Проснатите на тротоара кашони се раздвижиха. Реката от пешеходци се отдръпна.  Плъхове - беше мисълта, която мина през главата на няколкото хора, които видяха движението. После едини кашон бе отметнат настрани от незнайна сила. Една жена на средна възраст се уплаши и даже леко изписка. За нейно щастие под кашона не беше някакво страшилище, а чисто и просто Сами - около четиридесетгодишен, алкохолик. Сами се изкашля и бавно седна. Нощта не беше била лека. Беше се натряскал с водка, която кой знае, как и къде бе намерил. После беше повърнал, беше заспал с лице в повръщаното и на всичкото отгоре по някое време се беше напикал. Сега му стана гадно от повръщаното и имаше позив да повърне отново, но нямаше нищо в корема си, само слуз, която Сами изплю на тротоара върху обувките на един достоопочтенен господин, който имаше лошия късмет да мине покрай пияницата в този момент.

- Извиневай. - избоботи Сами. Достопочтенния гоисподин беше готов да пусне една псувня, но си помисли, че това може би не беше толова безопасно и само се намръщи и забърза по пътя си. 

Пияницата беше направил леговището си над решетката, която отделяше града отгоре от града отдолу - тоест от метрото. Това беше хубаво място, защото изпод решетката идваше топлина, а отгоре , поради ремонт, който протичаше от доста време, имзше скеле, което пазеше от дъжда, който понастоящем валеше и се смесваше с жълтите листа, които вятърът ронеше от дърветата, посадени тук-там по тротоара. Беше около осем часа сутринта в мрачен октомврийски ден. 

Сами разбра, че щеше да е кофти ден, още от началото му. Започваше зле - болеше го глава, явно алкохолът от снощи не бе добър. Това, че панталонът му още беше мокър отпред не го притесняваше особено, беше свикнал. Сами се изправи, подпирайки се за страната на сградата и колебливо направи крачка напред, още една. Все пак можеше да върви. Това беше добре. Пооправи малко леговището си и после се затътри през тълпата от хора, който благоразумно го заобиклаяха на една крачка растояние. Пияницата се запъти до кофата за боклук на ъгъла на улицата и взе да вади боклук, мъчейки се да намери нещо за ядене. 

“Егати падението. Какъв боклук” помисли си един добре облечен мъж, който пиеше кафе и проверяваше как вървят акциийте му на стоковата борса. “Как ли някой може да свърши така? Какъв ли живот е това?” продължи да се пита младият мъж, после отвратен отмести очи от Сами и се съсредоточи в акциите си. Той не видя, че Сами беше възнаграден за услилията си, с наполовина изяден сандвич. Той бързо заби в него двата си останали предни зъба и скоро сандвича беше история, а Сами беше решил поне един от проблемите си. Не беше гладен. Сега трябваше да се погрижи за другия, по-важен - алкохол. Трябваше да намери да си пийне нещо.    

Един от начините за събирането на пари в Ню Йорк беше просия и Сами си избра един хубав, закътан ъгул с добър поток от хора. Седна на стъпалата на някакъв голям небостъргач и с наведена глава протегна ръка напред. Беше позата на “Срамуващия се от падението си” просяк. За негово съжаление денят бе кисел, хората - и те, и пияницата не събра много пари, пък и скоро дойде един портиер и го изгони от мястото му. 

Сами си избра друго място на тротоара, където бе по-открито, но освен дъжд в косата си не събра нищо друго. Все пак дъждът поне спря по някое време. Сами реши да се разходи малко из града. Дълбоко изгубен в мислите си - главно как да си набави алкохол, Сами се затътри по тротоарите. Той нямаше определена посока но загубен в полудрямка продължи да ходи напред. Осъзна се, когато се озова в Сентръл Парк и разбра, че бе вървал прекалено дълго. Все пак това, че бе в Сентръл Парк си имаше своите предимства, защото знаеше къде са тоалетните и намери една, където свърши определена физиологична нужда. На излизане мина покрай малка груба от младежи които го изгледаха любопитно. Сами знаеше, че си паадше един вид любопитна гледка - всичките му дрехи бяха доста мръсни, и включваха големи ботуши, два номера по-големи от номера, които би трябвало да носи, черни дънки, вързани с канап наместо колан и възкъсо кафяво кожено яке. Паркът обикновенно беше среда за хора на изкуството - музиканти, акробати и какви ли други начинаещи и не само, аристи, та младежите очакваха тази странна гледка да бъде свързана с някакво особено творчесто, изкуство, което влючваше по незнайна необходимост определена запуснатост на външния вид. Когато Сами се приближи към тях с надеждата да изпроси малко пари, те го погледнаха с очакване - какво ли ще ни предложи този сега? Просякът разбра, че от него се очаква да изнесе някакво представление. Той се спря в стъпките си и сътвори малка пантомима - замаха като птица с ръце, после изтанцува нещо подобно на танц, в който поклащаше глава напред назад и правеше странни физиономии и накрая в творческа немощ, а и донякъде, принуден от физиологична нужда, пусна една шумна пръдня. Цялото представление се хареса на младежите. Те самите бяха с артистична натура и можеха да оценят артиста срещу тях. С кимане на глава в разбиране на творческия стремеж на Сами да се изкаже някак си, те аплодираха неговото кратко представление, а в края му даже викаха “Бис”. След това в ръката му се озоваха точно седем банкноти от по един долар. Благодарен, за положителната оценка на своето артистично стремление, Сами се поклони с достойнство и после напусна сцената по една пътека, стискайки скъпоценните пари в ръце. От давна не му се беше случило да печели пари с “честен труд”, като изключим събирането на бутилки за рециклиране и сега се чувстваше окрилен. Беше сътворил нещо от нищото, малко представление и бе получил справедливо възнагражедение за услилията си. Чувството беше прекрасно и тласкаше Сами напред през криволиещите пътеки на Парка, докато го изкара на 5-то авеню и оттам той потъна в зигзага на улиците на града. 

