Бялата чапла крачеше важно край езерото и хвърляше от време на време любопитни погледи към старата порутена къща, около която не се виждаше жива душа Керемидите бяха вече изпочупени, гредите изгнили, а дворът буренясал и сякаш на птицата ѝ стана тъжно. Беше като стопанката самотна. Тази година нейната половинка не успя да стигне мястото, където всеки път гнездяха. Тръгнаха в лошо време, измръзнаха по пътя, изостанаха от ятото и за беда някакъв бракониер ги помисли за диви патици и простреля мъжкаря някъде съвсем наблизо. Така красивата птица не създаде семейство, не излюпи малки с никой друг и колкото да искаше, просто не можа – обичаше прекалено много другарчето си... Децата на старата жена пък бяха пръснати по чужбина и рядко се връщаха тук.
            Бялата чапла разпери крила и кацна в двора. Беше тъжно тук и дори красивата ѝ осанка, дългата изящна шия и тънките крака не можеха да внесат нещо весело. Въпреки това се разходи като пристъпяше важно, важно, а след това застина в очакване на някоя змия или мишка. Не беше приритала от глад, наоколо имаше храна колкото иска, а в езерото се намираше и риба, но този двор ѝ беше много свиден. Помнеше го отдавна, още от времето когато стопаните му се върнаха от града и започнаха да го обработват. Тогава пак беше буренясал, но те си казаха:     
            – Няма страшно! Щом се обичаме, всичко ще  е наред.            
            И сякаш научиха птиците на любов, труд и уважение.    
            Като малки, децата се радваха на птиците и се опитваха да имитират походката и играта им, като ги наблюдаваха с часове. Все не успяваха, а после пораснаха и запяха своята човешка любовна песен…         
            Дворът беше щедър към хората, когато го работят с любов. Първо стопаните посяха пшеница, а със зърното хранеха домашните птици – кокошки, пуйки, гъски. После минаха на царевица и люцерна когато наоколо припкаха агънца и козлета. появиха се картофите, пипера, зелето, а от продажбата стопаните изучиха децата си. Ами кошерите с пчелите? Те жужеха из цъфналите дървета и цветя и пречеха на чаплите да мислят, но пък на три пъти изваждаха оттам по една змия. Тогава насекомите ги черпеха с мед за благодарност, но те предпочиташе влечугите и рибата, клатеше важно главите си и всички сякаш се смееха…    
            Красив двор беше! Подреден, чист, изпълнен с живот и енергия. А сега? Стопанинът го нямаше вече десета година, а жената едва вървеше и само охкаше. Оплакваше съдбата си и проклинаше старите болежки. Тази година си говореше много отдалече с нея, самотната чапла. Разказваше ѝ живота си, мъката си и сякаш ѝ ставаше по-леко. Милата! Дори не знаеше дали я чува или  разбира…  
            Птицата разпери крила и кацна на високата топола, до сами къщата. Огледа наоколо. Искаше да запомни всичко. Трябваше да отиде на голямата ливада, където се събираха всички бели чапли от околностите. Скоро щяха да отлетят за топлите страни, а не знаеше дали ще намери стопанката тук на следващата пролет. Освен това и нейните години не бяха малко и кой знае дали щяха да ѝ стигнат силите… Старицата я видя и помаха за сбогом.  
            Минаха повече от два месеца. Стопанката погледна към езерото и въздъхна. Птицата сигурно отдавна беше отлетяла и наоколо беше пусто. В този голям двор вече нямаше нищо, което да задържи погледа ѝ. Духаше вятър. Беше хладно. Скоро щяха да завалят и дъждове, и снегове. Тя събра малко сухи клонки, прибра се в схлупената къща и запали печката. Самотата я мъчеше много. Как ли ще преживее зимата? Дано поне е по-мека, та да не я мъчат толкова ставите!     
            Изведнъж се стресна. Беше си полегнала, ама така ли й се стори или някой наистина почука на врата?              
            – Боже, дано да е някое от децата! – изрече старата жена на глас и се прекръсти като се сети, че може й крадец да е – Едва ли! Такъв няма да чука, ама знае ли някой кой какво мисли и търси…             
            Чукането на вратата се повтори. Знаеше, че съседи наоколо отдавна няма и се надяваше я сина, я дъщерята или пък внуците да са се сетили да я видят. Тя стана бавно от леглото и така тръгна към вратата. Без да иска събори стола, но не се отказа и отвори, като ръцете й трепереха много.        
            – О, ти ли си? Добре дошла! Заповядай! Как така се реши да дойдеш? Ела! Ела!... Не стой на прага, де!... Хайде влизай!  
            Тя плахо влезе и бавно закрачи из стаята. Огледа я и застана до печката на топло.
            – Милата ми тя! – обади се пак стопанката – Явно и ти си остаряла доста, приятелко… Настани се удобно, настани се! Така се радвам, че си тук!... Сега ще има с кого да си бъбря… Не те очаквах, ама все ще се намери нещичко, с което да те нагостя… Ти само почакай малко!...    
            Птицата кимна с глава в знак на разбиране. Беше премръзнала. Не можеше да ѝ каже, но тя разбра, че не са ѝ стигнали силите да отлети с другите чапли. Беше благодарна. Жената също. Щяха да си правят компания в дългите зимни дни и нощи и да убият самотата заедно, докато дойде пролетта, пък после - щяха да мислят кое, как, кога и  защо...         


Рая Вид