нея, обичах недостатъците й, навиците й, обичах характера й, тялото й, дрехите й, обичах душата й.

            -Ще го направим, Флориан – промълви тя, когато се пуснахме и се върнахме към работата си – Ще го направим.

            -Така е. И ще го направим заедно – кимнах.

Ирина избърса лице и се засмя.

            Тази нощ останах при нея. Вечеряхме много късно, в един след полунощ, докато гледахме повторението на някакво токшоу. Съквартирантката й, Даниел, беше нощна смяна в магазина и бяхме сами. Поръчахме си пица от една денонощна пицария и я хапвахме направо от кутията, седнали на дивана в хола.

            Ирина отново беше с ужасните домашни пантофи. Прегърнах я през раменете и си казах, че обути на дългите й, гладки крака, могат да минат даже за приемливи.

            Дълго след като тя заспа в ръцете ми, аз останах буден, мислейки за разговора ни в заведението. Не материалното е единственото нещо, което носи щастието и съхранява любовта. Може би любовта и щастието носят материалите успехи. Или всичко е един чист късмет.

            И може би пак нямаше никакъв смисъл.

            Но бях щастлив.

 

 

 

 

 

57.

 

Поканих приятелите си на парти. Бях станал баща. Уредих да бъда сам цял уикенд, напазарувах и се обадих на всички. И те дойдоха. Странна радост изпълни душата ми.

Хейзъл се появи малко след началото на купона. Останах страшно изненадан, че е приела поканата ми. Дойде с Блейк, която отново ме порази с ослепителната усмивка, с която ме дари. Хейзъл ме поздрави и изчезна в тълпата, докато Блейк остана да си побъбрим.

-Как си, Алекс? – засмя се тя – Млад татко, а?

-Определено – ухилих се и изпуснах дима от цигарата – Честно казано, дойде ми като гръм от ясно небе, но май започва да ми харесва.

Блейк се засмя звънко и кръстоса крака. Носеше електриковокоралова тениска и нощносини дънки. Кехлибарената й коса отново беше прибрана на голяма, пухкава опашка, невъзможно дълга и лъскава. Очите ми пролазиха по нея, спомнили си горещата ни среща в мъжката съблекалня във фитнеса. Същевременно мисълта за Хейзъл ме жегна с познатата болка. Изправих се.

                -Къде отиваш? – попита Блейк и вдигна очите си цвят на кафе към мен – Тъкмо се заприказвахме.

                -Трябва да се държа като добър домакин – смигнах й – Ще се върна.

Усетих погледа й по себе си, докато се отдалечавах. Забелязах Джордж, Майкъл, Флориан и Фред, заливащи се от смях, обкръжени от Ирина, Даниел, Албина и Елза.

                -Приятели, да сте виждали Хейзъл? – небрежно попитах, разяждан от съмения – Хари също го няма.

                -Оо – изкиска се Елза и разклати бляскавите си къдрици, после сръга Албина с лакът – Те май пак са заедно.

                -Какво? – бях сигурен, че не съм чул добре. Елза кимна и сребристата й рокля проблесна, впита в тялото, подчертаваща бюста й.

                -Да не би да се натискат в спалнята на родителите ми? – докарах шеговит тон, докато отрите адреналинови тръпки подскачаха в кръвта ми.

                -Не знам – намеси се и Ирина – Някъде тук са, но какво правят... – и тя поклати глава, опитвайки се да прикрие смеха си.

                Нещо се продъни в корема ми. Хората около мен заприличаха на присадени статуи, музиката се превърна в побъркващо стържене, а светлините – в остри игли. Окопитих се и се покашлях.

                -Добре. Благодаря.

