1
Самота
Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая;
Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене;
Псалом 22
Телефонният звън ме извади от унеса, от спомена за онези далечни времена, когато играех с децата на улицата и мечтаехме да бъдем големи…тогава, толкова отдавна преди четиридесет години…
Бях едно от момичетата, които всички момчета харесваха, но аз харесвах само един – Евгени.Мислех само за него,сресвах косите си само за него, обличах новите си дрехи с надеждата,че ще го видя.Но той сякаш не ме забелязваше,сякаш бях невидима.Учебната година скоро приключи.Трябваше да изберем професионалните си училища и в началото на следващата година всички се бяхме разпръснали.Не знаех къде е Евгени, а и той сигурно въобще не помнеше коя съм, а в моите момичешки представи той оставаше идеала за мъж.
Изминаха няколко години.Един ден неочаквано за мен го срещнах на улицата.Сърцето ми заби учестено.
- Здравей – усмихна се той
- Здравей – изчервена отговорих аз
- Отдавна искам да те поканя на кино
Не можех да повярвам,усетих топлина да се разлива по цялото ми тяло. Още същата вечер отидохме на кино, после си говорихме, смеехме се… С нетърпение очаквах следващата ни среща. И така ден след ден, ставаше все по- хубаво, обиквах го с цялото си чисто сърце. 2
Една вечер той ме покани на гости. Приех. Целувахме се, отдадох се на ласките му и правихме любов.Усещах, че това е мъжа на живота ми, моя рицар.Бях безумно щастлива.Цяла седмица летях в облаците от щастие.
От няколко дни, обаче телефона мълчеше, нямах вест от моя рицар.Реших да го потърся аз. С разтреперани пръсти набрах номера му.
- Ало – прекрасния му глас
- Здравей – страхливо заговорих – Къде се изгуби? Липсваше ми!
- Моля те, не ме търси повече! Между нас всичко приключи! – каза той и чух щракването от затворената слушалка.
Чувствах се сякаш ме удари силно в корема.Не можех да си поема въздух от болка.Дори не можах да заплача,толкова силно болеше.
Това беше първата ми среща с болката от изоставянето, със самотата.Самотата, която незнайно как зае толкова много място в живота ми.Като нежелана приятелка и спътница.
Минаха няколко дни, всяка сутрин усещах гадене , не можех да се храня.Но знаех, че това ще отмине.Само, ако можех да не мисля за него.
Дните се нижеха бавно и монотонно.Погледнах календара, бяха изминали два месеца от онзи телефонен разговор.Два месеца. А аз нямах месечното си разположение!!!
„По най-бързия начин трябва да проверя това” – помислих си. Записах си час и отидох на лекар.
- Бременна сте – заключи той – Следващият път доведете и бащата.
- Добре – смънках аз и си тръгнах
„Трябва да направя аборт” мислех си по пътя аз. Но как да стане това? Абортите в болницата се разрешаваха много трудно. Такова беше времето. Трябваше да намеря някой, който да го направи тайно, без бюрократичните изисквания.
Разбрах от приятелки името и телефонния номер на една жена, която извършваше такива услуги.
Обадих и се, тя се съгласи.
Отидох в уречения ден и час със свито сърце.
Преглъщах ужасната болка с надеждата,че всичко ще свърши.Че след всичко това живота ми ще потече по обичайния начин.
- Приключихме – каза тя – Прибери се в къщи и си почини.
Живеех в квартира близо до мястото, където бяхме. Макар и трудно и бавно успях да се прибера и да легна в леглото си.
Бях сама, отново сама. Не, с моята приятелка самотата.
Усещах я навсякъде около себе си. Не я харесвах, но тя мен – много.
Унасях се, заспивах, събуждах се, усещах лепкава влага под себе си, докато в един момент усетих, че лежа в локва от собствената си кръв…
Усещах, че ми става все по- леко и приятно.Потъвах в сладко опиянение, в мъгла,където нямаше болка – нито в тялото, нито в душата ми.
- Таня,Таня – чух изведнъж гласа на майка ми.
Беше дошла да ме види и както се оказа да спаси живота ми.
Линейка, болница, кръвопреливане.
Животът се върна в мен, а с него и болката в душата ми.
Възстанових се постепенно, започнах да работя, да се смея и малко по малко забравих за моята нежелана приятелка – Самотата.
Работех в магазин – Магазин за дрехи.
Обичах работата си, срещах много хора, нови запознанства.
Животът ми стана цветен, разнообразен. Бях млада, бързо оставих зад гърба си всички неприятни преживелици и с радост посрещах всеки нов ден.
Брат ми скоро щеше да влезе в казармата и затова прекарвах всяко свободно време близо до него.
Имахме общи приятели, забавлявахме се, подкрепяхме се.
Дойде деня, в който той трябваше да замине за поделението, в което щеше да служи в следващите две години.
Изпратихме го с шумно парти, много музика, танци и усмивки.
Когато замина ми липсваше много, но почти всеки ден му пишех дълги писма, в които му разказвах всяка подробност от ежедневието ми.
Той ми отговаряше с още по-дълги писма.
Един ден майка ми се обади и ми съобщи, че брат ми е в болница.
Били на учение и някой от другите войници го ударил в гърдите по невнимание, но няма нищо опасно.
Веднага отидох да го видя.
- Таня, моята мила Таня – цялото му лице грейна като ме видя.
Изглеждаше възмъжал, красив и усмихнат.
Успокоих се, че всичко е наред.
Говорихме с часове, беше ми не само брат, но и най-добрия ми приятел.Прегърнахме се и си тръгнах.
След няколко дни отново отидох да го видя. Носех любимия му сладолед.
Влязох в стаята, но в леглото сякаш лежеше друг човек, беше блед и отпаднал, задушаваше се от кашлица.
Окуражих го, че всичко ще е наред и продължих да го посещавам ежедневно.
Състоянието му се влошаваше,докато един ден лекарят ми съобщи, че положението му е безнадеждно.
Имаше тумор в белия дроб.
