И напусна Сатаната мрачното си убежище и заброди по Земята. И вкара човеците в изкушение, и подтикна ги към грехове, и разврати ги, и зло наля в сърцата им,  игра си с тях и им се подигра за слабостта, и черни адски мъки в замяна им даде. И така безчинства хиляди години…

И дойде деня през лето 2019-то, в който Сатаната се препъна в човешко препятствие и си плати за всичките злини, които причини на човечеството… Възмездието дойде така – Сатаната… се влюби… в жена.

           И почнаха мъки нечовешки за онзи, който към вечни адски мъки подтикваше човеците.

          Беше топла августовска вечер. Тежка мараня се издигаше над кипящия град, лепкава жега се просмукваше през всяка пора на изтощените хорски телата. Мекият здрач бавно отстъпваше място на черната нощ, из въздуха се носеха нежни ефирни вибрации, които галеха хорските души и караха сърца им да пърхат в очакване на приятни емоции с прекрасен индивид от противоположния (и не само) пол. Замечтани девойки рееха поглед към притъмняващото небе и копнееха за среща със своя любим, млади мъже пиеха бира от запотени бутилки и си представяха как галят запотено женско тяло… всичко в тази вечер нашепваше за романтика.

          С чаша уиски в ръка, Сатаната седеше сам на маса в задимено заведение на една закътана уличка в големия град. В момента почиваше. (Щом Дяволът се намира сред много хора, значи не е по работа. Работата си върши само на четири очи - когато човек е сам и е най-слаб, най-уязвим, когато сам отговаря за постъпките си и сам решава какво да прави с душата си). Удоволствие му доставяше на Дявола да гледа как жегата мори нещастните хорица и как с изплезени езици се дотътряха в бара за чаша животворно ледено уиски. А той се наслаждаваше на задушната топлина с цялото си тяло и с умиление си спомняше за дома – за врящите казани и изкривените от мъка човешки лица, за адската жега и тежките стенания. Сатаната обхождаше с пламтящия си поглед останалите посетители на заведението и тайничко ликуваше. Знаеше колко са слаби хората, колко са разглезени и алчни и колко е лесно да ги подмамиш на страната на Злото.

          “Ето онзи там, на масата в ъгъла - възпълничкия мъж на възраст около 40 години – мислеше си Сатаната – е  толкова самотен и нещастен, толкова слаб и същевременно толкова лаком за власт и сексуални наслади, че само с пръст да го побутнеш и право в казана на ада ще скочи, стига да получи мечтаните облаги. Такива са хората – слабаци, неудачници, все търсят лесния начин. А аз им го давам, ха-ха-ха! И тичкат при мен с отворени обятия, глезльовците на Господа! Ех, хората вече са толкова лесни за изкушение, толкова са почернели душите им и избледнели ценностите им, че направо ми се губи тръпката от работата, да му се не види! Друго си беше едно време – цяло изкуство си беше покваряването на праведните душици - стратегии мислиш, курс по актьорско майсторство караш, семестър – два по психология…, а сега… скука…”

          Тук пъклените мисли на Сатаната секнаха, тъй като вниманието му се прикова върху къде-къде по-съблазнителен обект – в бара с грациозна походка на хищник влезе млада жена, на възраст около 26-28 години. С гордо вдигната брадичка и сякаш по-скоро развеселена, отколкото измъчена от жегата, жената прекоси помещението по цялата му дължина и се настани на маса в най-тъмния му край. Моментално до нея притича млад сервитьор с мазна усмивка и похотлив пламък в замътения поглед, а на дебелака в ъгъла му потекоха лиги при вида на знойното женско тяло. Общо взето жената привлече вниманието на повечето мъже в мрачното помещение. От нея струеше жизненост, сила, страст, очите ѝ дори в тази тъмница светеха с блясъка на неизчерпаема енергия и разкриваха прекрасния си виолетов цвят. Кестенявата ѝ коса падаше на закачливи вълни – мека и нежна, галеща прекрасната матова кожа на голите ѝ рамене. Прилепналият по тялото светлосин потник разкриваше стегнати, изваяни женски форми, леки дънки покриваха грациозните ѝ бедра… – добра  плячка за всеки мъж.

