В междублоковото пространство, през бурените - за по-направо, върви тясна пътечка. И тъкмо да навляза в нея, на отсрещния й край се появи дама с куче. Като я видях, любезно спрях, за да мине тя първа. Но като ме видя, и тя спря, за да пропусне пръв мене. Като видях, че тя спира, тръгнах напред. Но, като ме видя че спирам, тръгна и тя. Срещнахме се на средата – незнаейки как да пристъпим, за да се разминем.

- Не се страхувайте, нищо няма да ви направи! – каза дамата, като опъваше каишката на кучето.

- Дори и ако те целуна ли?

- Ами да!

- Да пробвам ли?

- Да, пробвайте!

Прегърнах я през шията и я целунах.

Че като скочи онова куче, като заръмжа и ме заръфа за крачола!

Но то инат – и аз инат! То ръмжи и ръфа, аз целувам! Докато устните ми не отмаляха и я пуснах.

И кучето моментално ме пусна.

- Защо то така се нахвърли върху ми? – запитах.

- Не зная, не би трябвало да го прави.

- Да опитам ли пак?

- Опитайте!

Пак я прегърнах и пак я зацелувах. И то пак ме заръфа – сега за другия крачол. Целувах я, целувах я, докато отмалях, и я пуснах. И кучето пак моментално ме пусна.

- Защо казахте, че нищо няма да ми направи? - запитах.

- Не съм очаквала това от него! – смутено се заоправдава тя.

- Друг път целували ли са Ви пред него?

- Никога! За пръв път ни се случва!

- Довиждане!

- Значи ще се срещнем пак, нали?

- Само ако е с намордник! – отвърнах, като разклатих разръфаните си крачоли.