Самотникът

-    Господи, каква красота! Истинско вълшебство!... Така ми се иска да го споделя с любимо същество...
Маринчо, седнал на осеяния с пясък, камъчета и черупки от миди бряг, прехласнато гледаше залязващото зад горите на отсрещното румънско крайбрежие слънце, чиито прокраднали се през листата на дърветата лъчи галеха мързеливо влачещите се води на Дунава, а игривите им отблясъци нежно милваха свитата му душица и я обливаха с наслада и покой. Заслуша се във флиртуващият със стройните тополи зад гърба му ветрец, който закачливо гъделичкаше короните им, а те свенливо шумоляха от удоволствие. 
-    Как не го е срам пред мен да ги задява! – възмутен от наглостта на Вятърко, измърмори той- Какво ми намеква? Че аз съм задръстеняк, а той- голям отворко?!? Това, че съм стеснителен и още нямам гадже, не значи, че съм смотан! Та аз съм само на четирдесет и осем! Имам достатъчно време да открия някоя сериозна дама, а не като тия фльорци, дето размахват клони и се хилят като... леки жени! Разбра ли, бе, ей! 
Изправи се, отупа задните си части от песъчинките и прахоляка и ядосан, тръгна покрай реката. 
-    Как само ме разгневи тоя! Ще ми се прави на голямата работа! Да се радва, че не го виждам! Така щях да му извия врата! – и с рязко движение на ръцете онагледи намерението си- За това ли дойдох?!?... 
Премина през тополовата гора, излезе на шосето и се запъти към центъра. Точно срещу него вървеше Венци- човекът с фантастичните любовни истории, заради които бе единодушно признат за „ половата шпага „ на селото. 
-    О- о, Маринчо, к‘во стаа, бе? 
-    Нищо! Разхождах се до Дунава. 
-    Ако знаеш вчера какво ми се случи... Връщам се от Плевен с колата и тъкмо съм се набрал яко, погледнах в огледалото. И, к‘во мислиш? Някаква тича след москвича и маха с ръце. Спрях и я изчаках. Тя дотърча запъхтяна, седна до мен и възбудено ми каза, събличайки блузката си:
-    Искам и аз да бъда с теб! Славата ти се носи навред из областта! За да ти се отдам, бях готова и до селото да те гоня! 
-    И ти?!? 
-    Ми, к‘во- уважих я! И после тя, щастлива и доволна ми каза: „Брей, ти си станал още по- добър любовник от преди! „
-    Че, нали никога не си я виждал, бе?!? 
-    Е, и к‘во? Нали тя е чувала за мен! 
-    И?!? 
-    Ми, нищо. Отиде да се хвали на приятелките си! Аде, че доста се застоях – през това време можеше да съм забил още нещо! – махна с ръка Венци и продължи по пътя си. 
Маринчо известно време гледа завистливо след него, после тръсна глава и самоуспокояващо отсече:
-    Лъже!... – и продължи по тротоара.
Не можеше да спре да мисли за току- що чутото. Как някои толкова лесно се уреждат с мацка, че даже им се молят, а с него... нищо не се случва... 
Стигна до центъра и натъжен влезе в барчето. Вътре имаше само двама посетители- Весо Поета и Магаренцето( наричаха го така заради големият му инат и опакост, с които бе надарен, а не заради друго) и скучаеха. Като видяха кой влиза, изведнъж се оживиха:
-    Ей, Маринчо, ела при нас, бе! – поканиха го в един глас те. 
-    Здравейте! – седна до тях той- Нещо интересно има ли? 
-    Ти пък! – отговори Магаренцето- Тъпня! Я разкажи как е при тебе, какво те мъчи, че угрижен ми се виждаш?
Маринчо само това чакаше и като започна... Оплака се колко е самотен, как се срамува да заговори дори една жена, а Венци ги сменя като носни кърпички. Как искал да има човек до себе си, да е щастлив. Че му омръзнало да му казват колко е смотан и, че даже и вятъра вече му се подигравал...
Весо Поета през цялото време пишеше нещо в тефтера, който винаги носеше със себе си, независимо къде ходи, и когато Маринчо си изля душата, той му каза:
-    Ето, увековечих те в стихове! Само за достойни хора се прави това! – откъсна листа и му го подаде.
Той зачете на глас:
Посвещавам го на моя стеснителен приятел! 

                        Мераклия 

Във парка по алеята се влача 
и с мъка сдържам се да не заплача. 
Какъв нещастник съм! От гняв изгарям! 
Задръстеняк съм! Срам ме е жени да свалям... 
А заговори ли ме някоя случайно, 
аз зяпвам тъпо – нещо обичайно, 
и не знам дори какво да кажа...  
Е?!? Как тогава нещо да „намажа“?  
Въздъхвам тъжно и се чувствам зле.  
Оглеждам се. О, Господи, какво парче!  
Пред мен върви видение прекрасно!  
Бедра поклаща, снага кърши страстно!  
Направо се изпълних с висш екстаз!  
Неволно мислите ми придобиха глас:
- Ох, как искам за дупето да те стисна
и към пълния с мерак юнак да те притисна!  
Тя спря и бавно – бавно се обърна.  
С усмивка нежна, мило ми отвърна, 
докато сластно със ръка чевръста 
погали с трепет мястото под кръста :
- Ох, ако знаеш само как съм загоряла...
От страст изгаряща потръпвам цяла!  
И как копнея тъй да ме разклатиш, 
че във владенията на екстаза да ме пратиш!  
И  след това на колене пред мен застана, 
с  треперещи ръце ми разкопча дюкяна.
А то, подушило жена, горкото, 
Изскочи и я плясна по челото. 
Тя ловко към устата си го насочи 
И... няма и за пет секунди го източи!...  
... Будилникът безмилостно звънеше.  
Нима да ставам вече време беше?!?  
С неудоволствие отворих сънени очи 
и гледам, милият, в ръката ми лежи.  
Измъчен, сякаш цяла нощ лудувал,  
и часове със вагина мърсувал., 
оставяйки издайническото петно ..  
Лежа разочарован в своето легло 
и тъжно, тъжно зяпам мократа следа.. 
Отново сън... Е, пак чаршафа трябва да пера...  