          Сатаната гледаше с пламнал зелен поглед свежата женска плът и с изумление усети как дълбоко в стомаха му се надига вълнá – вълнá от непонятна емоция. Усети и странно парене в областта на гърдите.  Главата му се замая, сърцето му затуптя силно и учестено. “Брей, какво ми става – смутено се замисли Дяволът – да не би да ме хвана уискито? Хм, невъзможно, до сега не се е случвало! Е, може би само веднъж съм се замайвал – от онази блага българска ракийка преди 100 лета…” Без да сваля и за миг поглед от младата жена, Сатаната усети как яката на ризата му го стяга в здрава примка и инстинктивно се пресегна към врата си да разхлаби хватката. Жената се усмихна любезно, но хладно на сервитьора и усмивката ѝ разкри бели прави зъби, наредени като мъниста зад сочните червени устни. Сатаната впиваше поглед в младата жена и все повече се чувстваше некомфортно, някак олекнал, някак слаб и уязвим (А за Дявола това не е характерно – та той е лишен от човешките слабости, от влиянието на емоциите и, естествено, от физиологичния им израз. А може би Господ беше решил да си поиграе с него, за да възмезди най-сетне безспирните игрички на Сатаната с Неговото творение – хората…). Едри капки пот избиха по иначе невъзмутимото чело на Сатаната. Дъхът му излизаше със свистене от отворената му пресъхнала уста. И когато синеоката красавица неочаквано погледна право в зелените му очи, великият, горделив, самоуверен и безстрашен злодей усети как капачките на колената му се превръщат в течна плазма. И сведе поглед онемял.

          Няколко минути Сатаната не вдигна очи от едно мазно петно върху покривката на масата. Взираше се в него и трескаво мислеше: “Защо така ме наказваш?! Нали съм Ти нужен? Нали чрез мен изпитваш любимците си колко са Ти верни? Защоооо?” Вдигна пак очи към жената, само за секунда и още по-замаян се втурна обратно в мислите си: “Зле ми е. Слаб съм. Странно, но от това “зле” ми е някак… приятно. Нещо става с мен. Нещо има в онази жена. Нещо…което…Харесвам я! Свети Пъкъл, аз се влюбвам! Но как?! Не е възможно! Аз съм адско изчадие, не съм човек, не мога да… харесвам… хора. Не ми го причинявай, не е честно!”

           Объркан и замаян от току-що направеното откритие Сатаната бавно и свенливо вдигна поглед към масата в тъмния край на бара, осъзнавайки колко жалък и смешен е в момента в очите на Бог. И все пак нямаше сили да се пребори с това усещане, с обзелата го неочаквано ЕМОЦИЯ. Чувстваше се изигран. И въпреки че ядът му растеше, това с нищо не му помогна и краката му си останаха все така омекнали, а сърцето биеше лудо в гърдите му. За миг у Сатаната дори се появи лека сянка на съчувствие към надарените с богат набор от емоции хора.

         Младата жена отпиваше на големи глътки студена кока-кола, а лицето ѝ излъчваше блаженство. Мускулчетата на тялото ѝ трепваха под матовия оттенък на кожата ѝ при всяко движение и излъчваха здраве, сила, но и заслепяваща, сладостна женственост. Въпреки че беше запленен от тази жена, въпреки че непознати нежни трепети се впиваха в черната му душа, Сатаната не можеше да изневери на същността си и реши да си пробва номерата, да си поиграе с нея, да похитрува – както си знае, и да я превърне в своя жертва, вместо, както бе чувал да приказват хората, той да падне в нейния капан. Изкушението за изкусителя беше огромно. И той му се отдаде.

          След около половин час синеоката красавица напусна задушния бар и тръгна по гъмжащите от хора улици. Дяволът я последва, с все още омекнали колена, но с твърдата увереност, че няма да позволи да го надхитрят. Жената крачеше с бърза, тиха, елегантна походка – точно като хищник, тръгнал на лов, с вдигната надменно брадичка и леко присвити очи, сякаш казваше на света, че тя е нещо повече. Ох, че ги обичаше Сатаната тия екземпляри! Той я следваше на разстояние от около два метра и всички фибри в тялото му трескаво предвкусваха насладата от предстоящото завоевание. Вървя след нея три пресечки, когато най-сетне удари неговия час. Жената сви по една алея в парка, където се беше възцарил вече черния мрак и прохладата на нощта обгръщаше околността с приятна милувка. “Мдааа, тя ще остане сама. И тогава аз ще изляза на сцената. Знам си сценария. Тя ще бъде моя!” – мислеше Сатаната, следвайки жертвата си. Красавицата спря до една пейка близо до пресъхнал фонтан и седна, облягайки се назад, повдигна главата си към осеяното с мътни звезди небе и пое дълбоко въздух, притворила клепачи. Остана така две-три минути.

