Ето ме пак на поредната безсмислена среща с друг. Среща, твърде силна дума за това, което се случва. Седя с някакъв човек на някакво място. Чувството е неописуемо. Никога досега не съм била в по-нелепо положение от сегашното. Всеки път с различен, на различно място. Но все едно и също. Седиш и говориш общи приказки. И какво ли можеш друго да кажеш? Та това са хора, които не познаваш и те не познават теб. А най-лошото е, че дори нямаш желание да се опознавате, а още по-малко те да разбират нещо да теб, за душата ти. Не искаш никой да влиза там. Забранена територия. Не е лесно да се отвориш към другите, да допуснеш някого до душата си. До там допускаш само един човек, само той знае какво се случва вътре в теб. Не ти трябва друг да го знае. Разбираш, че трябва да опиташ, да положиш усилия. Но не е толкова просто и лесно. Щом става дума за чувства, не може и да се мисли за полагане на усилия. Това са две несъвместими неща. Или има чувства, или ги няма. Но да полагаш усилия, това е просто а ...