Животът често е сякаш несправедлив. "Сякаш", поради тайната надежда, че все пак тази, уж несправедливост, не е безцелна. Вижте, когато една жена си лакира ноктите, тя не лакира просто някакви си там рогови израстъци. Съвсем не. Що за глупост.Тя мисли. Планира. Мечтае. Мрази. Фантазира. Изобщо глупавият лак не я интересува. Той вони така ужасно.Ненавижда го. Както ненавижда, сешоара, машата си за коса, червилото, самобръсначката и тази проклета четка за зъби. За нея те са необходимо зло. Използва ги, като оръжия. Това е оръжейният и арсенал, и с него тя може да конкурира тежко въоръжен командос.

Знаете ли защо хората са странни? Заради въображението. Защото мислят. Защото знаят. Видяли са. Във филмите. При другите. В главата си. И понякога в собствения си живот. Ето я например Ива. Тя стои на малка табуретка. Лакира си ноктите, и мисли. За него. Как той ще види изумен лакираните и нокътчета. После ще плъзне поглед по тях, по пръстите и ще види ръцете. Сетне раменете. Косата. Брадичката. Усмивката, лицето и очите. А види ли очите, ще надзърне в тях. И може да види душата. Но това само между нас. Тя не знае за това.За душата. Та една душа не може да се гримира все пак. Тук тя спира и започва да се тревожи за очите. Те не са гримирани. Миглите и. Те не са извити. И тя вади спиралата и започва да ги извива. После оскубва веждите си и дълго се взира в образа си в малкото си огледалце от гимназията. Вижда с ужас бръчици около клепачите си и ги намазва с крем Нивеа. От синя кутийка с метално станиолче. И не спира да се тревожи. Интересното е, че не се тревожи за душата, а за самите очи. Като готвач, който би се тревожил за изгледа на ястието си, но не и за вкуса му. Какъв странен готвач. Той украсява чинията с брокат, сипва върху кюфтенцата шарени мъниста, намазва броколите със златен лак и вместо сос, излива в единия край разтопено олово. За красота. И който възхитен от тази красота ,хапне хапка мигом я изплюва. Само дето готвачите не правят такива щуротии. И слава Богу. Те сипват точно колкото трябва сол. Колкото е нужно оцет. Опитват. Бърчат нос и посягат отново към подправките. Пекът всичко на определена температура, гарнират с точните съставки и тогава, преди да поднесат ястието, слагат една красива маруля или стрък магданоз, които никой всъщност не яде, върху същественото. Върху основното. Върху месото.. Човек го взима, оглежда, премлясква, маха марулята в края на чинията, отстранява магданоза и блажено захапва малкото препечено кюфтенце, пържола, или бутче.

Защо правим така, не знам. Защо не подготвяме душите си и чак после не доукрасяваме всичко? Недоумявам. Защото сме глупави? Защото сме самонадеяни? Или, май просто, защото не ни пука. Не ни интересува, какво ще сервираме на човека отсреща. Важно е само, какво ние ще ядем, по дяволите. То трябва да е добре посолено. Добре изпечено. И, ако може сосът да не е разлят навсякъде, като супа, а оризът сплъстен на буци. Краката му трябва да са избръснати, мисли си тя. Ноктите изрязани. Да мирише на бебе и да ми отвори вратата на колата, преди да седна. Да е добре сложен и галантен. И има право. Не е зле да е такъв. Не е никак зле, на ястието, да има стрък свежа зеления, а защо не и ядливо цвете, което никой , разбира се не яде.. Но в живота не става така. Там ядливите цветя са прекомерно много, и всеки ги захапва лакомо. Там, в живота, чинията блести от брокат. И всеки загребва пълна лъжица. А после.. после иде разстройството. Защото си се отровил. Защото пържолата е била полусурова , а красивите малки гъбки в гарнитурата, отровни. И ти повръщаш. И ти се разстройваш. Лягаш болен. Някои умират. Други стават вегетарианци.Но никой не разбира. Защо стана така. Какво изядох. Та то бе така красиво, така аранжирано, така деликатно поднесено. А толкова отровно. Украсяваме себе си, но не бутваме и с пръст душата си. Пържолата . Тя седи гурелясала, некъпана и рошава в някой таен ъгъл на чинията. Неприготвена, безсолна, сурова и безвкусна. Засипана с всякакви уж ядливи красоти. Паразитите с които може да е заразена, не са избити от температурата във фурната и когато гладният човек разбута зеленията и пристъпи към същината, се отравя.