Светът под краката ми се срина.Прибрах се в квартирата.Всичките ни прекрасни моменти заедно се редяха пред очите ми като на кино лента.
Брат ми и аз като деца
Брат ми и аз като си делим любимия шоколад.
Брат ми и аз танцуваме.
Брат ми и аз в търсене на скритите от майка ми бонбони.
Брат ми и аз в топла, уютна прегръдка…
След няколко месеца дойде края. Погребение.Сълзи…
И отново се появи забравената от мен, нежеланата Самота.
Обви студените си ръце около мен.Усещах я във въздуха, в съня си,в сутрешното ми кафе…Витаеше навсякъде.
Беше по-силна и по-обсебваща от последния път.
Дните минаваха,сливаха се,почти не ги различавах един от друг.
Бяха еднакви – изпълнени със самота и тъга.
Беше ми странно,че въпреки липсата на най-милия за мен човек живота продължаваше да тече по обичайния начин – слънцето пак изгряваше, птиците пак пееха,хората пак се разхождаха,ядосваха се,смееха се…
Моята лична трагедия не слагаше отпечатъка си в ежедневието на хората.
Моята лична трагедия беше само моя.В тъгата човек е сам!
Тъгата – онова усещане, че душата ти потъва в мрак и това потъване оставя след себе си болка. Болка и празнота…
Минаваха месеци, сменяха се сезони, дойде поредната пролет.
Пролетта е моя сезон. Обичам това усещане за прераждане.Събуждащият се нов живот навсякъде около мен, брачните трели на птиците, свежия дъх на зелената трева.
В една такава утрин усетих, че в мен се завръща желанието за живот.
Наслаждавах се на прекрасното усещане от падащата вода върху кожата по време на сутрешния душ. Облякох най-хубавите си дрехи,сресах дългата си коса и се вгледах в лицето си.
Бях на 28, харесвах очите си, бяха сини, с онова дълбоко синьо, което напомня за цъфнали метличини.Усмихнах се на отражението си и тръгнах по обичайния път към магазина.Започваше поредния работен ден.
Колежките ми бяха на моята възраст – млади, весели.Всяка вечер организираха шумни партита с танци и забавления.
В този ден реших да се присъединя към тях и да се позабавлявам.
Дойде вечерта.Тази вечер партито беше в дома на Ани.
Позвъних на звънеца и вратата ми отвори симпатичен, млад мъж.
- Никога не съм те виждал преди – усмихна ми се той – Приятно ми е – Ангел
- И на мен ми е приятно – Таня – представих се аз.
Влязохме заедно при останалите и той се настани до мен.
Беше висок, мургав, с тъмна коса.Повече от всичко харесах очите му – имаха дълбок и загадъчен поглед.
Беше много срамежлив.Сякаш обмисляше всяка дума преди да я произнесе, а произнасяйки я се изчервяваше.
Позабавлявах се, но не се чувствах комфортно и си тръгнах рано с извинението,че съм изморена от работния ден.
Ангел предложи да ме изпрати, но аз отказах.
Нямах желания за подобно общуване.Бях започнала да свиквам с моята приятелка Самотата.
Тя имаше свойството да се насажда дълбоко и неусетно в живота ми.
Бях придобила „стокхолмския синдром” – започвах да се привързвам към похитителката си,исках да бъда сама.
На следващата сутрин отново бях на работа.Влязох в магазина и ме посрещна Ани с огромен букет рози и огромна усмивка.
- От Ангел са – намигна ми тя – За теб!
Стана ми много приятно, но реших да не отдавам голямо внимание на този жест.
Вече знаех,че не може да се вярва на мъжете.Може би прави това с всяко момиче… като Евгени.
Раните в душата ми още ми напомняха колко коварна е любовта.
Така изминаха няколко месеца, в които Ангел настоятелно ме ухажваше, а аз настоятелно отказвах да приема близостта му. Но мисълта за него стопляше душата ми и внасяше светлина в дните ми.
Дори пред себе си отричах, че го харесвам, но той беше упорит и настоятелен.
Всеки ден ме чакаше пред магазина с цвете в ръка и неизменната си усмивка.
Един ден се предадох и приех поканата му за вечеря.
Дълго избирах подходящата рокля – семпла, но и секси.Направих любимата си прическа и с тръпнещо сърце тръгнах към уреченото място.
Видях силуета му отдалеч.Беше красив.Усещах биенето на сърцето в гърдите си.
- Здравей – усмихна ми се той
- Здравей – отвърнах, хванах топлата му ръка и тръгнахме към ресторанта.
Седнахме един срещу друг,поръчахме храна и вино, но не усетихме вкуса им. 7
Наслаждавахме се на присъствието си един на друг,говорехме и не можехме да отделим погледите си.Очите ми потъваха в неговите.Смеехме се на всичко.Светът около нас сякаш изчезна, цветовете му се сляха и се првърнаха във фон на телата ни.
Бяхме само аз и той.Две същества,две души, които сякаш танцуваха свой собствен танц.
Така започна любовта ни.Бяхме заедно всяка свободна минута, а в другото време говорехме по телефона и планирахме как по-приятно да прекараме времето си заедно.
Вечер се разхождахме, правехме любов,заспивах отпусната в прегръдките му и усещах как той ме гледа, докато спя.
Чувствах се обичана,силна,можехме да завладеем целия свят – толкова силна бе любовта ни.
Една вечер в града ни беше дошъл лунапарк.Разхождахме се, наслаждавахме се на светлините, на музиката,ядяхме захарен памук и се смеехме.Изведнъж Ангел се изправи пред мен, погледна ме с дълбокия си сериозен поглед
- Таня, ще станеш ли моя жена?
Сърцето ми щеше да се пръсне от радост,всичко около мен се завъртя.Бях принцеса, а той беше ангел, моят Ангел!
- Да – отговорих със свито от вълнение гърло и го целунах с цялата си любов.
Сватбата беше като приказка, бяхме влюбени, красиви и весели.
Животът ми поднесе най- големия си дар – обичах и бях обичана.
След няколко месеца разбрах, че ще имаме дете, нашето дете!
