Самотата дебне наоколо
Умореният октомврийски ден събра окапалите круши от земята и помаха на залеза за сбогом. Вечерта пристигна на тъмен кон и препусна по смълчаните улици. Почука по вратите и прозорците на къщите. Чуха я и хората, животните и птиците си легнаха да спят. Лепкав мрак пови града. Портокалената луна се изкатери по билото на планината, подскочи и се метна в люлката на мрачното небе.
Нощта преваляше и тъмнината взе да проглежда.
Телефонът му звънна. Сетне повтори и потрети упорито. Лина стисна устни, издърпа рязко завивките и се уви като пашкул. Ванката остана за миг да лежи полугол в рехавия мрак. Посегна да погали пашкулчето, но то сърдито се размърда и отказа да приеме милувките му. Не погледна пропуснатото повикване. Стана, набъзо се навлече, грабна раницата и хукна по стълбите.
- Айде, бе бай Иване, какво толкова правиш с бабичката... Не си ли стар вече за такива работи? - возилото ръмжеше та се налагаше да си крещят за да се чуват.
- Стари са на баба ти говедата, Ва ...