Маринчо го прочете веднъж. После- втори път! Погледна смаяно към Весо и попита:
-    Ти от къде знаеш за събужданията? Да не надничаш сутрин през прозореца на спалнята ми, ей? 
Поета се разсмя:
-    Абе, душа, всички сме минали през този етап! Едни по-рано, други - още са на него! Я сега черпи по една ракия и се отпусни малко! Живота е пред теб! Няма да си все сам. Освен, ако изборът ти не е такъв. 
    На третата ракия, след известно обсъждане на времето и други общи приказки, Магаренцето изведнъж се изцепи:
-    Приятелю! Не си ли се замислял за Мимето, бе? Добра, скромна, тиха женица. Откакто овдовя не е била с никой! А съм виждал как те гледа...
Маринчо се усмихна и отговори:
-    Мислил съм, бе, ама пусти срам... Не смея да я заговоря, не знам какво да кажа...
-    Ей сега се съставя речта! – отсече Весо- направо ще я накараш да ти се моли! – и започна да пише.
Когато приключи, подаде листа на бъдещият ухажор, който, като видя колко е дълга, уплашено измрънка:
-    Кой ще го запомни това, бе, човек?!?
-    Не му мисли, а започвай да репетираш! Все едно, че Магаренцето е тя! Давай!
Маринчо зачете.
-    А- а, така няма да стане! Не говориш на погребение, а омайваш жена! Давай от начало!
След още две ракии притеснението отстъпи място на куража и нещата започнаха да се получават.
-    Браво! А сега ставай и отиди да я омагьосаш! И хич не ме гледай така! Когато застанеш пред нея си представи, че се обясняваш на Магаренцето и свитостта ти ще изчезне!
-    Ма, аз не си падам по него...
-    Що, бе? Толкова ли съм грозен? – разсмя се гореспоменатия.
Маринчо се ошашави!
-    Спокойно, бе, човек! Просто казвам да говориш така уверено на нея, както до сега – на него! – разсмя се и Весо.
-    А- а... – отпусна се  свалячът – Добре! Да тръгвам, а?
-    Хайде, изчезвай и утре- тук, да разказваш!
Маринчо, изпълнен с надежда, с неуверена походка напусна барчето и се запъти към дома на вдовицата.
Когато застана пред пътната врата на къщата и, пое дълбоко въздух- за кураж, издиша и се провикна:
-    Миме-е! Миме-е...
Само след секунди към него идваше усмихната, красива жена, която явно бе в добро настроение.
-    Здравей, Маринчо! Какво те води насам? – с нескрита радост попита тя.
-    Миме, идвам да ти се обясня!... Не знам ракията ли сгрява така душата ми, или твоето присъствие... Ох, чакай, не беше така... – и започна да търси из джобовете си листа – А така... останал е на масата... Ми аз... Аз... Уф, чакай само малко, да се сетя... Представи си Магаренцето и се успокой... А, на глас ли го казах?... Ма, аз не си падам по него... Ох, Боже... Аз трябваше...
Мима се смееше с глас, а той съвсем се обърка:
-    Аз за звездите... че са свалени... Трябваше да ги вдигна ли... Уф, пусти лист, как го забравих... Ей сега ще доведа Весо, да ти каже какво трябваше да ти кажа! – и понечи да тръгне.
Тя бързо го хвана за ръката и, все още смеейки се, зачурулика:
-    Чакай! Не тръгвай! Аз също много те харесвам и не съм безразлична към теб! Сигурна съм, че си го забелязал.... Просто чаках ти да направиш първата крачка...
Маринчо само мигаше, съвсем изгубил дар слово и сумтеше:
-    Аха... Да...
-    Искаш ли да влезеш? Заповядай!
Той, като послушно кученце, я последва и само тътена на сърцето му и торнадото в душата му даваха израз на сполетялото го щастие. Влязоха и го настани в кухнята.
-    Сигурно си гладен... – каза и започна да отрупва масата пред него с домашно приготвени вкуснотии...
...  Утринта бе озарена от две слънца – небесното светило и сияйната усмивка на Мимето, която изпращаше своя любим.
-    Миме, ще си те взема, така да знаеш! – радостно дърдореше Маринчо- На ръце ще те нося! Ще  те обичам и много ще те глезя!... И повече няма да ми се налага всяка сутрин да пера изцапания си чаршаф! А!!! Това на глас ли го казах... Боже-е...