Най- великото чудо на живота, да усещаш как някъде там, под сърцето ти расте нов живот.Нов живот създаден от сливането на две влюбени души.
Ден след ден в мен растеше едно създание, плод на голямата ни любов.Усещах колко много го обичам още от момента, в който разбрах , че е в мен.
Появи се нашето момченце – Ивайло.Най- сладкото и мило детенце.
Беше пухкав и спокоен.Спинкаше със свитите си юмручета. 8
Ангел бързаше да се върне след работа при нас тримата.Имахме най-вълшебните вечери, изпълнени с игри, целувки и много любов.
Ивайло растеше здрав и хубав. Беше любимецът на учителките в детската градина.Добър и любознателен.
Аз отново ходех на работа.Имахме нов дом – приятен и уютен.
Животът течеше леко и приятно.Така минаваха дните, годините.
Ивайло стана ученик.Все още си беше доброто и умно дете.
Ангел реши да смени работата си.Стана учител в едно от училищата в града.Беше доволен, харесваше новата си работа.
Но аз усещах, че нещо в него се променя.
Вечер беше разсеян, почти спря да разговаря с мен, започна да обръща повече внимание на външния си вид.
Забелязвах всичко това, но мислех, че е плод на моята фантазия.Знаех , че той ме обича, не можех да допусна, че може да ме предаде. Бях спокойна и уверена.
Дълбоко в себе си бях убедена, че любовта е свобода. Не желаех дори да допускам следи от ревност в съзнанието си, но беше много мъчително да усещам как с всеки изминал ден Ангел се отдалечава от мен.В очите му нямаше онази искрица, когато ме погледне.
Започна да се прибира все по- късно от работа.
Една вечер малко преди Коледните празници той се прибра в къщи, седна уморено на дивана и ме попита :
- Ще дойдеш ли с мен на коледното празненство на училището ?
- Разбира се – веднага отговорих аз.
Бях много радостна, че ме покани.
Дойде очакваната от мен вечер, отидохме в ресторанта. Беше празнично украсен, всичките му колеги бяха там.
Бяха ни запазили места на маса с две негови колежки. Едната от тях беше млада, много красива, с гъста дълга коса и стройно тяло.
- Мая, приятно ми е – представи ми се усмихнато и дружелюбно тя. После подаде ръка на Ангел.
- Здравей – каза и той и в очите му припламнаха отново онези изчезнали и така жадувани от мен искри, но този път те не бяха за мен.
Остра пронизваща болка премина през тялото ми, но реших да не обръщам внимание на това. Може би просто изпитвах глупава и неоснователна ревност.
Вечерта течеше привидно добре – забавлявахме се, танцувахме. Най- вече Мая. Беше добра в танците – пластична, усмихната, красива.
Ангел не можеше да откъсне погледа си от нея.
Аз също танцувах и се смеех, но вниманието му трудно се концентрираше върху мен.
Дойде края на вечерта.Тръгнахме си с такси.Мая също дойде с нас.Изпратихме я до дома и и се прибрахме в нас.
- Трябва да говоря с теб – каза Ангел и седна на стола срещу мен – От известно време имам връзка с Мая. Влюбен съм в нея. – бързо и остро изстреля той
Думите му се забиха в сърцето ми като отровни стрели.Всичко се завъртя пред очите ми, животът ми сякаш изтичаше като пясък между пръстите ми и нищо не можех да направя, за да го спра.
- Обичаш ли я? – попитах
- Да, обичам я, но обичам и теб. Ти си моята жена и не искам да те изгубя.
Тези думи ме объркаха съвсем.Бях готова да му простя всичко, да се събудим утре и да осъзнаем, че всичко това е само един кошмар.
Аз съм с теб – казах му – Ще преминем през това
Той ме целуна и отново се почувствах обичана и спокойна.
Но това усещане беше само, когато е до мен. Усещах присъствието на другата жена в ежедневието ни, в поведението му, в прегръдките му… Тя витаеше между нас постоянно и това усещане беше много мъчително и за двама ни.
Сякаш в чувствата ни имаше болест, зараза, която ги разяждаше ден след ден.
- Ангел, много мислих и реших, че за всички ни ще е по- добре да се разделим – предложих един ден аз
- Аз не мога да живея без теб – отвърна ми той – но не мога и без нея.Объркан съм.И аз мисля за това всеки ден.Решил съм да замина за известно време.Ще отида в чужбина, ще се опитам да заживея нов живот,да се отдалеча и може би всичко ще се подреди.
Погледът му беше угаснал, беше отслабнал.
- Добре – съгласих се аз – Аз ще остана тук с Ивайло. Ще ни липсваш!
След няколко дни той замина.Къщата беше празна без него и Ивайло тъгуваше, но трябваше да бъдем силни.Заедно щяхме да преодолеем това.
Ежедневието потече в обичайното си русло.Ходех на работа, вечер учехме с Ивайло, разговаряхме.Той си беше все така добро и ученолюбиво дете.
Измина месец откакто Ангел замина.Всеки ден очаквах обаждане от него.
Най- после чух гласа му по телефона.
- Ало,Таня, как сте? – попита той
- Добре,а ти? – задъхвах се от вълнение
- Започнах работа, всичко е наред, но много ми липсваш.Осъзнах грешката си и те моля да ми простиш!
- Прощавам ти – отвърнах бързо и усмихнато аз
- Ще дойдеш ли при мен? Ще работим заедно тук, ще се устроим и по-късно ще вземем и Ивайло
- Да – отвърнах без колебание аз – Ще дойда!
Затворих телефона.Трябваше да обмисля заминаването си. Не беше лесно да оставя Ивайло на грижите на баба му. Бях толкова свикнала да е до мен, но щеше да е за кратко. Мислех да направя всичко възможно по- скоро да бъдем заедно.
Не можех да не последвам мъжа, когото толкова много обичах.Животът ми беше празен и безсмислен без него. Бях готова да простя грешките му и да започнем на чисто, на ново място, сред нови хора. Да, така беше най- добре за нас!
