Не ме спирайте, много бързам, затова крача широко по тротоара. След няколко минути трябва да съм в центъра, където в бившия снекбар „Дунав“, сега бар „Студентски пристан“ имам среща с Пенчо Бозата и Милчо Сладура. Не сме се срещали от петнадесетина години, когато тримата работихме в държавната железница, известна тогава като БДЖ, а днес разделена на  жп структури, свят да ти се завие. Хубави бяха онези години. По цяла нощ се веселяхме по заведенията, а денем дремехме по бюрата на държавното предприятие. Началниците, заети с дребни, частнособственически инициативи в работно време, не се вясваха в службата, за да предадат творчески ентусиазъм у подчинените и така след като си отспивахме през деня, имахме сили за нощни подвизи по градските заведения. Някога тримата бяхме неразделни, нещо като тримата мускетари или като тримата глупаци, както по ви харесва. Все пак аналогията няма как да е пълна, защото аз съм момиче.

  После Милчо Сладура завърши икономика в стопанската академия и замина за щатите. Да се чудиш как успя да завърши, след като по цял ден висеше пред чаша водка в снекбара. Всъщност, преди да влезе, той кандидатства четири пъти неуспешно, но какво от това, нали след всеки неуспешен опит, той прекарваше годината по масите в снекбара, като студентите и подвикваше на студентки и ученички „Хей, сладур, ще те изям...“ На петата година щастието му се усмихна, научил една задача и точно тя се паднала на изпита. Не вярвам в академията да е учил много, но през първата година на следването си, той постигна върха в духовното си израстване. Както сам се хвалеше, тогава прочел първата си (и май единствена) книга с художествена литература, беше някаква приказка със заглавие „Сладки ли са пържените рибки“. Аз я бях чела, когато бях на седем. Въпреки огромното си безразличие към художествената литература Милчо Сладура имаше други качества. Например, както ви споменах, беше почитател на женската красота и несравним комплиментатор (както се изразяват руснаците). Освен това беше полувисшист, завършил ПЖИ, а това го правеше нещо повече от нас, обикновените среднисти, търкащи бюрата в жепейското предприятие.
  В онези времена Пенчо Бозата не близваше алкохол. Любимата му напитка беше боза. Всяка сутрин по пътя за работа си купуваше по две литрови бутилки и до обяд ги изпразваше. Нощем по заведенията Пенчо пиеше безалкохолни и си мечтаеше за нощта, в която в менютата ще се появи и боза. Беше нисичък и слаб. Сега седеше на широк стол и задните му части висяха от страни на седалката. Изглежда любовта към бозата беше дала своето отражение. Пред него на масата имаше три празни бутилки от нашенска бира и три вече празни чаши, в които вероятно е имало водка. Очевидно беше променил навиците си, променяйки семейното си положение. Разказваха ми, че се оженил за една от готвачките в железничарския стол, която му родила две дебелички дечица, да са му живи и здрави и която тровела ежедневието му със скандали за пари. Пенчо Бозата си остана железничар, макар да беше най-интелигентен от трима ни. В училище беше пълен отличник, но не пожела да завърши свищовската академия, нещо, което бяха направили всички живеещи в града, а нямаше средства за да учи другаде. Така че продължи да дреме по бюрата на железничарското предприятие, въпреки нередовното плащане на ниските заплати.

-  Оооо Силве ... – хвърлят се един през друг да ме целуват и прегръщат двамата, когато се изправям пред тях.

-  Сядай и разказвай! – кани ме Сладура.

-  Нямам кой знае какво за разказване – отговарям аз.

-  Разхубавила си се, да не си се омъжила?

-  Не съм. Когато ти замина на другия край на света, а Петко се ожени повяхнах, но после открих, че може да бъдете заменени. Срещах се с няколко десетки мъже, но никой не ми предложи, да се омъжа за него, може би защото повечето бяха женени. После учих, завърших няколко специалности в университета, образовах се, но не поумнях съществено, в резултат на което днес работя на няколко места, за да мога да плащам квартира, сметки и продължавам да се образовам.

-  Щастливка си ти – заявява фъфлейки Бозата.

- Сладура е щастлив, той живее в страната на мечтите, тази с неограничените възможности - отговарям аз.

-  Неееее... – възразява Сладура – Пенчо е щастлив, женен с две деца.

-  Като много ти харесват, може да ги вземеш – предлага Бозата.

-  Три водки – поръчвам на сервитьорката. Когато ги донася, вдигаме тост „За щастието“ и пием на екс до дъно.

-  Поне вкусовете ни към алкохола са вече еднакви. Още три големи... – поръчва  Сладура.

- С времето вкусовете към алкохола се уеднаквяват, понеже става необходимост. Само поеманите количества са различни - фъфли Бозата – и три бири!...

- Наздраве! За успехите ни в живота!

-  Наздраве! За миналото!

-  Наздраве! За бъдещето!

И разбирате ли, в тези три тоста събрахме представите си за хубавото в живота – Бозата за това, което има, Сладура за това, което е било, а аз живея все още с очаквания.