kopele (Ирен Попова)
100 512
26.04.2008 г., 7:43 ч.

Сам с нея 

  Проза
1628 0 6
Беше сам... Около него минаваха толкова много хора, но той беше сам. Сам, погълнат в мислите за нея... Искаше пак да види очите й. Толкова дълбоки и красиви, да види всичко, което се изписваше с блясък в тях... Онзи блясък, за който беше мечтал толкова дълго, сякаш цял живот... Искаше да почувства смеха й, да усети сълзите й по своето лице - как падат, отронвайки се като завехнал цвят, като сребърни снежинки в небето. Мечтаеше да усети дъха й и да бъде с нея, заедно, само двамата в прозрачно сапунено балонче...
Спомняше си как тичат заедно под дъжда... Как вечер лежат на изстиналия пясък и гледат безбрежното море и звездите... Как се будят сутрин в малката стая и двамата стават за чаша кафе... Как берат глухарчетата в тревата и  мечтаят...
Всички негови спомени бяха толкова прости, но това беше цялото му щастие. Тя беше момичето, за което беше копнял, тази която бе чакал... Така както просякът чака за мъничко хляб...
Мислеше за усмивката й и той също се усмихваше.

© Ирен Попова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Простичките неща понякога градят голямото щастие, стига да имаш очи да ги видиш.
    Поздрав , Ирен!
  • Много, много красиво написано...!
    светло ми е...с обич, мила Ирен.
  • мерси на всички
  • да..спомени,спомени...хубаво нещо са!
    Поздрав!хареса ми!
  • последното изречение е малко... объркващо, но като цяло разказа е прекрасен, тъжен и много красив. "Съпунено балонче..." - егати израза, настръхнах... Знам, че е тъпо да сравнявам такива несравними понятия, но когато през последната лютива зима раздавах флайъри и календарчета на Попа, беше адски студено, с ръкавици не може да се раздава и пръстите ми така замръзваха, че ме боляха от колелцето на запалката когато исках да си запаля цигара. Та тогава... единственото нещо което можеше да ме стопли бяха красивите ми спомени. А един ден бях много напушен, беше адски студено и времето спря. Стоя там. Зациклил съм. Спомням си. Мечтая си. Треперя. Хорските лица вече нямат черти, по тях са изписани само емоции - сякаш са огромни емотикони Всички бързат на някъде, минават покрай мен и ми се чудят. Иска ми се да избягам, иска ми се да отида някъде на топло но вече и спомените ми са почнали да премръзват. И тогава поглеждам телефона, батерията му е паднала от студа и питам някой колко е часа. Знам че е минало по-малко време отколкото си мисля, заради тъпата трева. Човекът обаче мълчи... не ми отговаря. Чул ли ме е? Питам го отново, предлагам му календарче, той мълчи. И тя мълчи. И ония двете. И тая жена. И изведнъж банг! - Започвам да се чувствам като призрак, като затворен в буркан от който не мога да избягам а мога да се въртя само наляво-надясно... а в буркана е студено и хората не ме чуват през стъклото. Една баба протяга ръка и - без да осъзная - й давам календарче. Пожеланията й за весели празници ме стоплят, привсе, че МРАЗЯ ПРАЗНИЦИТЕ.

    ле-ле... ама аз некво се отплеснах, сори Ех, спомени...
  • Браво! Обожавам късия разказ, а ти доказваш, че умееш да пишеш в този стил! Очаквам нови неща от теб! Искам да съм в онова "сапунено балонче"...
Предложения
: ??:??