Водена от тези мисли оставих Ивайло, взех тримесечен неплатен отпуск от работа и потеглих към Ангел.
Пътуването ми се стори безкрайно дълго.Нямах търпение отново да съм с Ангел, бях изпълнена с надежда, че всичко ще е дори по-хубаво от преди.
Той ме посрещна, изглеждаше уморен, но щастлив, че ме вижда.
Беше наел склад, в който търгуваше с козметика.Още на другия ден се заех с работа.Помагах му във всичко.Бизнесът потръгваше добре.
Прибирахме се в квартирата си късно вечер, уморени от дългите работни дни. На тази умора отдавах и поведението на Ангел. Беше неразговорлив, лесно се ядосваше, често потъваше в мислите си…
Една сутрин беше станал по-рано от обикновено
- Трябва да отида в близкия град, да върна едни пари, които бях взел в заем – каза ми той – Ще се върна вечерта.
- Добре – съгласих се аз
Отидох до вратата да го изпратя. Той ме взе в прегръдките си и ме задържа, целуна ме и тръгна с колата.
Отидох в склада. Имаше много работа.Не усетих как мина деня.Скоро Ангел трябваше да си дойде.
Прибрах се в къщи да приготвя вечеря и да го чакам. Сигурно щеше да се завърне изморен.Времето беше студено и пътя сигурно е бил труден.
Чаках го с нетърпение, но все още го нямаше. Вечерята отдавна изстина. Легнах на дивана да го чакам, неусетно съм заспала. Събудих се внезапно, погледнах часовника – 3 след полунощ, а Ангел го няма.
Какво ли се е случило, обхвана ме тревога, представях си как е закъсал с колата или още по-лошо – катастрофирал…
Не знаех какво да правя, обикалях от единия край на стаята до другия.
Чувствах се скована от тревога.
На сутринта отидох в полицията. Съобщих на дежурния за изчезването на Ангел. Той ме успокои, че ще го пусне за издирване, взе телефонния ми номер и ми обеща да звънне, ако има информация.
Отидох и в болницата. Провериха, нямаше информация за Ангел.
Прибрах се в квартирата, за да не звънне по телефона. Не се откъсвах от телефона, но той мълчеше.
На следващия ден бях в склада, срещнах се с всичките ни познати, а те не бяха много разпитвах ги знаят ли нещо повече. Никой нищо не знаеше.Така изминаха няколко дни.Бях ужасена, изплашена, не знаех какво да правя, към кого да се обърна за помощ.
Вечер започваше истинския кошмар. Само да затворех очите си виждах всякакви ужасяващи картини : Ангел – безпомощен, Ангел – катастрофирал, Ангел – отвлечен, Ангел – ранен, Ангел – мъртъв…
Не можех да успокоя мислите си, бях като изплашено до смърт животинче.
Дните минавах, скоро свършваше неплатения ми отпуск. Трябваше да реша какво да правя.
Разпродадох стоката, затворих склада,прибрах парите, напуснах квартирата и отново потеглих към къщи. Трябваше да се погрижа за Ивайло, не биваше да оставам без работа.
Но как щях да съобщя на родителите на Ангел за неговото изчезване, как щях да кажа на Ивайло???
Само за няколко месеца живота ми се беше преобразил напълно. Бях изплашена, объркана, чувствах, че губя почва под краката си. Имах усещането, че сънувам, че това е един кошмар, че Ангел ще ме целуне, ще се събудя и всичко ще свърши. Но никой не ме целуваше, кошмара продължаваше и аз трябваше да намеря начин да се справя с това.
Животът е изумителна магия, в един момент е мил, уютен, топъл като майка, после се преобразява, разлютява се, става студен и зъл като мащеха, а ние като беззащитни деца трябва да останем и да дадем най- доброто от себе си, за да омилостивим мащехата и да се молим отново да ни бъде добра майка.
Пристигнах в къщи, Ивайло беше много щастлив да ме види отново, хвърли се в прегръдките ми
- А къде е татко? – попита ме той
Замълчах
- Татко има много работа и не може да си дойде сега – излъгах го аз. И тази лъжа накара сърцето ми да се свие от болка.
По- късно се срещнах с родителите на Ангел. Разказах им всичко. Те бяха потресени и шокирани от разказа ми. Майката на Ангел ме прегърна.
- Ние сме с теб – каза през сълзи тя – ще се справим.
На следващият ден отидохме с нея в полицията. Отново разказах всички подробности от случилото се. Обявиха Ангел за международно издирване. Не ни оставаше нищо друго освен да чакаме.
Започнах отново да ходя на работа. Не спирах да се вглеждам в лицата на хората около мен. Постоянно търсех да срещна лицето на Ангел. Вечер се вслушвах във всеки шум, във всеки глас идващ от улицата,надявах се да чуя гласа на Ангел.
Лягах в леглото си – празно и студено и отново усещах как там се промъква забравената от мен Самота. Отново увиваше ръцете си около мен и сковаваше от студ сърцето ми. Опитвах се да я прогоня. Мислех за живота ни с Ангел, припомнях си всеки миг, всеки разговор, всяка целувка… Къде сгреших ?
Може би трябваше да му показвам повече чувствата си, може би трябваше да бъдем повече време заедно… Въпросите и самообвиненията бяха безкрайни. Така преминаваше всяка нощ. Сутрин ставах, изпращах Ивайло на училище и тръгвах отново на работа. И така ден след ден, седмица след седмица, месец след месец.
Скоро щеше да е рождения ден на Ивайло. Искаше празника да е в къщи с приятелите му.
Купих му подарък, поръчах му прекрасна торта. Исках да не му липсва нищо.
Дойде дългоочакваният ден . Ивайло се събуди усмихнат и щастлив
- Честит рожден ден, слънчице – казах аз
- Благодаря, мамо. Днес вече татко ще ми се обади, нали – погледна ме с надежда той
- Да, сигурно ще се обади – отговорих тихо аз.
Все още не събирах кураж да му кажа, не можех да му причиня това. Аз също дълбоко в себе си се надявах Ангел да звънне днес.