Не ми пукаше дали са разбрали нещо. Запалих нова цигара и с решителна крачка се отправих към горния етаж. Блудкава ярост заклокочи в гърдите ми. Сега ще ги намеря и ще ги убия. Ще ги превърна в безчувствени трупове, ще ги обезобразя. Ще му изкрещя, че е безгръбначно, охлюв, че не е никакъв мъж, щом се връща при Хейзъл. А нея ще пребия, ще й дам да се разбере. Ще я бия до смърт за всички унижения, на които ме подложи.

                А после ще се предам. И ще ги излежа.

Изтупах пепелта директно на пода, замаян от мисли за мъст. Започнах да отварям вратите една по една. Моята стая, килера, предишната ми стая... Стигнах до спалнята на майка ми и баща ми. Прехапах устни и се поколебах с ръка на дръжката. Отвътре не се чуваше нищо. В гърдите ми бълбукаше гняв, сърцето ми препускаше,  ноздрите ми потрепваха. Решително натиснах дръжката.

В стаята цареше непрогледен мрак. Веднага осъзнах, че тук няма никого. Притворих очи. Облекчение и ярост се усукаха в душата ми. Къде са?

Все пак ги намерих. Бяха на терасата в края на коридора. Той пушеше, а тя стоеше изправена като статуя на римска богиня. Дългата й копринена коса се вееше меко на вятъра. Не си говореха. Между тях се усещаше лепкаво напрежение, невидимо, но осезаемо като физическо присъствие. Пристъпих към тях, цялата ми мъст се оттичаше, като че някой бе дръпнал запушалката на мивка в душата ми. Тя се обърна.

-Санди?

Хари се завъртя. Лицата им не се виждаха напълно, по тях играеха светлини от фенерите.

                -Какво правите тук? – попитах – Някакъв проблем ли има?

                -Не – веднага възкликна Хари – Аз ще влизам.

Загаси цигарата си и мина покрай мен някак нервно, сякаш бързаше да избяга, да се махне от нас. Погледнах Хейзъл. Тя продължаваше да стои с изправен гръб, облегната на парапета. Беше така красива, че коленете ми омекнаха. Сърцето ми трепна, малки капки любов развълнуваха огледалната повърхност на душата ми.

                -Какво ви има? – настоях – Да не сте се карали?

                -Хари искаше отново да сме заедно – отвърна тя хладно – Но аз вече не го обичам.

Гърлото ми пресъхна. Защо още мълчах? Нима не виждах как ме гледа? Нима не виждах, че нещо се случва и в нейното сърце?

                -Хейзъл... – проговорих. И млъкнах.

                -Да – тя пристъпи към мен – Кажи, Санди.

Усетих очите й върху себе си. Приближих се и долових ухание на парфюм, на Луна, Слънце, порой в летен ден, цитрусови плодове... Смарагденозелените й ириси блещукаха в полумрака. Обожаваща слабост плъзна в тялото ми.  

                -Какво? – прошепна Хейзъл. Не можех да я позная. Беше развълнувана, омекнала, трептяща. Съвършената маска на гордост и високомерие се бе пропукала и под нея надничаше едно момиче, изпълнено с емоции, развълнувано, с очи, пълни със сълзи. Докато се борех с внезапното умопрачение, предизвикано от близостта й, от плътните й червени устни, тя се дръпна от мен. Дръпна се като вълна от златистите пясъци на плажа. Лицето й се преобрази, отново замръзна, в изумрудените й очи просветна презрение.

                -Няма нищо, нали? – гласът й прозвуча остро – Нямаш нищо за казване!

                -Не е така – поех си дълбоко въздух – Знаеш какво искам да ти кажа, винаги си го знаела. Знаеш го отначалото, знаеш го откакто ме видя. Но упорито се бориш срещу него. И ме отблъскваш. И ме нападаш. И ме унижаваш...

                -Кажи го! – внезапно подвикна тя – На глас!

Погледнах я право в очите и усетих, че или сега ще го направя, или никога вече няма да  проговоря. По вените ми течеше адреналин, сърцето ми биеше ледено, разпръскваше искри в тялото ми.