Със седем долара в джоба си Сами се чувстваше щастлив. Вярата му в доброто в света беше донякъде възвърната . Сега, обаче беше изправен пред дилема. Беше гладен, но също му се и пиеше. Беше следобед и цялото вървене насам натам из града го беше изтощило ии  ибе изгладнял. Както винаги в такива моменти на колебание, провидението се намеси. Сами стигна до МакДоналдс и импулсивно влезе и си почъча бъргар, та даже и газирана напитка с него, което изтощи финансовите му ресурси.

Седнал на стъплаалата пред ресторанта за бързо хранене, Сами изяде бъргъра с наслаждение, но след като се насити, започна да си мисли, че бе направил грешка. Друго би било да си пийне, а сега беше вече късно. Започваше да се стъмва, а хората не дават пари на просяци по мръкнало защото си е страх от тях. Замислен какво да предприеме, Сами, вървеше бавно по улицата и ако завалеше то дъждът би било в хармония с тъжното му настроение, но за късмет времето си имаше други планове. Поне засега. 

Пред един голям небостъргач, нашият герой се натъкна на голямо количество боклук. Беше ден за събиране на отпадъци и понякога в тези купища можеха да се намерят големи ценности. Сами не се спря пред малката кафана масичка, която можеше да е даже ценна, не пред стола на колелца. Очите му се фиксираха на два чувала пълни с бутилки за рециклитане. Някой бе хвърлил чувалите на тротоара и те се бяха отворили и бутилки се търкаляха по земята. Тихо и чевръсто Сами се впусна да събира разпиляните бутилки, Напълни чувалите и ги понесе до близкия суперкаркет, където ги върна. Цели $22.35. И това ако не беше късмет! От супермаркет до магазина за алкохол имаше няколко пресечки и те отнеха на Сами толкова време да ги преодолее, колкото на врабче да ги прелети. Така да се каже, нашият герой бе окрилен.

От магазина за алкохол Сами излезе с голямо шише водка. Скоро го преполови и бавно се заклати към своето си място. Докато се вървеше по тротоара, Сами си мислеше за това, как съдбата можеше да ни се усмихне, когато най-малко очакване и как провидението все пак понякога се намесваше, за да задоволи нашите нужди, колкото и нищожни да бяха те. Той не видя в тъмното един добре облечен млад господин и се блъсна с него. Мъжът беше, същият, който бе наблюдавал просяка сутринта и след дълъг ден в офиса, в който бе спечелил много пари за фирмата, в която работеше и бе получил хубав бонус затова, се прибираше вкъщи. 

- Внимавай къде ходиш. - изръмжа господинът.

Сами се обърна и с блаженна усмивка и каза:

- Извинете, добри човече. Не ви видях.

- Идиот! 

- И така да е. На добър път!

Сами разбра, че господинът го яде нещо отвътре, че му е гадно, но не знаеше какво и нямаше време да разбере, пък и не му се помагаше на добре облечен господин, който така грубо го буташе, каквото и защото и да му беше на душата. Просякът се усмихна отново и отмина, а младият мъж остана на тротоара и гледа дълго след него. “Какво пък толкова може да му се е случило на тоя дерадирал тип, че да е тъй щастлив?” запита се, той, като си спомняше Сами от сутринта и нещо му подсказа,че просякът накак може би бе имал по-хубав ден от него. Но как бе възможно това? Не можейки да намери отговор на тази главоблъсканица той си тръгна към дома. 

Сами продължи по тротоара и намери своето леговище. Кашоните си бяха на мястото, никой не ги бе пипнал. По пътя той бе свършил бутилката с алкохол и се просна на кашоните, зави се отгоре, докато от него не остана друго освен просто куп картони. И без това нощта щеше да е топла. Сами затвори очи и се усмихна щастливо. Последното, което усети, преди да заспи беше приятна топлина в панталоните си. Беше се напикал.