Пролетта беше в разцвета си. Зеленееха дървесата, тревата беше сочна и свежа, въздухът дъхав от всички нацъфтели цветя и билки, а слънцето печеше силно и прежуряше.

       Продан се прибра привечер. Подкара овцете и козите, чановете подрънкваха отдалеч и Венка ги чу. Вече познаваше кога си идва. Звънците се люшкаха и пееха шумно и силно. Разкара стоката по къщите и се запъти към дома.

    Минаха десетина дни и майка му се вдигна на крака. Позаякна полека-лека и започна да върти къщната работа. Котлето вреше с вкусна чорба на огъня.

           Тя седеше с баба Руска на пейката и си приказваха. Беше отворила вратника и чакаше сина си.

            Продан им кимна и ги поздрави, вкара стоката в двора и ги запря в кошарата. Майка му отиде да дои животните, а той се уми на герана, заглади косата си и излезе. Не му се ядеше. Нито пък искаше да говори с майка си. Луташе се. Беше раздразнен и объркан. Едва изкара денят. Спеше му се от безсънната нощ, тътреше крака из мерата, но отиде далеч от Самодивското. Беше решил, няма да ходи нататък. Далече да е ...

   Уж го заобиколи да не иде там, но след обед краката му сякаш сами хванаха отъпканата пътека за Самодивското. Ядосваше се на себе си. Не знаеше защо е такъв мекушав. Но пустото му... Самодивско... тегли го с незнайна сила... Онази мома...незнайната ...

  Но щом стигна на няколко крачки до кладенчето се спря. Страх го обзе. Процеди се този страх във всяка клетка на снагата му...

                  До сега страх не е имал от нищо...Колко голям мъж, снажен и як, а се спря и крачка не можа да направи. Омекна като малко момче... Даде назад и се бързо се махна като опарен.

                Една мома го уплаши ... да не повярва човек...

              Сега вървеше по калдаръма и пак се ядосваше на себе си. Прекоси мегдана и свърна към кръчмата. Рядко ходеше там, но сега имаше нужда да побъбри с наборите и да пийне една ракия. На една маса бяха петима момци, ухилени и развеселени. Говореха високо и изпразваха юзчетата със замах.

             - Добър вечер, момчета – поздрави ги той.-

              -Добър вечер, сядай Продане – отвърна му Стоян, най - близкият му другар и се смести на пейката да му стори място до себе си.

   Кръчмарят дойде и му донесе юзче с ракия. Продан вдигна юзчето и викна:

            -Хайде, наздраве дружина…Живи - здрави...

           - Наздраве … - чуха се няколко заваляни от алкохола гласове.

     Продан отпи една дълга глътка и изпразни половината юзче. Ракията го опари здраво и бързо една топлина се разля в стомаха му.

            Брей… люта, люта бе…пуста му ракия… Май трябва по – яваш да я карам…

           - Аааааа…- викна му Стоян - що щеш бе човек…загуби се май в дъбравата…

           - Нееее…нема такова нещо…всичко си е наред… - извъртя очи Продан и го излъга. Не обичаше да послъгва, но хич и не смяташе да разказва що му се случи на Самодивското.

        Момчетата говореха кой каквото свари, за стадата,  за пазарите в Гръцко, дето бяха на един хвърлей от селото им, а после подхванаха и приказки за момите.

   Одумваха тези, дето са се задомили, после оправиха и някои вдовици, подкачаха се един- друг за либета и вечерта напредна.

  Продан слушаше и не чуваше нищо. Беше зареел поглед в ламбеното шише и беше потънал в пламъка му. Изпи още едно юзче и усети, че главата му се замайва. Винаги се веселеше с дружината, а днес беше мълчалив и утихнал.

           Стоян го сръга в ребрата.

         - Що ти е бе човек, гаче са ти потънали гемиите в Бело море…

         - Ааааа нищо нема…уморен съм…такова…

         - Я ми кажи…ни думаш цела вечер…ни се смееш…що ти става…Венка ли ти  отряза главата…хъммм…

         - Венка…мънинка е Венка…оставете девойчето на мира…- започна да се ядосва той.

        - Аааа... бая мънинка… височка, хубавка…напълнила пазвата…- зафъфли един  и му смигна, а Продан му хвърли кръвнишки поглед.