          - Каква прекрасна вечер, нали госпожице! Чудесен Божи дар след ада на горещия ден – прозвуча мек, дълбок, съблазняващ мъжки глас.

          Синеоката красавица се сепна, но стъписването се изписа само за миг на прекрасното ѝ матово лице, след това с лека усмивка отговори в посоката на гласа:

          - Мдаааа, как ухаят дърветата само! През деня този аромат не може да се усети. За това идвам тук вечер. – гласът ѝ беше нежен, едва доловимо дрезгав, колкото да погъделичка слуховите възприятия, тонът ѝ бе спокоен, уверен… “Каква жена!” – профуча трескава мисъл през сатанинския ум.

          - Надявам се, не съм Ви изплашил. Все пак сама в парка по това време… – обади се отново мъжкият глас.

          Жената най-сетне погледна към натрапилия ѝ се събеседник и видя мъж на възраст около 40 години, висок, със стройна атлетична фигура, с черна къса коса, в която само на слепоочията бяха вплетени няколко сиви кичура, колкото да внесат повече чар в образа му, облечен в спортен черен панталон и черна риза с къс ръкав. Мъжът се усмихваше леко, в очите му играеше закачлив зелен пламък и никак не ѝ се стори заплашителен.

           Тя отвърна със своята лека усмивка и тихо, престорено съзаклятнически промълви:

          - Нося оръжие. Аз съм ченге. – и намигна закачливо.

          “Охо! Ченге! Още по-сладка задача!” – облиза се мислено Дяволът. Но отново усети онази вълна на ЕМОЦИЯТА да се надига в стомаха му. Капачките на колената му отново се размекнаха и погледът му се замъгли. Тази тънка, закачлива усмивка, това дяволито намигване… уцелиха точно в целта – право в сърцето на Демона. Тази дързост, гордост и самоувереност... направо го сразяваха. Играта щеше да е интересна. Изглежда противникът бе почти равностоен.

          - В такъв случай ще се съгласите ли да се поразходите с мен до другата страна на парка? Не искам да прозвучи нахално, но все пак ще се чувствам по-сигурен в присъствието на полицай. – с изключително добре изиграна искреност в тона каза Сатаната и също пусна чаровната си усмивка в действие.

          Младата жена отново огледа мъжа и установи, че е много чаровен, не изглеждаше да е някой психопат, а и определено беше мил, така че реши да се впусне в лека авантюра и да повърви с него през парка. А и наистина имаше оръжие и знаеше как да го използва. Но и не вярваше, че ще ѝ се наложи изобщо да го вади от кобура…

* * *

          Три месеца по-късно…

          Дъждовният и сив ноември завари Сатаната вече здраво заключен в капана на човешкия живот – с всичките му радости и неволи, сполетели го само заради едно съвсем нормално човешко влюбване. Ето как премина времето от август до ноември за Господаря на пъкъла – няколко дни на трескаво премисляне на всички възможни стратегии за поваляне на противника; две седмици безмилостна борба, довела до пълен крах на сатанинските планове за покваряване на точно тази женска душа; една безкрайно дълга нощ на яростна съпротива срещу приятното чувство любов, завършила отново със загуба за Сатаната; един прекрасен септемврийски следобед, изпълнен с романтични разговори, блестящи погледи и нежни докосвания; една незабравима вечеря, завършила със страстни целувки и довела до осъществяване на първия за Сатаната наистина желан и не професионално насочен полов контакт; един скандал на следващата сутрин за това, че веднага след секса бил заспал, обърнат на другата страна; два дни терзания за това, че ТЯ не му говори и не го гледа с онзи пламнал поглед; един унизителен следобед, в който ако хората знаеха, че този мъж в парка, паднал на колене пред красивата млада жена, е Сатаната, щяха да изпаднат в шок от изумление; още една прекрасна вечер с още по-сладък секс след сдобряването и една мрачна дъждовна утрин в края на ноември, когато…

