Самотата дебне наоколо
 
   Умореният октомврийски ден събра окапалите круши от земята и помаха на залеза за сбогом. Вечерта пристигна на тъмен кон и препусна по смълчаните улици. Почука по вратите и прозорците на къщите. Чуха я и хората, животните и птиците си легнаха да спят. Лепкав мрак пови града. Портокалената  луна се изкатери по билото на планината, подскочи и се метна в люлката на мрачното небе. 
   Нощта преваляше и тъмнината взе да проглежда.  
   Телефонът му звънна. Сетне повтори и потрети упорито. Лина стисна устни, издърпа рязко завивките и се уви като пашкул. Ванката остана за миг да лежи полугол в рехавия мрак. Посегна да погали пашкулчето, но то сърдито се размърда и отказа да приеме милувките му. Не погледна пропуснатото повикване. Стана, набъзо се навлече, грабна раницата и хукна по стълбите.
   - Айде, бе бай Иване, какво толкова правиш с бабичката... Не си ли стар вече за такива работи? - возилото ръмжеше та се налагаше да си крещят за да се чуват.
   - Стари са на баба ти говедата, Валентине. Къде отиваме този път?
   - Ихтиман. Както всеки път, ше подменим една антенка и се прибираме...
   - Антенка...? Тоя великански тъпан ли ти е антенката? Като гледам какво си помъкнал утепахме съботата и неделята.
   Като оголен проводник магистралата лежеше захвърлена между планината и градчето. Съдби, надежди, празници и делници препущаха като полудели по нея.
   В телекомуникационната компания бай Иван работеше от скоро. Мереше  силите си с младостта. Успяваше де... Но докога...?
   Тази събота им се случи музикална. Докато бяха с Вальо горе на покрива, долу на улицата се изви сватбарско хоро. Работата им наспори и подир обяд оставаше само да почистят и можеха да си ходят.
   Булката тъкмо излизаше от входа на блока за да се срещне с бъдещия си съпруг. Двамата отстъпиха да и сторят път, пък и да и се порадват. Млада, красива и много тъжна се стори тази булка на Вальо. Тя пристъпваше плахо, примирена към отворената врата на скъпата лъскава кола.
   - Зоя-а-а-а, любов и щастие чедо!
   Магистралата отнесе още една съдба. Надеждите, празниците и делниците пак се гонеха по нея...
   - Бай Иване, какви бяха тези препарирани птици, дето ги събираше по покрива?
   - Пощаджии, Валентине, пощенски гълъби.
   - И каква поща носеха?
   - Съобщение, че някой, някъде обича булката.
   - Бай Иване, а стига се халосва...
   - Виж де!
   Вальо, включи мигащите светлини на возилото, отби в аварийната лента на магисталата и спря. Бай Иван отвори ръката си. На мъничка тънка ивица, навита на рулце, някой си Р. беше написал "Зоя обичам те!!! Р."    
   - Горкият Р! - Вальо пришпори возилото.
   - Горката Зоя! - Бай Иван стисна рулцето в шепата си като свидна реликва.
 
   Лина се връщаше от пазар. Беше си купила някаква ненужна блузка, колкото да се поглези. Прибра се в спалнята си, метна блузката на леглото и  се съблече. Погледна в огледалото и после се обърна. Върху възглавницата си имаше букет горски цветя и бележка "Лина обичам те! И."
   "Дърт глупак! Аз да не би да не те обичам...?" - Лина се усмихна, облече новата блузка и влезе в кухнята. А там дъртият глупак беше отворил бутилка червено вино и нагласил вечерята. Е, свещи нямаше....
 
СО17102014ПД