Беше сам... Около него минаваха толкова много хора, но той беше сам. Сам, погълнат в мислите за нея... Искаше пак да види очите й. Толкова дълбоки и красиви, да види всичко, което се изписваше с блясък в тях... Онзи блясък, за който беше мечтал толкова дълго, сякаш цял живот... Искаше да почувства смеха й, да усети сълзите й по своето лице - как падат, отронвайки се като завехнал цвят, като сребърни снежинки в небето. Мечтаеше да усети дъха й и да бъде с нея, заедно, само двамата в прозрачно сапунено балонче...
Спомняше си как тичат заедно под дъжда... Как вечер лежат на изстиналия пясък и гледат безбрежното море и звездите... Как се будят сутрин в малката стая и двамата стават за чаша кафе... Как берат глухарчетата в тревата и мечтаят...
Всички негови спомени бяха толкова прости, но това беше цялото му щастие. Тя беше момичето, за което беше копнял, тази която бе чакал... Така както просякът чака за мъничко хляб...
Мислеше за усмивката й и той също се усмихваше.