                -Обичам те! – креснах безумно. Хейзъл залитна назад и дори и на оскъдната светлина видях как пребледнява и лицето й се изопва. Не чувствах крайниците си, не чувствах пръстите си, бях се превърнал в изтръпнало парче лед.

                -Да! – продължих – Нима не знаеш? Не разбра ли? Всичко, което правя, откакто те срещнах, е за теб. Всичко... – тук гласът ми прекъсна от вълнение. Пред очите ми трепкаха звезди. В този момент, преди дори да си поема дъх, Хейзъл  като че насън се наведе към мен и започна да ме целува. Устните й се впиха в моите, ръцете й ме обгърнаха през врата. Притиснах я диво към себе си и отвърнах на целувките й. Дъхът й ухаеше на мента и шоколад. Пред ума ми се беше спуснала завеса и в него нямаше място за нищо, освен за Хейзъл, за устните й, за ръцете й, за тялото й, залепнало за моето. Осъзнах, че съм я вдигнал във въздуха.

                -Пусни ме! – откъсна се тя от мен, задъхана. Гърдите й се вдигаха и спускаха, очите й пламтяха. Краката й тропнаха глухо на земята. Усетих как се мъчи да се освободи от ръцете ми – Остави ме!

                -Хейзъл!

                -Не!

Ръцете ми я изпуснаха, устните ми загорчаха. Отчайващ студ на вълни полъхна от нея.  

                -Не, Санди – поклати тя глава – Не ме обичаш. Ти не можеш да обичаш. Можеш само да желаеш, да искаш да притежаваш.

Очите ми се замъглиха и ми отне известно време да разбера, че това са сълзи. Безпаметен гняв нахлу в разума ми и го размъти както шепа кал размътва езерце.

                -Откъде, по дяволите, можеш да знаеш какво става в мен? – с треперещ глас попитах. Пръстите ми трепереха, цялото желание се бе стопило.

                -Не знам – Хейзъл се дръпна още повече – Но съм убедена. Защото ти си един разглезен, развратен, повърхностен...

В този момент изгубих контрол. Във вените ми нахлу адреналин, сълзите се превърнаха в отровна ярост, сърцето ми се разкъса.

-Махай се! – изкрещях вън от кожата си, заглушавайки останалата част от изречението й  - Махай се! И не се връщай! Не се доближавай до мен...! – думите ми заглъхнаха, чувах пулса в ушите си. В този момент дочух бягащи стъпки, гласове. Хейзъл стоеше и ме гледаше смъртнобледа, с огромни смаргдени очи.

-Какво става тук? – разпознах Никълъс – Санд? Какви бяха тези крясъци?

Дори не се обърнах. Дишах тежко, вперил очи в момичето пред себе си, обезумял, побеснял.

-Хейзъл? – това беше Блейк – Хейзъл, какво става?

-Не се притеснявайте – окопити се тя. Гласът й потрепваше, но звучеше сравнително нормално – Просто малко се скарахме.

-Малко? – ето го и Джордж – Малко? Санд надвикваше музиката на долния етаж! На това ли му казваш малко?!

Погледът ми леко се проясни и успях да затворя очи.

-Да – потвърдих с разтреперан глас – Просто се поувлякох. Не се е случило нищо страшно.

-Но...

-Няма „но” – прекъснах Блейк – Партито продължава. Всичко е наред.

Те не бяха убедени, но все пак се върнаха обратно при останалите. Последна слезе Блейк, след кратко колебание. Опитах се да й се усмихна и тя се отдалечи.

                Очите ми срещнаха тези на Хейзъл. Тя все още бе много пребледняла, но ирисите й бяха възвърнали предишната си твърдост. Беше време да се опомня. Да се осъзная. Да я преодолея.

                -Довиждане, Санди – промълви тя – Стана време да си тръгвам.

