Сандъче

             Време за себе си, е подаръкът, който понякога си правя, напоследък все по-рядко. Новият така ми завъртя главата, че ми харесва да прекарвам времето си с него. Страхотен човек е, казва ми, че ме обича и не ми се сърди, че не чувствам същото. Все му казвам, че ми трябва време, да му се доверя и да го заобичам. Убедителна съм, дори съм склонна да си повярвам. Не съм сигурна, дали ми се обича изобщо... Рисковано е, а и пеперудите в стомаха, ме напрягат, някъде по пътя на 'търсенето на себе си', загубих романтичността си. Лигавите неща не ме радват особено, не съм способна да оценявам 'милите жестове', защото загубих представата си за милите неща..

            Нищо не ми липсва. Храня се със спомените си, не позволявам на сандъка с минало да прашлясва. Заключила съм го така, че друг да не може да се рови из вещите ми. Ключът, ми е под ръка, за да мога да се впусна в приключение из него. Обикновено го отварям нощем, когато не искам да усещам, че съм сама. По тъмно, позволявам си да се връщам назад. Не позволявам никой да разбира за моето сандъче. Невъзможно е да бъде откраднато, но не искам хората да оставят отпечатъците си, нека остане непроменено. Сега пиша в нова книга, макар в старата да има още място да живея, но анулирах празните пространства и заключена е тя.

            Сандъчето е мой ежедневен това. В последно време започна да тежи повече. Натоварва ме  съдържанието му. Понякога се опитвам да се отърва от него. Заравям го в дълбините на пустинята с песъчинките тегоба. Усилено опитвам и тъкмо си отдъхвам, че го няма и ми е леко вече, обръщам се и пак го виждам, няма отърваване от миналото. То е вечна сянка. Намира хиляди начини да напомня за себе си. Прокрадва се между познати мелодии в клубовете или се намества из албуми с увековечени спомени. Признавам си, че ми се случва да потъвам в отчаяние, че нищо не е както преди и не съм щастлива, но намирам утеха в новото. Има липси, не отричам. Не мога да спра да се връщам назад, това е способност, която не притежавам. Мисля за дни, които затворих в сандъчето. Насила ги заключих, а не исках. Понякога връщам се назад и тайно изживявам ги отново, тайно срещам се с хора, които ми даваха безброй поводи за усмивки и още толкова за сълзи. Струваше си всичко. Не съжалявам за тези моменти и от части искам да се върнат и да ги изживея още сто пъти. А компетентната оценка на хората, които казват, че е грешка.. Какво знаят те? Не смея да ги поканя да изживеят някои моменти, наричани от тях самите 'грешки', за да не им се ослади.. Сблъска ли се друг с тях, ще загубят сладостта си. Мои са си. Егоист съм, но така усещам, че е по-добре.

            Най-голяма нужда от сандъчето ми изпитвам, когато ледът в чашата ми е самотен.

            Не съм старомодна, но ми се обича като 'едно време'. Имам нужда от тайна любов, любов по тъмно. Бели стени, червени устни, дрескодът е излишен. Червено вино, шоколадови бонбони и въображение. В сандъчето открих бележка, на която пишеше, че кожата му изглежда най-добре на лунна светлина. Обадих му се по пълнолуние и свързах миналото с бъдещето. Изисква се смелост, явно я притежавам от време на време, тъй като оставих сандъка отворен и позволих на спомените да се разходят из стаята. Вписах ги в поредния бял лист ненапудрени, позволих им да бъдат такива, каквито са, за да могат след прочит, повече хора да си кажат - Не съм сам!

            Няма нищо страшно в това да се разровиш из прашните сандъци на тавана.