- Господи, каква красота! Истинско вълшебство!... Така ми се иска да го споделя с любимо същество...
Маринчо, седнал на осеяния с пясък, камъчета и черупки от миди бряг, прехласнато гледаше залязващото зад горите на отсрещното румънско крайбрежие слънце, чиито прокраднали се през листата на дърветата лъчи галеха мързеливо влачещите се води на Дунава, а игривите им отблясъци нежно милваха свитата му душица и я обливаха с наслада и покой. Заслуша се във флиртуващият със стройните тополи зад гърба му ветрец, който закачливо гъделичкаше короните им, а те свенливо шумоляха от удоволствие.
- Как не го е срам пред мен да ги задява! – възмутен от наглостта на Вятърко, измърмори той- Какво ми намеква? Че аз съм задръстеняк, а той- голям отворко?!? Това, че съм стеснителен и още нямам гадже, не значи, че съм смотан! Та аз съм само на четирдесет и осем! Имам достатъчно време да открия някоя сериозна дама, а не като тия фльорци, дето размахват клони и се хилят като... леки жени! Разбра ли, бе, ей! ...