Тя се качи в апартамента си, но не искаше, не можеше да остане. Всичко тук ù напомняше за него. Снимките, дрехите, дори ароматът му беше все още тук. Остави чантата си, взе само ключовете и побегна. Бе с високи обувки, но бягаше и бягаше, и бягаше. Едната започна да ù пречи затова тя ги събу, метна ги нанякъде и продължи. Не знаеше къде е, но не ù пукаше. Просто бягаше.
Заваля. По разпиляната ù коса започна да се стича вода, влизайки в очите ù, мокрейки дрехите ù. Но тя не забелязваше. Тичаше сякаш от това зависеше животът и. Бе мокра до кости, когато се озова на плажа. Тежките капки се бяха слели със сълзите ù. Пясъкът правеше тичането ù по-трудно, но това нямаше значение. Нищо вече нямаше значение. Тя продължи да бяга и да плаче, нищо че вече нямаше сили за нито едното нито другото. Спъна се и се строполи на мокрия пясък. Сълзите, ронещи се от очите ù, приличаха на кристалните дъждовни капки, които се лееха от небето, което като че ли усещаше кaквото е. Сви се на топка, заслушана в собствените си хрипове и във вълните. Не знаеше колко дълго бе стояла така, но когато вдигна глава, подутите ù очи не откриха никого. Само морето, блестящо на луната светлина, чийто вълни се гонеха лудешки. С мъка свали подгизналите си дрехи и гола тръгна към водата. Бе спряло да вали, също както сълзите ù бяха пресъхнали. Оставяйки съвършени стъпки по пясъка, тя тръгна към водата. Скочи, гмурна се. Морската вода обви тялото ù в нежната си прегръдка. Тя започна да плува все по навътре, сякаш гонеше лунния сърп. Меката светлина на луната я правеше прекрасна. Като неестествено същество. Косата ù се стелеше около нея, очите ù блестяха. Луната я галеше. Сама, красива, перфектна. През главата й мина една мисъл... И тя се реши. Огледа се за последен път и се гмурна. Заплува все по-надълбоко и по-надълбоко. Водата започна да става студена, но приятно бе чувството на допир с чистата ù, нежна кожа. Водата бе бистра, но наоколо бе прекалено тъмно за да различи каквото и да е. Тя усещаше как въздухът ù намаляваше, но това не ù попречи да продължи да плува към дъното. А то сякаш не съществуваше. Тя се наслаждаваше на плуването, на водата, напук на парещата болка в дробовете ù. Наслаждаваше се на последния допир по тялото си, който щеше да получи. Краниците ù започнаха да изтръпват. Трудно мърдаше ръцете и краката си, вече бе невъзможно да плува, сега просто плаваше из водата. Постепенно всяка клетка започна да боли, да моли за кислород. Тя се бореше доблестно, но не издържа. Отвори рязко уста в опит да си поеме въздух, но студената вода изпълни дробовете й. Беше болезнено, но нещо успокоително имаше в тази болка. Тя се замисли колко ли души бе убило морето с нежната си милувка. Съзнанието ù се бе отказало от живота, но тялото ù продължаваше да се бори. Борба, в която победителят бе ясен, но победеният не се отказваше. Силите ù намаляваха, болката тържествуваше. Когато тялото ù най-сетне се предаде, тя затвори очи. И видя неговото лице. Невероятно, мило, нежно, красиво, прекрасно. И после всичко стана черно.
© Ина Христова Todos los derechos reservados
п.п. Авторът може да плува почти перфектно. Имено за това е написан точно така този текст - за да не може да стане реалност (или поне така се надявам, че и напоследък все повече плувци се давят... ;[).