Ето ме пак на поредната безсмислена среща с друг. Среща, твърде силна дума за това, което се случва. Седя с някакъв човек на някакво място. Чувството е неописуемо. Никога досега не съм била в по-нелепо положение от сегашното. Всеки път с различен, на различно място. Но все едно и също. Седиш и говориш общи приказки. И какво ли можеш друго да кажеш? Та това са хора, които не познаваш и те не познават теб. А най-лошото е, че дори нямаш желание да се опознавате, а още по-малко те да разбират нещо да теб, за душата ти. Не искаш никой да влиза там. Забранена територия. Не е лесно да се отвориш към другите, да допуснеш някого до душата си. До там допускаш само един човек, само той знае какво се случва вътре в теб. Не ти трябва друг да го знае. Разбираш, че трябва да опиташ, да положиш усилия. Но не е толкова просто и лесно. Щом става дума за чувства, не може и да се мисли за полагане на усилия. Това са две несъвместими неща. Или има чувства, или ги няма. Но да полагаш усилия, това е просто абсурдно. Тогава? Накъде да вървя и какво да правя? Може ли с течение на времето да се появят чувства? Не мога да отговоря на този въпрос. Не съм пробвала досега. А и не искам да опитвам. Искам истинска любов с истински човек. Искам теб. Дадох ти сърцето си. То вече е твое. Имам чувството, че го държиш в ръцете си. Подръж го още малко, дай му малко топлина. Носиш ми радост и тъга. Сладко и горчиво в едно. Това си ти за мен. Мед и отрова. Не те обвинявам. Не мога да те обвинявам. Сърце, което обича не знае що е обвинение. Харесва ми този сладкогорчив вкус. Не ми го отнемай още. Остави ме да се опивам от сладостта, остави ме да усещам отровата. Вечер с радост изпивам чашата с отрова, защото знам, че на сутринта ще усетя сладостта още в мига, в който те видя. Пристрастена съм към този вкус. Не ми отговаряй, не ми казвай невъзможно е. Знам това и сама. А уж нямало невъзможни неща. Но в даден момент стигаш до ситуация, в която установяваш, че има и такива. За съжаление. Но е трудно да го осъзнаеш. Не искаш да го осъзнаеш. Не искам да гледам реалността. Искам да остана още малко в паралелния илюзорен свят, който съм си създала. Искам да те докосна, искам да те прегърна, искам да те целуна. Знаеш ли, искам гласно да изрека чувствата си. Искам да ги знаеш. Колко ли пъти вече казах искам? Тази дума твърде често е на върха на езика ми. Все искам нещо. От малка съм така. Искам това, искам онова. Прекалено разглезена съм, родителите ми ме направиха такава. Питам се, ако живеех при други обстоятелства дали пак все така щях да искам и да получавам. Не е хубаво, когато получаваш много, защото когато се случи да не получиш това, което искаш най-много от всичко на света, боли, страшно много. Ще дойде ли ден, когато ще се науча, че човек не може да има всичко на този свят. От татко го знам това. Но има огромна разлика между теория и практика, между това да знаеш и да съумееш да го приложиш в реалния живот. В действителността не винаги нещата стават така, както ги искаш. Ще кажа едно последно искам. Най-много от всичко искам да останеш в живота ми. Ти наистина си нещо хубаво, което ми се случи. Повярвай, че е така. Искам да знам, че когато ми е трудно, ще те намеря и ще ти кажа какво ми е. Не искам друго от теб. Не ми давай съвети, не ми съчувствай, не се чувствай длъжен да ме щадиш, не искам да се чувстваш длъжен за каквото и да е. Искам само да си тук, когато имам нужда. Нужен си ми, нуждая се от човека в теб. Питам се какво си мислиш. Говориш ми нещо, а аз го тълкувам така, както на мен ми се иска, чувам неща, които искам да чувам. Нощем идваш в съня ми. Единствената територия, в която нещата се случват така, както ги искаш. Ако през деня съм се чувствала зле, ти пак идваш, за да внесеш спокойствието, от което се нуждая. Нямам право на нищо. Обградена съм от забрани, "не"-та и не трябва. Мислех, че единственото нещо, което никой не може да ти забрани и да ти отнеме, това е вътрешния ти свят, мечтите и мислите ти. Но вече се опитвам да не мечтая. Преди години татко ми казваше, че няма вечер, в която да заспива без мечти. И аз бях така. Заспивах с мечтите си. Сега се опитвам мечтите ми да бъдат други, ти да не присъстваш в тях. Трудно е. Много ми е трудно да те прогоня от мислите и мечтите. Трябва да убия всичките тези мисли. Знам, че съм длъжна да го направя. Дължа ти го. Sad but true.