И така, Ива седи, лакира малките си нокътчета. Подухва лака, кръстосала епилираните си крачета едно връз друго, мигайки на парцали с красивите си очички и си мисли. Мисли, коя от нейните най-добри приятелки е най-грозновата и така най-достойна да я придружи на партито довечера. Партито което с такова нетърпение чака и където ще е той. Гладен, като звяр. Така тя прави последните щрихи от декорацията на чинията си, а най-последният е именно това, един чудесен контраст,-мисли си тя,- Сашка! Сашка е идеална! До нея ще блестя.. Ох, дано да е свободна. Миличката ми тя.. И Ива грабва телефона си. Вирва незасъхналите си от лака нокти нагоре, и трескаво започва да пише в указателя, с възглавничките на пръстите си- С А Ш К А.

А в другия край на линията, нищо неподозиращата за плановете на тази своя, така добра приятелка Сашка, е седнала на някаква купчина сено. В двора нa баба си. Купчина, която и е заприличала на окосена ръж.Тя чете Бърнс и без да подозира, украсява душата си. Но това украсяване хич не е лесна работа. Тя плаче. Сълзи се стичат по пълните и бузки и капят по сукманчето и. То е свикнало. Тя също. Бърше с пръсти очите си и сополивия си нос, а ноктите и са ужасно нелакирани. Тя иска и нея някой да целуне в цъфналата ръж. Дори и в нецъфналата. Дори и в глупавата купчина сено. Или насред пътя. На тротоара.. Няма значение къде. Кому е притрябвала ръж. Това е просто за украса, мисли Сашка. И е права. -Точно за това е. За римата. Тук именно целувката е акцента, разсъждава тя. Бърнс е казал ръж, понеже е написал "веднъж". Виж, ако бе написал "трети път", нямаше да има нужда от никаква ръж,а от легло, и аз нямаше да чета това в сеното, а на кревата. Но на сеното е по красиво. И така, Сашка, продължава да хлипа украсявайки себе си, и тогава именно Ива и звънва.

Животът, често е несправедлив, както казахме, или поне така изглежда. Е в случаят бе малко по- справедлив. Телефонът на Сашка, е някъде в къщата и тя не го чува. Иначе щеше да иде, да вдигне, и да доукраси чинията на Ива. Но излегната в купчината сено, тя не чува нищо. Не чува дори и как портичката скръцва и синът на комшията влиза с една вила в ръка. Като малки, прасето бе изяло домашното му и тя му го бе написала отново. Сега той се кани да подхване купчината сено от другия край, незнаещ, че Сашка чете Бърнс от обратната страна.И тъкмо да забие вилата, вероятно във врата и, един смок се изсулва от плевника, и минава до тях. Сашка изпищява, Бърнс полетява във въздуха, а синът на комшията, разбира се го убива с един удар. Потен и рошав, космат като маймуна, той се влюбва мигом, защото уж я спасява. А всъщност смокът спасява Сашка, заплащайки за това с живота си. Но това е един смок, все пак. Може именно за това да е направен. По интересното е за какво сме направени ние, но да оставим това. Темата е друга. Ужким де.

И тъй, Сашка, почувствала се спасена, прегръща сина на комшията горещо. И те, разбира се, обикалят къде ли не, в търсене на цъфнала ръж. Но такава няма никъде тъдява. Затова се целуват направо на полето, после до хамбара, и накрая в хамбара, зяпайки небето през една счупена керемида. Синът на комшията още няма кола, но има каруца. Тя, естествено, няма врата, която той да отвори, за да влезе Сашка, затова той я вдига и слага, като чувал с картофи на пейката зад коня. Сашка няма нищо против, дори когато конят я удря с опашка през лицето, защото душата и вече е достатъчно украсена за да забележи тази глупост. А синът на комшията, харесва чинията и, макар без ядливи цветя и без кой знае колко красиви листи маруля. Пържолата обаче е идеално препечена. Гарнитурата чудесна. А Бърнс.. Ами той щеше да ликува, ако разбира се бе наоколо, а не отдавна умрял едва на тридесет и седем години, изпълнявайки предназначението си, без да има и най-малка представа, какво точно е то. Също като нещастният смок. Не мислите ли?