През целият ден Ивайло не се отдалечаваше от телефона, но той мълчеше ли мълчеше.
Дойдоха децата. Имаше подаръци, смях, игри, забавляваха се чудесно. Къщата се изпълни с трополене на детски крачета и смях. Дойде вечерта и всички се разотидоха.Останахме аз и Ивайло.Дълбоко в очите му виждах тъга. Неможех да го лъжа повече. Седнах до него и му разказах всичко.
Очите му се изпълниха със сълзи, но не каза нищо.
За първи път в гърдите ми се надигна гняв, огромен, всепоглъщащ гняв към Ангел. Не можех да му простя, че изпълни очите на детето ни със сълзи, че му подари този „подарък” за рождения ден. Беше нечестно и жестоко. Децата не бива да стават изкупителна жертва на грешките и безразсъдствата на своите родители.
Да си родител е отговорност, да си родител е призвание, да си родител е живот, а не само споделяне на телесна течност.
Не проумявах как съм могла да избера толкова безчувствен и безотговорен човек за баща на детето си.
Няколко дни гнева не напускаше душата ми, после отново отстъпи място на любовта. Усещанията ми се променяха, но самотата вече беше намерила постоянния си дом в мен.
Самотата – моята спътница. Тя също се променяше, ставаше все по-силна, все по- обсебваща. Променяше ме ден след ден. Станах по- затворена, по неразговорлива. Не можех да пренебрегна съжалението, което виждах в очите на всичките ни познати, на колегите ми.
Хората много садистично се радват тайничко на чуждото нещастие. То ги кара да се чувстват добре, да показват „благородството си” като те гледат със съжаление.
Не можех да понасям това, то само ми напомняше колко самотна съм всъщност.Избягвах събиранията с колеги, срещите с приятели. Бързах да се прибера, да се скрия в къщи. Само Ивайло беше моята опора.
Парите, които бях взела от стоката в склада започваха да свършват. Трябваше да разчитам само на заплатата, която беше много малка.
Ивайло растеше, трябваха пари за дрехи, за учебници. Налагаше се да спестявам всяка стотинка, понякога оставях последните за хляб. Животът ме притискаше все по- силно в ъгъла, но аз не се отчайвах.
Вярвах, че един ден всичко това ще свърши.
Представях си, че Ангел е някъде, натрупал е състояние и един ден се връща отново при нас.
Странното беше, че след първоначални шок бях сигурна дълбоко в душата си, че Ангел е жив. Сякаш любовта ми ме свързваше с него по необясним начин и усещах, че той е някъде там, че го има, че сърцето му бие.
Времето течеше, сменяше се сезон след сезон.
Седях до прозореца в кухнята, неделно зимно утро, Снегът падаше тихо, нежно и красиво. Всичко потъваше в тишина – дълбока, всепоглъщаща тишина. Наближаваше Коледа.
Коледа беше най- тежкото време за мен.
Всички хора се суетяха, пазаруваха, събираха се семействата. А аз оставах сама, пак с омразната Самота, но на Коледа тя ставаше празнично силна и болезнено обсебваща. Чувствах я как изпълва цялото ми същество, всяка клетка от тялото ми се изпълваше със самота.
Самота по-страшна от болка, самота – болестта на душата ми.
Така изминаха седем коледи, седем безкрайно празни години. Седем години живот, които изпълних с очакване на телефонен звън, с очакване отново да видя моя Ангел. Много пъти си представях как ли изглежда сега, как ли живее, щастлив ли е, здрав ли е… Все въпроси без отговор.
Ивайло растеше. Тази година завършваше училище. Беше отличен ученик и много скромно момче. Пубертетът по никакъв начин не се отрази на характера му.
Беше си добър, спокоен и ученолюбив.Никога не говореше за баща си. Дори не знаех какво чувства към него и към постъпката му.
Искаше да учи икономика, поставяше цели и безпогрешно ги следваше. Всеки ден благодарих на Бог, че ме е дарил с толкова прекрасно дете. Всичките нерадости, които преживявах се обезценяваха, когато го погледнех. Бяхме се сраснали в едно цяло, разбирахме се без да са необходими думи.
Знаех, че съм благословена, че щастието да имам това дете заслужава, ако е необходимо да изпитам всички земни мъки.
Радостта да съм майка, точно на това дете осмисляше целия ми живот.
Беше лято. Ивайло ме помоли да отиде с приятели на море. За първи път в живота си.Покрай моите грижи, безпаричието, липсата на баща му дори не бях забелязала, че никога не съм го водила на море. Събрах пари и му позволих да замине. Останах сама.
Беше топла, лятна вечер. Харесвах лятото, обичах да слушам радостния шум от гласовете на играещите до късно деца, наслаждавах се на вечерта, когато чух телефонен звън.Домашният телефон. Отдавна никой не звънеше на него.
- Ало – вдигнах слушалката аз
- Таня? – тих,познат мъжки глас
- Да, аз съм
- Здравей, Таня – беше Ангел
Краката ми се подкосиха, сърцето ми лудо заби, задушавах се от вълнение.
- Здравей – задъхано казах
- Може ли да си дойда при теб – попита ме той
- Да, чакам те – казах аз и затворих телефона
Погледнах се в огледалото. Бях променена. Косата ми беше изпъстрена с бели коси, малки бръчици прорязваха лицето ми, но очите ми блестяха – от вълнение, от нетърпение, от любов.
Звънеца ме откъсна от мислите ми . Отворих вратата с разтреперани ръце. Ангел стоеше пред мен. Беше променен. Изглеждаше изморен и объркан като наказано дете.
- Може ли да вляза – попита той
- Разбира се, заповядай – поканих го аз
Влязохме в хола, седнахме един срещу друг. Беше неловко, странно, никой от двама ни не знаеше какво да каже, от къде да започне. Бяхме далечни, почти непознати и в същото време свързани и близки.
Ангел наруши неловкото мълчание. Започна да говори, да разказва. Беше обиколил няколко държави, без документи, без багаж, беше живял като скитник. Искал да избяга от всичко, да живее далече от всичко познато и близко, да намери и опознае себе си.
