Само ако знаеха
2 мин за четене
Възрастната жена седеше пред отворения прозорец, загледана в пейзажа, който се разкриваше пред очите й. Беше сама. Всички бяха забравили за нея и тя започна да разсъждава на глас:
- Когато си млад, чертаеш планове за бъдещето. Всичко ти изглежда реално и постижимо, имаш надежда и сякаш няма нищо, което може да те спре в стремежа ти към върха. Катериш се без спиране, поемаш дълбоко въздух и продължаваш. Върхът изглежда близо, сякаш на две крачки разстояние, сякаш ще го докоснеш, ако протегнеш ръка. Сякаш там всичко е различно и светът е по-розов, а животът по-лек и прекрасен. Вървиш безспир, бленувайки мига, когато ще си горе и приятелите ти ще са до теб, ще се радват с теб.
Ето, че стигаш. Но къде са приятелите, които тръгнаха с теб? Загубил си ги някъде по пътя, заслепен от обзелата те амбиция. Около теб е пълно с хора без ценности, без морал, без истински приятели, лицемерни и безскрупулни. Осъзнаваш, че вече нямаш близки хора и че рано или късно и ти ще станеш като тях. Стигнал си заветния връх, но... Какво имаш, когато си там? На какво ще се радваш? Любов??? В това общество любовта не съществува. Думите "Обичам те"; служат само за постигане на някаква цел. Никой няма да бъде честен и искрен с теб. Пари??? За какво са ти? Какво ще си купиш с тях? Любов, приятели, щастие? Ако ги купиш, те не са истински. Това са души под наем, които ще те изоставят, ако намерят някой, който да им плаща по-добре. Как да повярваш, че си обичан, когато няма никой до теб, когато си нещастен ?!? Слава??? Ще бъдеш просто поредният богат човек... богат на пари, но не и на чувства. Славата омръзва бързо и няма стойност.
И какво като си на върха? Нямаш нищо и не можеш да се върнеш назад. Когато си горе, под теб е само пустата черна пропаст. След върха няма бъдеще, няма мечти, няма стремежи, няма път нито напред, нито назад... има само смърт...
Тя все още гледаше през прозореца, но сега очите й бяха пълни със сълзи. Мълчеше, но й се искаше да изкрещи. Накрая спокойно каза:
- Остава ми само един дъх и аз ще кажа това, което толкова време не можах да изрека... Съжалявам...
Затвори очи успокоена и спря да диша. На края на клепачите и се виждаха две кристални сълзи. Сърцето й спря да бие, а навън птичките още пееха, земята още се въртеше в своя ритъм, а хората продължаваха да катерят далечните върхове, търсейки щастие... Само ако знаеха, само ако знаеха...
- Когато си млад, чертаеш планове за бъдещето. Всичко ти изглежда реално и постижимо, имаш надежда и сякаш няма нищо, което може да те спре в стремежа ти към върха. Катериш се без спиране, поемаш дълбоко въздух и продължаваш. Върхът изглежда близо, сякаш на две крачки разстояние, сякаш ще го докоснеш, ако протегнеш ръка. Сякаш там всичко е различно и светът е по-розов, а животът по-лек и прекрасен. Вървиш безспир, бленувайки мига, когато ще си горе и приятелите ти ще са до теб, ще се радват с теб.
Ето, че стигаш. Но къде са приятелите, които тръгнаха с теб? Загубил си ги някъде по пътя, заслепен от обзелата те амбиция. Около теб е пълно с хора без ценности, без морал, без истински приятели, лицемерни и безскрупулни. Осъзнаваш, че вече нямаш близки хора и че рано или късно и ти ще станеш като тях. Стигнал си заветния връх, но... Какво имаш, когато си там? На какво ще се радваш? Любов??? В това общество любовта не съществува. Думите "Обичам те"; служат само за постигане на някаква цел. Никой няма да бъде честен и искрен с теб. Пари??? За какво са ти? Какво ще си купиш с тях? Любов, приятели, щастие? Ако ги купиш, те не са истински. Това са души под наем, които ще те изоставят, ако намерят някой, който да им плаща по-добре. Как да повярваш, че си обичан, когато няма никой до теб, когато си нещастен ?!? Слава??? Ще бъдеш просто поредният богат човек... богат на пари, но не и на чувства. Славата омръзва бързо и няма стойност.
И какво като си на върха? Нямаш нищо и не можеш да се върнеш назад. Когато си горе, под теб е само пустата черна пропаст. След върха няма бъдеще, няма мечти, няма стремежи, няма път нито напред, нито назад... има само смърт...
Тя все още гледаше през прозореца, но сега очите й бяха пълни със сълзи. Мълчеше, но й се искаше да изкрещи. Накрая спокойно каза:
- Остава ми само един дъх и аз ще кажа това, което толкова време не можах да изрека... Съжалявам...
Затвори очи успокоена и спря да диша. На края на клепачите и се виждаха две кристални сълзи. Сърцето й спря да бие, а навън птичките още пееха, земята още се въртеше в своя ритъм, а хората продължаваха да катерят далечните върхове, търсейки щастие... Само ако знаеха, само ако знаеха...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Любка Янева Todos los derechos reservados