Кимнах едва-едва. Нямах сили да пророня даже и думичка. Сякаш виковете ми бяха отнели гласа. Тя бавно се устреми напред, като че се надяваше да я спра. Но аз вече нямах сила за това. Прекалено много пъти я бях завръщал. Прекалено много пъти се бях опитвал. Безкрайна празнота се отвори в гърдите ми. Това беше краят и аз нямаше дори да направя опит да го предотвратя. Болката бе твърде силна. Безсилието бе твърде осезаемо.

                Когато Хейзъл мина покрай мен, ръцете ни се докоснаха и аз затворих очи, обзет от рязка омраза към себе си, от внезапна погнуса, от остра мъка, предизвикани от осъзнаването, че пръстите ми бяха трепнали, че желаех докосването й, че копнеех за близостта й.

И че я обичах така силно, както в онази вечер, в която я срещнах за пръв път.

 

 

 

58.

 

            Довършихме закуската си и излязохме на обляната в слънце улица. Соленият бриз облъхна лицето ми и развя бялата рокля с гол гръб, която бях облякла. Почувствах се странно изолирана, въпреки че приятелката ми вървеше до мен с бебето си.

Таня смъкна слънчевите си очила и усмихнато ми пожела приятен ден, целувайки ме по бузата. Обещах да й се обадя и тя се отправи към личния лекар на детето за поредния контролен преглед. Неразбираемото бърборене на малкия Михаил се отдалечаваше, слънцето грееше, морето блестеше като сапфир, поръсен с диамантен прашец.

Утре беше последният ден на Леонид и Карина тук.

Не исках да мисля за това. Не исках да приема, че той ще си тръгне. И бях обзета от ужасни угризения. Напоследък не можех да спя. Умът ми блуждаеше, обсебен от Леонид и отчаяно копнеещ той да намери сили да ми прости. Не спирах да мисля за свръхчовешкия му облик, за промяната в него, неземното спокойствие и удивителната хармония между тяло и душа, струяща на талази от съвършената му личност.

Продължих по слънчевата улица с безцелни мисли, донякъде замаяна от уханията на море и озон, донякъде отегчена, донякъде смъртно изморена от чакане и вина. Разминавах се с леко облечени хора, излезли да се насладят на морския ден, но не поглеждах никого конкретно. Носех се сякаш насън по дългата улица – Крайбрежната и вдишвах наситения с аромати въздух. В ума ми проблесна спомена за вечерта, прекарана с Емил тук. Неволно докоснах хубавото колие, висящо на врата ми. Душата ми се разтопи от умиление, когато си спомних усмихнатите му нежнозелени очи и доволната физиономия, когато закопча украшението на бялата ми шия. Нови угризения ме блъснаха като стена. А после се успокоих. Докато Емил смята, че съм лудо влюбена в него, всичко е наред. Не го наранявам. Той не може да страда от нещо, което не знае. Но...

Ако Леонид се пречупи? Вдигнах очи към хоризонта, потънал в бледа лятна мараня. Какво ще стане с Емил? Но, не, не трябва да мисля такива неща. Може би...

Трябва да спра да мисля като малко оправдаващо се момиченце. Щом направя избор, ще понеса последствията с достойнство. И повече няма да лъжа. Стигне ли се дотам, ще изрека цялата истина от началото до края и ще сложа точката. И после ще поема по пътя, който съм избрала.

Почувствах се малко по-добре. Отметнах косата си и тъкмо реших да свърна към уличката, която водеше пряко към дома ми, когато някой каза името ми:

-Наталия?

Обърнах се.

            -Леонид – гласът ми не издаде вълнението, предизвикано от появата му. Красивото лице бе съвършено гладко, спокойно и уверено, лешниковите му очи полубезизразно се усмихваха.

            -Накъде си се запътила? – разговорливо подхвана той – Искаш ли да пийнем нещо?

