Вече сме петстотин, пожълтелите ми леко треперещи ръце взимат изпокъсаната тетрадка, дописвам това тук и считам всичко за приключено.Пръстите ме болят от писане, а белезите на може би започваща болест си казват думата, леко изпукват, но не им обръщам внимание. защото вече сме петстотин.Тънък лъч светлина яростно се забива в зеницата ми, подобно на нож пронизващ плътта, но ми харесва.Затварям прилежно кафявата тетрадка и се понасям към тясна улица, за да седна на малка пейка боядисана в синьо, защото вече сме петстотен ден от престоя ми тук.Стоя под едно дърво, но не усещам хладината, може би ще остана час или два, докато ви разкажа една история...

***

Беше лятото на 2001г.

Полетата пищяха от горещината на юлското слънце, лъчите властно пронизваха земята и палеха мощен огън в недрата ѝ, щурците немощно пееха своята песен, а едва доловим северен вятър полюшваше изсъхналите треви, които шумоляха в заклинание.По онова време някъде там...понесени в миналото, спомените и сивия делник, аз средностатистически мъж на четиридесет и осем години, на име Виктор, писател по душа, професия и призвание, препусках през прашните и пусти улици на града, опитвайки се да стигна на време за курса ми по творческо писане.Сигурно е белег на много лошо възпитание, да закъсняваш за курс, особено когато го водиш самият ти.Нищо не подсказваше денят да бъде необичаен, освен това, че обикновено не закъснявах.Забързан и загледан в книжата, които носех в ръцете си, влязох в сградата и не помня как точно се сблъсках с млада дама, бързаща вероятно не по-малко от мен.Листовете ми безмилостно се разхвърчаха, заедно с надеждите ми закъснението да е няколко секунди по-малко.С неприкрито безпокойство младото момиче се втурна да събира листите, страните и бяха пламнали от притеснение.

 - Боже, много съжалявам - рече тя и ме погледна в очите, очи, които трудно можеш да забравиш.Закъснявам за курса ми по творческо писане, а ми е първи ден.

С лека усмивка и облекчение, че поне не съм единствен, отговарям:

 - Все пак, мисля че идваш тъкмо навреме

Поглеждайки ме с недоумение, тя бързо се изправи и продължи да тича, като токчетата и потропваха елегантно в празния коридор и даваха тон в бездушното пространство.Така се запознах с Глория, жена на двадесет и пет години, с прекрасна външност, остроумие и чар, която разпали в мен чувства, които никога не бях изпитвал.Под ледената и външност стоеше крехко създание, което някак копнееше да бъде забелязано и изслушано.Духът и бе непримирим, стоеше като диамант сред имитации, бе някак нереална за нашия свят, ту аристократично високомерна, ту наивно добра, като малко момиченце.Да се влюбиш на четиридесет и осем години в двадесет и пет годишна жена, вероятно бе по-голямо падение, от това да преподаваш творческо писане, а самият ти да не си успешен писател, въпреки че жена ми и двете ми деца бяха на друго мнение, но колко тежи хвалбата по задължение.Знаех, че интересът ми към нея болезнено личи и расте непреодолимо заедно с разликата във възрастта ни, но нямах сили да го скрия.Чувствах се като влюбен гимназист, глупав и засрамен, знаех, че и тя не е безразлична, но хладното и отношение ме държеше поне в началото настрана.Глория се наслаждаваше на вниманието ми, харесваше ѝ колко слаб бях пред нея, затова когато разума съвсем ме напусна се осмелих да я поканя на разходка до близкия парк, която се превърна в традиция всеки път след уроците.Стояхме с часове на една отдалечена пейка, говорехме, споделяхме тайни и страхове, смяхме се, а понякога просто мълчахме.В един от разговорите ни, ме попита:

- Вярвате ли в думите?

- Предполагам подвеждащ въпрос, все пак съм писател, май така е редно

- Любопитна съм писал ли сте някога стих за жена?

- Всеки истински мъж го е правил, освен мен

Лицето и се разтегли в снизходителна усмивка

- Не сте посвещавали стих на жена и още се чудите, защо нямате успех в писането, отговорът е пред очите Ви!

Точно там беше, облечен в красива рокля на райета с прилежно прибрана кестенява коса.Отговорът защо досега не се е получавало.

- Знаете ли, четох разказ за мъж, които писал всеки ден по стих за жена си, с които били разделени.Казал ѝ, да отброява петстотин дни и ако на петстотния ден и двамата дойдат на уговорената среща, ще се съберат отново и той ще и подари стиховете.Колко сладникаво,а?

- По-скоро фантастично, като детските приказки.Щастливият край е нещо, в което хората искат да вярват, но не се подвеждай, не е виновен авторът, а онзи, който ги чете, ако мога да го кажа в наше оправдание.Това им е работата на писателите, да лъжат, така ни пренасят в заблудата.

- Значи твърдите, че не е виновен онзи, който измисля оръжията, а онзи, който ги ползва, но и двамата имат вина, поне по равно.