Сега след всичко преживяна осъзнал, че аз съм неговата жена, неговата истинска любов и ме моли да приема да продължим живота си заедно. Ако не мога да го приема ще ме разбере и ще ми даде развод. Думите се лееха от устата му безспирно, засипваше ме с мили думи, с всички думи, които толкова дълго бях копняла да чуя. Сега ги чувах, но те някак не можеха да достигнат до същността ми, сякаш самотата беше изградила броня около сърцето ми и нищо не можеше да достигне до него.
- Би ли ме оставил да помисля, да осъзная всичко, което се случва? – попитах аз
- Разбира се – отговори Ангел – ще отида при майка ми, утре ще ти се обадя и ще ми кажеш решението си
Преди да си тръгне му предложих да вечеря с мен. Приготвихме храната заедно, отворихме бутилка вино. Разговорът потече по- леко. Говорехме за всичко. Той разказваше преживяванията си, които бяха много и интересни, аз разказвах за Ивайло. Бяхме като добри, стари приятели, които са зажаднели за присъствието си. Говорихме през цялата нощ, зазоряваше се, приближих се до него и го прегърнах. В този момент душата си лека, спокойна, сякаш се завърнах в дома си, усещах топлината на тялото му и се чувствах спокойна и защитена.
Истинската любов е необяснимо усещане, тя няма нужда от обяснения, от оправдания, от извинения. Истинската любов прощава всичко – бързо и естествено.
Сега бях сигурна, че обичам истински моя Ангел. Само до него се чувствах цяла, обичана, закриляна.
Само за миг се стопи болката, гнева, самотата, които бяха се трупали в мен през последните седем години.
Дори не можех да повярвам, чеса изминали цели седем години. Знаех, че няма смисъл да мисля дали ще го приема отново, дали ще му простя. Сърцето ми беше взело своето решение.
- Остани при мен – прошепнах
- Завинаги ще бъда до теб – отговори ми Ангел – ще изкупя всичките си грешки и ще ти дам цялата си любов.
На другият ден трябваше да си дойде Ивайло. Обадих му се по телефона и му разказах какво се е случило. Когато се прибра за първи път от много време насам видях истинско щастие в очите му.
Отиде при баща си и го прегърна.
Няколко дни продължи еуфорията около завръщането на Ангел. Родителите му бяха много щастливи, съседите учудени. После ден след ден потръгна ежедневието. Ангел започна да ходи на работа, аз също.
Ивайло беше приет студент по икономика, живееше в общежитие и си идваше при нас само в събота и неделя.
Животът потече в обичайния си ритъм. Обичах Ангел, но бях променена, не бях онази доверчива, усмихната и любяща жена. Ангел също беше променен – беше някак странно примирен и много гузен. Опитваше се да се държи безупречно, да ми дава цялата си любов. Но времето беше сложило своя отпечатък.
Нищо в живота ни не може да бъде изтрито с гума, няма втори дубъл, няма репетиции… Животът ни има смисъла, който ние му вдъхваме. Като художници рисуващи своята единствена картина. Картината на Ангел беше изкривена гротескно , той се опитваше да я поправи, но беше само поправка, не оригинал.
Един ден, вземайки сутрешния си душ усетих малка бучица в едната си гърда,мъничка като грахово зрънце. Не бях сигурна какво е и реших, че трябва да отида на преглед.
Още същия ден се обадих на лекаря и си записах час. На следващия ден беше прегледа.
- Имате малка бучка в лявата гърда – каза лекаря след като ме прегледа – ще трябва да Ви насоча към специалист.
След няколко дни бях при друг лекар, специалист – мамолог.
Прегледа ме.
- Ще трябва да Ви оперираме и да отстраним образуванието. Препоръчвам Ви да отстраним цялата гърда и да приложим последваща химиотерапия. Операцията ще е след два дни, дотогава трябва да решите.
Излязох от болницата, отидох в близкия парк, седнах на една пейка и се опитах да осъзная диагнозата.
Имам тумор, вътре в мен, изяжда плътта ми, изяжда живота ми…не,не може да е толкова сериозно, до вчера бях здрава, а и нищо не изпитвам, не ме боли.
Не мога да остана с една гърда, каква жена ще бъда аз?!? Как ще легна до Ангел? Как ще се съблека?Не искам това! Не мога да го направя!
Химиотерапия – това значи да опада косата ми, да виждам всеки ден как погрознявам. Не, не искам това! Категорично! Ще се оправя и без тези унизителни мъчения!
Прибрах се в къщи, казах на Ангел за диагнозата, но скрих за сериозността и. Не исках той да разбира това, не исках да го притеснявам и плаша.
Нали съвсем скоро живота ми се беше усмихнал, вече не бях сама. Имах толкова много мечти – да сме заедно с Ангел, да остарея до него, да се радвам на внуци и да сме щастливи…
Дойде деня на операцията, отидох сама в болницата. Лекарят ме очакваше.
- Ще се подпиша, че не желая да отстранявате гърдата ми и да се подлагам на химиотерапия – заявих категорично аз
- Добре, това е Ваше право – каза лекаря – ще отстраним тумора и ще Ви приложим лъчетерапия и хормонална терапия. Последствията от това Ваше решение са Ваша отговорност.
Последствията ! Какви толкова можеха да бъдат те? Важното е да запазя гърдата си, не искам да се подлагам на тази ужасна терапия, а и бучицата е съвсем малка. Всичко ще бъде наред. Успокоявах сама себе си и затварях очите си пред очевидното. Сякаш заравяйки главата си в пясъка щях да избегна реалността.
Операцията мина бързо и неусетно за мен. Събудих се след упойката, бях замаяна. Реалността и съня се смесваха…
Възстанових се бързо и след няколко дни се прибрах в къщи.
Нямах търпение болничните да свършат и отново да тръгна на работа. Исках ежедневието отново да потече по познатия ми начин.