„ДА!” прииска ми се да изкрещя, но си спомних, че се казвам Наталия Базилевска, че вече не съм тийнейджърка и няма и следа от неувереното момиче, което се омъжваше за Емил. Изправих гръб и се усмихнах:

            - Благодаря за предложението, но мисля да се прибирам. Започва да става наистина горещо – зачаках реакцията на Леонид, докато се стараех лицето ми да остане безстрастно и очите ми да вземат думата. Той стоеше срещу мен, наклонил глава на една страна, спокоен, съвършен, божествен. Благите му зеленокафяви ириси издаваха смях, нежност, желание и дори гняв, но всичко това изчезна и се претопи в небрежно свиване на раменете.  

            -Ами, добре – каза най-накрая – Тогава мога да ти пожелая приятен ден. Предполагам, че ще се видим довечера. Виктор със сигурност е приготвил невероятен коктейл.

            -Да, ще бъдем там – наблегнах на множественото число, подчертавайки, че и съпругът ми ще присъства. Пак ми се стори, че очите му гневно потрепват, но не отклоних поглед от неговия и добавих – До довечера.

            Тръгнах си, преди да е казал още нещо.

            Хванала под ръка Емил, отново надянала маската на леденоспокойна красавица, пристъпих прага на имението на Виктор Ковалевски. Разбира се, почти всички гости вече бяха тук. Голямата гостна бе изпълнена с шум от разговори, елегантен смях и ухания на скъпи парфюми. Тук-там из помещението имаше огромни вази с млади, свежи цветове. Жените носеха дълги вечерни рокли, лицата им приличаха на изрезки от списания за грим, косите им блестяха. Мъжете прикриваха бирени коремчета с дизайнерски костюми, спореха умерено, усмихваха се меко. След като поздравихме Виктор и му благодарихме за поканата, аз оставих Емил да си приказва с Николай и отидох при Галина, Оксана и Таня, които кокетно надигаха чаши с коктейли. Както винаги, Оксана блестеше – носеше дълга черна рокля без ръкави и презрамки, дългата й искрящоруса коса бе вдигната на стилен кок, а дръзките й сини очи минаваха през множеството като два теменужени лъча надменност. Таня и Галина обсъждаха най-новия роман на някакъв френски писател, който Оксана не бе одобрила, но веднага се обърнаха към мен с усмивки. Галина бе подчертала зелените си очи с малахитова рокля без гръб, а Таня носеше тъмночервен тоалет. Разменихме си комплименти и аз се включих в разговора за книги.

            Веднага след пристигането си, бях забелязала Леонид и Климент. Семейство Егорови бяха потънали в приятен разговор с Леонид, Любов се опитваше да накара брат си да яде маслини, а Карина си говореше с Виктор, недоумявайки защо е останал ерген. Естествено, всичко беше в рамките на шегата, но на няколко пъти почувствах как поразителносините му очи се плъзват по мен и се стараех да не проличи, че съм забелязала.

            Взех си чаша шампанско от келнера, грациозно плъзнал се през тълпата изискани мъже и жени и бавно тръгнах към сина на Адам и Инна. Точно в този момент, той се смееше на някаква шега, подхвърлена от Емил и първоначално не ме видя.

            -Добре ли прекарвате? – любезно попитах, вмъквайки се между Любов и Сергей, дошъл да размени няколко думи с Леонид. Двамата мъже ме погледнаха едновременно. Виолетовите очи пламнаха, лешниковите проблеснаха.

            -Да – весело отговори Климент – А ти? Забавляваш ли се?

            -Определено – отговорих, обръщайки се изцяло към него – Виктор наистина знае как се посрещат гости.

            -И знае какви хора да покани, за да направи събирането чудесно – веднага каза младият мъж.

