Поредният ден на разлагащ се мързел и желание за правене на нищо.

Пореден ден на препълнения с цигари пепелник.

Пореден ден в бара с чаша евтин ром.

Просто един пореден ден, изплетен от поредни моменти и завършващ с един и същи пореден въпрос: Дали не сбърках?

Отговорът винаги бе един и същ – не!

Да живееш в държава, където е по-евтино да умреш, отколкото да отидеш да се лекуваш, определено не ти оставя много място за избор. Или ставаш поредият стереотипен гражданин, който ходи и гласува за републиканците, живее в спретната къща, кара нова кола и общо взето цял живот живее на изплащане или просто ставаш онзи аутсайдер, който си намира почасова работа, за да може да се напие и вечер сяда пред старата пишеща машина и започва да трака по клавишите, пишейки тъпа бяла поезия. За човек, който умееше да пише и бе завършил журналистика нямаше и много избор – или пишеш за Америка, или против нея. И в двата случая те разследват от ФБР.

Родителите на Виктор бяха от чешки произход – всъщност, бяха си чехи до последната червена кръвна клетка в телата си. Той често ги обвиняваше за решението им да дойдат в Америка – задушаваше се не просто от гадния въздух, а и от политиката, хората и масовата неинформираност.

Будилникът звънна в 07:00. Виктор го изключи. Имаше страшен махмурлук от предната вечер. Трябваше да ходи на работа, но се отказа – така или иначе шефът му беше отвратително копеле, което само го дебнеше да направи гаф, за да го уволни. Както беше казал Бил Хикс: „Всичко, което казват за марихуаната е лъжа – ти си правиш всичко, което си правил до този момент по същия начин, само дето разбираш, че не си струва шибаното усилие”. Така си беше. Спа до ранния следобед, после бавно се измъкна от леглото си и дръпна прашните завеси на едностаения си апартамент в Ню Йорк. Ако не беше дошъл да живее в Ню Йорк, сигурно щеше да открадне пари и да замине за Европа или просто да се самоубие, което щеше да бъде едно безкрайно облекчение за всички. От всички градове в Америка, където бе живял, Ню Йорк, беше най-неподтискащият. Може би, защото можеше да видиш интелигентни утрепки на всеки ъгъл. Пропаднали талантливи музиканти, които свирят по улиците, отчаяни застаряващи актриси и писатели, на които не им е достигнало малко, за да може книгата им да бъде издадена. Неуспехът и финансовата немотия можеше да превърне живота и най-талантливия човек в безполезно съществуване.

Виктор дълго съзерцаваше изгледа към Ню Йорк от прозореца си – търсеше си вдъховение за поредния стих или изтормозена проза. Не намери и затова се обърна към жилището си. Апартаментът му беше едно подобие на жилище – малка спалня, баня с тоалента и малък кухненски бокс, някак си пъхнат в антрето. И все пак той съзираше уют в тази малка картинка на мизерия – нямаше мебели, освен един скрин, дюшек и малко бюро, свито до прозореца. За сметка на това от огромните си купчини с книги беше създал подобие на мебелировка. Ако случайно някой дойдеше при него, сядаше на солидната купчина от книги на Достоевски, Пелевин и Солженицин, а когато решаваше да занесе дрехите си на химическо, пред него се откриваха купища от книги на Стайнбек, Ницше, Фройд, Бекет и Вонегът. Солиден запас от четива имаше, но от всичките най-запазени бяха книгите с проза и поезия на Чарлс Буковски – стояха точно до леглото му и върху тях никога не се слагаше нищо. Беше му любимец – грозноват интелектуалец, който е изпил толкова алкохол и изпушил толкова цигари, колкото 2/3 от американската нация. И все пак си е поживял – и в мизерия, и в презрение, и в известност. Но въпреки всичките етапи в своя живот, той си остана циник. И така си умря.

Виктор не копираше стила на писане и начина на живот на Буковски – просто откри себе си в него и си каза: „Щом той може, и аз мога.”

Тази философия го съпровождаше във все по-затъващото ежедневие и все по-замиращия му живот. На моменти осъзнаваше, че трябва да направи нещо, за да се измъкне от тази дупка, но разбираше, че вече отдавна е пропилял шансовете си. С всеки изминал ден малкият му апартамент ставаше все по-малък и стените на Америка сякаш го притискаха до задушаване. Разочарованието на родителите му все повече започна да има значение за него, а отражението в огледалото вече отдавна не му харесваше. Започна да осъзнава, че не може да живее в сянката на един гениален циник - това май никога не му бе доставяло удоволствие.

С течение на времето Виктор си намери работа в малък Ню Йорски вестник – пишеше рецензии на книги и политически статии. Измъкна се от малкия си апартамент и си нае сносна квартира, намери едно друго Аз в себе си и установи, че този живот беше много по-удобен и приятен за него. Но често гледаше назад във времето с носталгия по живота си на интелигентен аутсайдер. Вярно – живееше в мизерия, но имаше свобода, липса на отговорности и един доста простичък живот, който се свеждаше до осигуряване на основните човешки потребности и безкрайното опиянение на безграничната свобода на словото. Но осъзна, че този начин на живот не беше по неговите нрави и възможности – само Буковски знаеше как да го живее. И го живя.

В края на краищата всеки прави избор в живота си и която и пътека да поеме, тя винаги ще има и своите лоши и добри страни. Въпросът е да направим възможно най-разумния избор, да послушаме сърцето си и никога да не се страхуваме да поемаме рискове.