Ангел беше до мен през цялото време, подкрепяше ме. Виждах в очите му тревогата и исках по всякакъв начин да го успокоя. Не исках и не можех да приема, че това се случва на мен.Бях слушала за много подобни случаи, но винаги си мислех, че това няма да ме сполети. И сега, когато болестта беше факт, отказвах да приема истината. Резултатите доказващи тази ужасна присъда бяха красноречиви и категорични – рак на гърдата, злокачествен тумор.
Звучеше зловещо, като смъртна присъда, но съзнанието ми го отхвърляше. Вярвах, че ако не обръщам внимание на фактите те ще изчезнат, ще се стопят .
Не желаех да променям нищо в ежедневието си. Веднага след лъчетерапията започнах отново да ходя на работа. Движех се по познатия ми път, всеки ден вършех едно и също, като влак, който безропотно следи релсите. Бях се вкопчила в еднообразието на дните си, защото това ми даваше сигурност. Годините на самота ме бяха накарали да се ужасявам от всяка промяна, защото всяка промяна в досегашния ми живот беше ставала не по мое желание и ми носеше много страдание и болка.
Ангел и Ивайло също свикнаха със заболяването ми. Не знаех какво мислят по този въпрос, никога не разговаряхме за това. Отношенията ни не се промениха по никакъв
начин. Ивайло си идваше доста по – рядко. Вече работеше, имаше приятели, колеги. Живееше своя си живот.
Често се замислях какво чудо в живота ни са децата ни. Как пред очите ни израства нов човек – бавно, с много грижи, радости и тревоги и изведнъж пред нас вече е един пораснал човек, отделна вселена, със своя си собствен живот.
Продължава да бъде част от нас, продължаваме да искаме да го гушнем и да го предпазим от всички злини, но трябва да приемем, че той е вече голям и самостоятелен и грижовно да го наблюдаваме и подкрепяме отстрани, като стабилна колона на сграда.
Ангел не можа напълно да възстанови отношенията си с Ивайло. Говореха си на различни теми, опитваха да се сближат, но дистанцията натрупана с годините не можеше да се заличи.
Понякога дори ми беше мъчно за Ангел, че в своята обърканост и егоизъм беше пропуснал най- голямото щастие в живота си – да гледа сина ни как расте.
Беше пропуснал да научи детето си да кара колело, да му чете приказки за лека нощ, да привърже разбитото му краче, да държи малката му топла ръчичка… Все моменти, които осмислят живота ни.Изпуснати от него моменти, които беше невъзможно да върне назад.
Нашите отношения с Ангел също се бяха променили. Усещах, че той ме обича повече от всякога, но не с онази младежка, страстна любов, а някак примирено, сякаш се чувстваше виновен пред мен, пред сина ни, пред себе си… и с любовта, която ни даваше искаше да изкупи вината си, но за мен тази любов отново беше форма на егоизъм.
Любовта не е подарък, който да подариш, за да спасиш собствената си съвест, любовта е взаимност, грижа, отговорност.
Взаимност изразяваща се в сливането с мислите и желанията на другия, отговорност да превъзмогваме инстинктите и желанията си с мисълта да не нараним любимия човек.
Ангел не можеше да обича така, защото не можеше да надскочи егото си.
Сега ми даваше цялата любов, на която беше способен, но тя не ми носеше щастие и радост, защото беше закъсняла любов. Любов дошла след като самотата и болката бяха безвъзвратно втвърдили сърцето ми.
Бях му простила всичко, но не можех да бъда същата.
Дните ни течаха монотонно и еднообразно. Ходех на работа, общувах с колежките ми, вечер се прибирах при Ангел. Той често беше изморен, рядко разговаряхме.
Телевизорът запълваше празнотата между нас. Единствената ми радост бяха почивните дни, когато се прибираше Ивайло. После отново започваше работната седмица и така изминаха цели три години, Всички почти бяхме забравили за коварното ми заболяване. Ежедневно приемах хормоналните медикаменти, бяха станали част от живота ми и на всеки шест месеца ходех на контролен преглед.
Предстоеше поредния такъв преглед. Всеки път, когато влизах в болницата изпитвах напрежение и страх, после разбирах, че резултата е добър, тръгвах си и забравях за болестта.
Влязох в кабинета на лекаря, за да чуя поредния резултат.
- Този път нещата не са добре – заяви сериозно той – туморът се е разпространил в стомаха. Ще трябва спешно да Ви оперираме.
- Какви са шансовете ми за живот? – попитах аз
- Ще мога да Ви кажа повече след операцията – отговори той
Излязох от кабинета. Светът се въртеше бързо пред очите ми. Изведнъж осъзнах, че живота ми си отива, че ми предстоят дни на болка и страдания, ако въобще се събудя след операцията…
Не можех да мисля адекватно. Трябва да се стегна! Трябва да съм готова за утре!
Прибрах се в къщи, приготвих нещата си, обадих се на Ангел да ме откара отново в болницата.
- Обичам те – тихо каза той, когато ме остави пред вратата на болницата.
Прегърна ме силно и отвърна погледа си, за да не видя сълзите, които се стичаха по бузите му.
Обърнах се и тръгнах бързо.Предстоеше ми една безкрайна, самотна нощ.
Лежах в болничното легло и мислите ми препускаха в главата ми.
Защо подцених тази болест, защо не се съгласих лекарите да направят необходимото. Не спирах да анализирам и да се самообвинявам.
Но какво беше закъснялото съжаление – безсмислен урок.Урок, от който научих колко важно е да гледаш истината в очите, да се отърсиш от страховете си, да разбереш навреме, че болестта е вик на тялото и душата ти, че нещо в живота ти не е наред. Вик, който трябва да чуеш и да промениш мирогледа си, да внесеш мир и хармония в душата си.
Разбрах, че когато страда душата ти разболяваш тялото си, а за да не страда душата ти е достатъчно да промениш ъгъла под който гледаш света, да не ограничаваш личното
си щастие само до любовта и присъствието на един човек. Да разшириш мащаба на мисълта си, за да осъзнаеш, че ти си само една прашинка в безкрайната вселена. Да разбереш, че твоето идване на този свят не е случайно и да изпълниш дните си с живот.