            -Много точно казано – съгласих се и отпих от шампанското. Той ме следеше жадно, без дори да прави опит да се прикрива. След малко осъзнах, че почти никой не ни обръща внимание. Всички бяха погълнати от разговори за бизнес, модни тенденции и клюки, за да анализират погледите на когото и да било. Но Леонид не беше така безразличен. Казах почти и бях права. Външно изглеждаше увлечен в разговора със Сергей, кимаше и се усмихваше, но имах странното чувство, че следи всяка разменена дума между мен и Климент, всеки жест, всяка мимика, всяко движение. Доизпих питието си и, без да се обръщам конкретно към някого, казах:

            -Мисля да изпуша една цигара навън.

Не погледнах към Леонид, но нямаше и нужда. Беше чул какво казвам. И щеше да ме последва. В този момент усетих една силна, рязка ръка да обхваща китката ми. Вдигнах глава и срещнах теменужените очи на Климент, устремени в моите. В мен на вълни се надигна притаен срам. Със сигурност всички виждаха какво се случва.

            -Пусни ме – чух се да изричам. Лилавите му ириси мятаха искри, пукащи като статично електричество по кожата ми.

            -Добре – усмихна се мъгляво той. Пръстите му разхлабиха хватката си и се плъзнаха около ръката ми подобно на добре изиграна неуверена ласка. Отстъпих назад, стараейки се да изглеждам непоклатима и докато се отправях към терасата, бъзро се озърнах. Никой не бе видял нищо.

            После погледът ми попадна право в този на Леонид. Около половин секунда ми беше достатъчна да разбера, че той е забелязал малката сценка между мен и Климент. Плиснаха ме смущение и доволство, примесени с мъничко гняв и вина. Врътнах се и невъзмутимо се заизкачвах по стълбите към горния етаж.

            Не ми трябваше да се обръщам, за да знам, че той е тръгнал след мен.

 

 

 

 

59.

 

            Лятната мараня се изви около мен, донасяйки чувство за безремие, утешителна безнадеждност и космическа самота в душата. Това не донасяше меланхолия и скръб, а по-скоро някакво тръпчиво щастие и нишка отмора в разбунтувания ми ум.

Беше ранна сутрин, слънцето се издигаше над хоризонта бавно и величествено, сякаш осъзнавайки, че ние всички сме му задължени, а то не ни дължи нищо.

            Отивах да потичам в близкия парк, а след щях да закусвам  с Албина в едно много хубаво кафене. Пуснах краката си да тичат и освободих ума си да рее в бисерното утро. Облъхваше ме свежо ухание на лято, на разпукната зора и притаени спомени.

            Без да се съпротивлявам, насочих мислите си към последните събития и отново почувствах равната болка, просмукана с облекчение и тъга, която се бе ширнала в гърдите ми и постепенно заглъхваше. Преди три дни Манюел напусна живота ми, също така ужасен, облекчен и наранен като мен...

            Още помня трескавия блясък на кобалтовите му ириси, търсещи моите. И сладките му думи, зловещи и ирационално примамливи. Усетих се безпомощна и объркана, влюбена и отвратена. А той говореше за любов, живот, свобода. Под очите му имаше тъмни сенки, лицето му бе бледо, а погледът му гореше като запалена факла. Изтъкан от страдание и мъка, той се връщаше отново при мен, при момичето, което обичаше повече от себе си, при момичето, което го привличаше заради страховитата връзка между тях и заради незнанието коя съм всъщност.

            После рязкото, внезапно изплъзнало се от устата ми изречение:

            -Манюел, аз съм ти дъщеря!

И последвалата кънтяща глухота между нас. Думите бавно се усукаха около него. Лъскавината, граничеща с лудост, притаена в очите му, полека угасна като последно въгленче в пепелището на надеждата. Той залитна назад, втренчи се в мен и прошепна:

            -Магдалена...

            Осъзнах, че съм спряла да бягам и невиждащо се взирам с платинения хоризонт. Сутрешния ветрец облъхваше лицето ми, подхвърляше кичурчета кестенява коса по гърба ми. Така и не го попитах как се е досетил, но явно е знаел малко повече и е бил малко по-досетлив, отколкото Магдалена предполагаше. Тя го мразеше и очевидно го беше подценила. Въздъхнах и хукнах отново по червената, посипана с черемиден чакъл писта.