        - Я стига бе, Милане – сгълчаха го набързо.

   Продан се извъртя. Хвана Милан за гушата, но другарите му рипнаха, едва ги разтърваха.

       Стоян и другите отдавна го подкачаха за Венка, но така де…само приказка да става…друг път не се дразнеше, а сега кипна. Стана му чоглаво. 

Беше се зачервил от алкохола, но замълча.  Не смееше нищо да каже. Стана неловко. Милан се изниза сконфузен.

   Продан наклони глава към Стоян.  Аха да му спомене за Самодивското, тайната го изгаряше, но друг акъл му дойде… Стисна здраво езика зад зъбите си.

           Да не си посмял да кажеш…ще те вземат на подбив… не мож се отърва … Обелиш ли и дума за самодивата…край…луд ще те изкарат…

             Реши да тръгва. 

             Плати на кръчмаря и излезе. Селото вече беше притихнало и само някои кучета се разлайваха от дворовете щом го усетиха. Стигна до дувара, дето деляха с Венкината къща. Единият прозорец светеше, а всички други тънеха в тъмнина. Хвърли един поглед нататък и подмина.

           Венке, Венке… либе…ако знаеш какво става с мен… много те исках, но сега друга е в ума ми…Онази хала…от Самодивското… тя ме превзе…

    От както я видях  сън не спя, хляб не ям, луд  лудея…душа не ми остана… Магестницата ме превзе…тя…самовилата… В глава ми е…силите ми взема…сили немам за нищо... Искам я … и туйто…ще умра ако не я имам…

     Седна на двора под чардака и се хвана с две ръце за главата.

       Взря се в небето. А то – черно кадифе, с безброй сребърни звезди, а една голяма пълна месечина с портокалов цвят се облещила, сияе и озарява целия двор. Нещо му причерня пред очите.

       Що става пак…в черквата ли да ида…при дедо Иван за акъл…срам - не срам …да го питам що да правя… да ме ръси със светена вода...магията да ми раздигне…

       Строполи се на одъра, и затвори очи. Нощта се изправи пак срещу него – немилостива и зла. Мяташе се в постелята, лудееха мислите му, бошуваше кръвта му…

         Кога пропяха първи петли той заспа.

………………………

    Венка премете двора и поля китките в глинените саксии. Очисти сухите листа и ги загледа. Бяха нацъфтели с червени, бели с розови цветчета. Миришеха хубаво. И здравецът в градината беше избуял, а люляците пръскаха аромат отдалече. Две лястовички се стрелкаха и кръжаха под навеса.

    Май гнезденце ще свият, рожбички ще имат…Хубава пролет… - мислеше си Венка с весело и леко сърце.

    Иди Венке на чешмата за вода – извика й майка й.

           - Добре мамо.

 Девойчето взе две стомни, оправи си забрадката и тръгна. Беше пъргава и чевръста. Каквото и да работеше, спореше й.

    След обед ще ида в Иринини. Баща й ходил надолу по Гръцко. Ще ми каже що е чула от него.

       Беше любопитна за всичко. Поглъщаше всяка дума за чуждата земя. Особено бяха вкусни онези маслини, що ги опита веднъж. Малки черни топчета, лъскави и солени. Чудни бяха. Напълниха си шепите с Ирина и бързаха да ги изядат без да ги види някой. От бързане щеше да се задави, гълташе костилките бърже- бърже…

    Оше нямаше икиндия, а слънцето беше напекло и по пътя се вдигаше прахоляк от стъпките й. Изпотена и морна тя вървеше и си тананикаше нещо. Стигна до чешмата и се наведе да пие вода. Сложи под чучурите двете стомни и ги наля. После напръска лицето си, пазвата си. Беше й много горещо. Озърна се и видя, че няма жива душа. Иззу цървулите, махна чорапите, запретна поли… и зацопа боса в коритото.

 Белите й крака цамбуркаха студената вода, дето идва от планината. Стана й прохладно, хубаво…Закрещя наволя и се захили…

         Обърна очи към слънцето и зажумя прихласната…

            Тя не знаеше, че един селянин, както  водеше коня си към чешмата е спрял на един хвърлей от нея и я гледаше слисан…

                Продължава…