Моята грешка беше, че забравих да се наслаждавам на живота си, забравих да го осмислям и той беше на път да си отиде от мен.
Обещах си след операцията да променя всичко – ще започна да спортувам, да се срещам с приятели…, само да свърши всичко това…
Събуждах се от упойката, усещах силна болка в корема си, сякаш ме разкъсваха на парчета.
Бях сама, уредите отчитаха жизнените ми показатели. Цялата бях вързана в различни тръбички. Вързана като в окови.Не можех да ги развържа, не можех да избягам… Болестта все по- силно ме стягаше с пипалата си и никой не можеше да ме спаси.
Заспивах, събуждах се… Сънувах красиви сънища – зелени поляни, цветя, аромат на окосено сено.
Защо не използвах дните си, за да видя повече такива картини, защо посветих живота си на самотата,защо бях забравила да се радвам на дребничките неща, та нали именно те осмислят живота ни.Чаках да се стопли времето, за да отида на поход,чаках заплатата, за да отида на кино… все чаках и все не беше подходящото време, за да започна да живея.
И ето ме сега в това легло, единственото, което мога да видя е бялата светлина на лампите на тавана – най-зловещата светлина в живота ми.
Така изминаха няколко дни, в които лекарите не ми казваха нищо. Но аз се надявах, че все още имам време да поправя грешките си, време да живея! Колкото повече губех силите си, толкова повече растеше надеждата ми, сякаш страха от смъртта ме зареждаше с надежда и аз се вкопчвах в тази надежда.Само тя ми беше останала.
Поглеждаха оперираният ми корем, поглеждаха уредите и си тръгваха.
На поредната визитация дойде лекуващият лекар.
- Днес ще Ви преместим от реанимация в отделението. Резултатите от операцията не са добри. Имате метастази в черния дроб, които не могат да бъдат оперирани. Направихме,каквото можахме. Ще Ви подложим на химиотерапия, но шансовете са много малки. Болестта се разпространява бързо.
След тези думи не знаех какво да кажа. Чувствах се сякаш съм закъсняла за представлението на живота си. Сякаш цял живот чаках да дойде време за това красиво
представление, в което аз съм главната героиня, изпусках го и колкото и да исках не можех да направя нищо.
Останах в отделението още няколко дни. Ангел идваше всеки ден при мен.Беше мил и грижовен. Разказваше ми весели случки, опитваше се да ме разсейва и да ми предаде увереност, че всичко ще бъде наред. Усмихваше се , но очите му бяха пълни с мъка, безнадеждна мъка, която ме отчайваше.
Дойде деня, в който ме изписаха, прибрах се в къщи.
Всичко си беше същото, но аз бях друга. Силите ми ме напускаха ден след ден. Обичах да седя на терасата и да гледам как тече живота навън.
Идваше любимата ми пролет, чувах веселите песни на птиците, гласовете на играещите дечица, забързаните клаксони на автомобилите. Слънцето игриво се усмихваше с топлите си лъчи. Всичко се възраждаше за нов живот.Всичко с изключение на мен.
Химиотерапията изгасяше в мен и последните искрици живот. Отслабвах с всеки изминал ден. Разстоянието от леглото до терасата сякаш се удължаваше. Беше ми все по- трудно да се движа. Не можех да се храня.Само надеждата все още продължаваше да живее в мен. Някъде има някой, който може да ми помогне! Само трябва да го открия!
Лежах в леглото си и гледах кухненския плот, обяда на Ангел – парченце сьомга и зелена салата. Вкусът на сьомга с аромат на море, прекрасния и цвят, зеленото на салатата, хрупкавата и свежест… Все прекрасни малки неща, които сега, когато лежах безпомощна възприемах като истински съкровища!
Защо не можем да носим тази радост в сетивата си, когато сме здрави, защо забързани да гоним „важните неща „ пропускаме да се смеем, защо вглъбени във великостта си забравяме да обичаме? Да обичаме въздуха, който дишаме, да обичаме живителното усещане на водата, да обичаме всяка секунда живот ?!
Усмихнах се! Аз все още бях жива и може би за първи път осъзнавах колко щастливо събитие е този миг – настоящия! Поех си въздух и се насладих и на него.
От този момент, въпреки нечовешката болка в тялото ми аз бях благодарна за времето, което ми оставаше.
Помолих Ангел и Ивайло да седнат на леглото до мен. Поех ръцете им в своите. Колко прекрасно е усещането от топлината им ,сякаш ми дадоха от своята енергия.
- Обичам ви, мили мои момчета! Благодарна съм, че сте до мен! Аз съм една много щастлива жена! – усмихнах им се и стиснах още по-силно ръцете им
На другият ден Ивайло си тръгна. Не исках да се разделяме, не обичах разделите.Чух как затвори външната врата. Ангел беше на работа.
Лежах в леглото и се борех с болката, а мислите ми не спираха.
В последните дни сякаш виждах живота си отстрани, сякаш се бях отдалечила на огромно разстояние и виждах колко близки са всъщност всички хора, колко си приличат в своите страхове, в своите надежди, в своите мечти. Как на всички е дадено по едно късче живот и колко смешно те се опитват да се боричкат помежду си, да се ревнуват, да се надскачат, да се надхитряват… А колко по- красив би бил света, ако всички се вгледаха в късчетата живот, които имат и да им вдъхнат радост, щастие и любов…
Телефонният звън ме извади от унеса. Нямах сили да говоря, а и какво толкова имаше да се каже.
Болката в тялото ми се усили, обхващаше всяка клетчица от мен, разкъсваше ме, изяждаше ме… Усещах как мозъка ми се обвива в мъгла – бяла, гъста, лепкава.
Пред очите ми се спускаше воал, после воала придоби очертания на силует, женски силует. Самотата…, моята приятелка. Беше дошла да ме спаси. Зарадвах и се, прегърнах я, слях се с нея…
Вече не чувствах болка, вече не чувствах нищо, само студената прегръдка на безкрайната самота…
© Силвия Станчева Todos los derechos reservados
Разтърсваща история.