            -Много е вкусно – възхити се Албина, налапвайки огромно парче палачинка с шоколад. Седяхме в кафенето, полупразно и тихо и разсеяно зяпахме някакъв спортен канал на големия плазмен телевизор над главите си.

            -Започна да ми казваш нещо? – попитах, отпивайки кафе. Хвърлих поглед на часовника. В девет бях на работа.

            -А, да – засмя се приятелката ми, припомняйки си началото на разговора ни, прекъснато от донасянето на закуската – Просто споменах, че баща ми е много странен напоследък.

Припомних си безстарстният Донател, чиято усмивка не стига до очите и попитах:

            -Каква му има?

            -Нямам представа – сви рамене Албина с пълна с уста – Държи се необяснимо. Усмихва се на себе си, шегува се, приказва и яде като невиждал. Ако беше жена, щях да кажа, че причината е бременност. Но той определено не е жена, не знам... – тя се усмихна и загреба изтекъл шоколад от чинията си.

            -Да не си е намерил гадже? – пошегувах се, докато дъвчех.

            -Надявам се – засмя се Албина. Погледнах я и осъзнах, че тя всъщност се радва, че баща й е различен. Сигурно не е било лесно да живееш с човек, който се държи като ходещ труп. Спомних си едно от гостуванията си у тях, когато той си беше вкъщи. Приличаше на човек, загубил живеца си. Вървеше, говореше и се смееше, но очите му бяха така безизразни, че ме побиха тръпки. Лицето му, изразяващо някаква странна, почти разсеяно неосъзната мъка, изобщо не трепваше, въпреки шеговития тон.

            -Откога е така? – бях попитала приятелката си, нескривайки разтревожеността си.

            -Откакто майка ми почина – бе отвърнала тя натъжено – Оттогава татко сякаш угасна.

            -Е, във всеки случай е нещо хубаво – върнах се в настоящето аз – Вероятно вече се чувства по-добре.

            -Честно казано, беше ме много страх за него – призна Албина, надигайки чашата с кафе – Той беше буквално изчезнал. Не реагираше адекватно, дори никак, не говореше, държеше се като зомби. Изпитвах ужас всеки път, щом погледнех в очите му... Но с времето започна да се подобрява, общуваше с мен, а сега от известно време, направо не мога да го позная. Вчера например си пуснахме едно комедийно шоу и той не спря да се кикоти. Накрая дори се ядосах, че не мога да чувам нищо от него. Но съм по-спокойна.

            -Разбира се! – съгласих се – Очевидно се възстановява от загубата на майка ти.

            -Много се надявам да я преодолее – кимна Албина – Защото тя е мъртва и нищо не може да я върне. Но аз съм тук. Само двамата сме. Как ще преживея и неговата загуба?

            -Няма да се наложи – потупах я по ръката – Ясно е, че той се подобрява.

            -О,да. Затова не го и разпитвам. Чакам сам да ми каже какво се случва.

            -И току виж довел някаква двайсетгодишна мадама у вас – разсмях се. Тя се присъедини към смеха ми и тръсна магагоновата си грива.

            Пред магазина се разделих с нея, влязох и поздравих весело току що пристигналата Патриция. Днес хубавата й тъмночервена коса беше прибрана в дълга лъскава плитка, носеше риза без ръкави, втъкната в колана на дънките и беше свежа и красива.

            -Как си? – попитах, докато си закачах баджа.

            -Добре съм. Този път наистина – усмихна се тя. Казах й, че се радвам и отидох в тоалетната, за да пооправя външния си вид. Носех тъмни дънки и смарагденозелена тениска с нарязан гръб. Днес бях пропуснала очната линия и се бях задоволила с червило, спирала и фон дьо тен. Албина би казала, че това е добър знак. И би била права... Сресах косата си и се върнах при Патриция. Един навъсен младеж тъкмо излизаше, мърморейки нещо.