- Колко смело опонираш, запазвам си правото на мълчание

- Само искам да кажа, че любовта никого не чака, копнежът е прекрасно нещо, изпълва те с божествено вдъхновение тогава, когато знаеш, че ще получиш онова, което искаш, но времето е променлива величина.Ние уж вървим с него, но то винаги е поне на две крачки пред нас.Погледът и стана замислен и лека бръчица се появи на челото ѝ, не посмях да попитам защо го казва, не бях готов за отговора.  - Ще тръгвам - рече.Едно от нещата, които исках да спра е края на срещите ни, исках да я целуна силно, но отговорих просто:

- Добре!

Тя се усмихна вежливо и силуетът и изчезна в едно със смелостта ми.

Курсът беше към края си, а отношенията между нас все същите, никой не правеше пръв крачка, защото знаеше отговорността на последиците.Хрумна ми, че често омразата е наследница на любовта, а разрухата на празните надежди.Все по-трудно беше да крия чувствата си, копнеех да се освободя от мълчанието и да я целуна, без страх и вина.В последния ден от курса Глория  ме гледаше мълчаливо от бюрото си.Знаех, че чака отговор, но и за двамата бе по-удобно да мълчим

- Няма ли да тръгваш? - казах против волята си и отново погледнах красивите и очи, които омагьосваха, стоеше изящна, като статуетка изваяна от божия ръка.

- И Вие го усещате, нали...неправилното чувство?

Ако някога сте се чудили, как се чувства мишка преди да влезе в капан, точно така, изкушението я обгръща и знае, че това ще е края, но доброволно допуска поражение.

- Не можем да изберем, в кого да се влюбим, само може да изберем как да се отнесем към любовта

- Вие от любов ли се оженихте или от егоизъм?

- Какво имаш предвид?

- Чувствахте към жена си, каквото към мен сега или сте по навик заедно?

На този въпрос отговор нямах, жена ми бе прекрасен човек и приятел, обичах я, имам прекрасни деца от нея, но не си спомням някога мълчанието да ми е било по-приятно от това с Глория.Не си спомням да съм бил по-щастлив и вдъхновен, както сега, пиша стихове всеки ден без никакво усилие.

- Не ми отговаряйте!Заминавам, ако искате да се разходим още веднъж в парка, ще ви чакам утре в пет следобед.

След това притвори дневника си, приближи се до мен и ме целуна по бузата.Сърцето ми се разтуптя до лудост, бузите ми пламнаха, сякаш не бе целувка, а шамар, пулсът ми се учести, а дъхът ми спря в гърлото за секунда.Едва се сдържах да не я взема в прегръдките си, но тя се отдръпна.Седях така може би час...

Тази нощ пих уиски, знаех, че ако утре отида на срещата, няма да си тръгна от Глория.Обърнах се назад, жена ми слагаше вечерята в трапезарията, погледнах я с умиление, само ако знаеше...как щях да я нараня, а не го желаех.Знам, че любовта има различни прояви, та нали аз съм писател, хиляди листи съм изхабил да пиша за това и точно като такъв зная, че не може всяка любов да е щастлива, някои трябва да приключат.С очите си ловях прашинки в стаята и търсех измежду тях съвестта си.Дядо ми казваше, че много често се намира на дъното на чашата, а днес ми трябваха поне пет, за да я открия.Не отидох на срещата, чувствах едновременно болка и облекчение, от ляво празнината ми зееше, като дупка от куршум.Не зная как се изтрива любов, едва ли с гума, единствено се молех празнотата някога да се затвори и изчезне.

***

Още не зная какво е любовта, но пиша за нея, вече сме ден петстотин, откакто Глория си тръгна идвам всеки ден тук с надеждата да се появи и пиша, по един стих на ден.Вече са петстотин стиховете, последния написах днес, но тя не дойде, явно съдбата не беше решила.Заглеждам се в безкрайната шир, в съзнанието ми изплува нейния образ, усмивката ѝ, горящите и от страст очи, гласа и онази единствена целувка.Стискам очи до болка и буца в гърлото ми засяда от безсилие. - Боже колко те обичам! - извиках почти на глас, но гласът ми отзвуча бързо, като писък на удавник.Ставам от пейката, стиснал здраво кафявата тетрадка, навън отново е горещо, въздухът е топъл и сякаш забавил ход, поглеждам хоризонта, но той е неясен.Отдалеч се чува живота, облечен в сладки раздумки, превозни средства, работа и игри, от някъде се носи аромат на капучино или любов.Тръгвам с несигурни крачки към залязващото слънце.

Вече беше лятото на 2003г,

***

В трапезарията бях забравил тетрадката със стихове, жена ми я чете и се усмихва, казвайки въодушевено:

- Къде си ги крил досега?

- Надълбоко

- Има ли си име твоята муза

- Има - казвам леко засрамен

На лицето и се появява лека усмивка, изглежда щастлива.