            -От какво е недоволен? – поинтересувах се. Тя се усмихна и аз наистина видях, че няма тъмни кръгове под очите и устните й се извиват радостно много по-естествено.

            -Не му продадох водка – каза Патриция – Но като го гледам, май всъщност съм му направила услуга.

            -Пак кандидат-пияч, който няма години, а? – ухилих се. Двете се разсмяхме.

Времето вървеше, клиентите пазаруваха и си тръгваха. Слънцето се издигна високо в небето и поредния горещ ден се разля из улиците. Покрай витрината преминаваха групи тийнейджъри в летни дрехи, хора със сладолед, студени напитки и слънчеви очила. Листата на дърветата почти не потрепваха, слънчеви зайчета играеха по пода всеки път, щом някой отвореше вратата на магазина.

Около четири и половина, малко преди края на смяната ми, с Патриция бяхме заети да търкаме лотариини билети, надявайки се на голямата печалба. Тя искаше кола, а аз – къща. Уви. Тъкмо разочаровано прибирах монетата, когато дочух подрънкването на камбанките от отварянето на вратата. Вдигнах очи. Влезлият мъж беше обърнат с гръб, но ми се стори познат. Смръщих вежди и в следващия момент ми се прииска да се плесна по челото, заради тъпотата си. Беше Донател. Той бързо се появи на касата и аз пак се упрекнах, че не съм го познала. Явно последните събития бяха разбъркали ума ми.

-Здрасти – усмихнах се приветливо, като поемах от ръцете му пакет спагети, ароматизатор за кола и бутилка газирана вода.

-Здрасти, Даниел – веднага долових промяната. Тонът му бе по-жизнен, по-сърдечен. Погледнах към пъстрите му, светли ириси и почувствах странна смесица от лекота и изненада. Нямаше и следа от мъртвешкото безстрастие от преди месец, но очите му пак не казваха нищо. Бяха странно притворени, някак сънени, но не и зли. Вероятно дълбоко в него още тлееха въгленчета мъка. Красивото му лице грееше като летния ден навън и усмивката бе напълно искрена.

-Албина ми каза, че работиш тук – каза Донател приветливо – Магазинът е много приятен.

-И на мен ми харесва – съгласих се и му подадох рестото – Не си ли идвал досега?

-Не бях – призна той – Вече пет години минавам оттук и един път не бях влизал – и се усмихна на пода.

-Е, сега вече можеш да идваш – ухилих се.

-Разбира се.

Донател ми пожела приятен ден и пъргаво тръгна към изхода. Загледах се след него със странно, приятно чувство. Виждаше се, че нещо се е случило и го е върнало към живота. Ходеше по-енергично, като младеж. Видях как излиза и се качва в колата си, паркирана наблизо. Почувствах истинска радост и за него, и за Албина. После помислих за себе си. Аз също бях доста по-добре. Въпреки че все още не можех да говоря за Манюел, болката се оттичаше и ужасът се бе превърнал в равна скръб. В гърдите ми имаше голяма доза благодарност към Магдалена и облекчение, че всичко приключи полунормално.

Продължавах да обичам Манюел, но вече като спомен, като поизбледняла част от живота ми, без зловредната, неправилна страст, която изпитвах. Никога нямаше да го забравя, нямаше да го почувствам като баща и нямаше да страдам за него.

Отидох до помещението за персонала, за да си взема чантата. В гърдите ми беше леко, тихо и приятно празно. Можех да дишам дълбоко без болка.

 Погледнах отражението си в огледалото на стената и се усмихнах на охрените си очи.     

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

           

© Teddy Daniel K. Todos los derechos reservados

Любов, Сила, Грация, Гордост и Съвест (Извинявам се за разхвърляността на текста. Мислите ми текат хаотично и не искам да ги поставям в рамки).

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??