          Сатаната лежеше блажен на спалнята в апартамента на своята любима жена, гледаше със зареян в тавана поглед и сладостно подръпваше от пурата си, която изпълваше стаята с приятен аромат. ТЯ бе застанала пред огледалото и се приготвяше да тръгва на работа. Дяволът я погледна с искрена любов в очите и за сетен път се възхити на грациозната ѝ и силна фигура, на женствеността, която струи от нея и на хищническото ѝ излъчване. Още преди повече от месец Сатаната се отказа да се бори с любовта и ѝ се отдаде с цялата си покварена душа, като в замяна получи прекрасни изживявания и страшни мъки. В дни на кратки проблясъци на здрав разум, дръзнали да се измъкнат от паяжината на любовта, която бе замъглила сякаш всичките му сетива и възприятия за околния свят, Сатаната размишляваше върху неловката ситуация, в която бе попаднал и която със сигурност дължеше на Него. Тогава той се двоумеше дали да си отмъсти, да очисти името си от покварата на човешките емоции, съпроводени разбира се и с ДОБРИ чувства, или да се радва на приятното усещане, което му носеше тази любов – на лекота в гърдите, безразличие към всичко останало освен НЕЯ, дори на болката в областта на сърцето след скандалите, която също му носеше някаква странна мазохистична сладост. И в тези проблясъци на здрав разум Демонът от Ада осъзнаваше, че му харесва да Я обича. Харесва му и човешката слабост, загнездила се в тялото му след това влюбване, защото му позволява да бъде по човешки ЩАСТЛИВ и да изпитва непознати до сега приятни емоции, за съжаление гарнирани със солидна доза солени преживявания. Да, той бе станал НЕЙНАТА жертва. Но това нямаше значение, защото Дяволът беше ЩАСТЛИВ. И това щастие превъзхождаше стотици пъти лукавата наслада от покваряването на чиято и да било душа (е, може би тази на папата би му доставила подобно удоволствие...). Да, вярно е и че поизостави малко основната си работа заради НЕЯ и баланса в света бе нарушен в полза на Доброто, но на кого пък му пука, когато е влюбен?! Явно положителните емоции, които му носеше любовта, караха Сатаната да симпатизира малко повече на човешките същества.

          - Скъпи, трябва да ти кажа нещо много важно – нежният, едва доловимо дрезгав глас на любимата му го извади от сладкия унес.

          ТЯ все още стоеше пред огледалото, вече облечена в елегантния си костюм и го гледаше с усмихнати, закачливи и обещаващи очи. След като се убеди, че е прихванала цялото му внимание, ТЯ заговори с лека загадъчна усмивка на лицето (заради която Мона Лиза би си оскубала косата от завист):

          - Едва ли ще се стърпя чак до довечера, за да го направя както трябва... В смисъл, че може би трябваше да подбера по-специален момент... И все пак, нямам търпение да ти кажа. Скъпи... бременна съм! Ще си имаме дете!

          Трудно ми е да опиша с думи изражението, което докараха тези няколко думи върху лицето на Сатаната. А и той смият едва ли би могъл да обясни какво точно се случваше в дяволската му душа в този момент. Може би зради преливащите се емоции и надбягващите се разнопосочни мисли не можеше да се открои нищо конкретно. Но поне две неща се забелязваха и с просто око – Сатанта беше дяволски щастлив и адски изплашен. Тъй като няколкомесечната връзка го бе научила вече как трябва да постъпва в дадени ситуации, за да не предизвика у НЕЯ онзи пронизващ поглед и последващото го ледено мълчание, Демонът промълви с пресипнал от огромното вълнение глас:

          - О, скъпа... аз... много се радвам! Страхотно, ще ставам... татко! - тази мисъл, изказана на глас, хвърли в още по-голяма паника Господаря на пъкъла, но той разбира се използва всичките си умения, за да не се издаде пред НЕЯ. След няколко минути, изпълнени с целувки, прегръдки и куп брътвежи от нейна страна за обособяане на детска стая и бля-бля за бъдещото отроче, ТЯ най-сетне излезе, за да отиде на работа – в Криминалния отдел на полицията.

          След като остана сам, Дяволът се просна изтощен до безкрайност на леглото и се загледа в тавана така, сякаш очакваше там да намери отговорите на всикчите въпроси, които бяха залели главата му след изричането на онези думи - ”ще ставам татко”. “Свети Пъкъл! – мислеще Сатаната - Ама как така ще ставам татко? Ама... това си е човешка работа, аз не мога да гледам деца! Ами какво ще е това дете, а?  Ченге – дявол ли ще стане или Дявол – ченге? Ау, а ако е и чепато като майка си... те двамата заедно вече ще ме довършат! Ами ТЯ... ТЯ сега ще иска и да... се оженим! Всичко съвсем по човешките му там работи! Ужас! Май вече няма измъкване, а? Господи, хубаво ме нареди, признавам ти го... От друга страна, като се замисля... ами то може пък да не е чак толкова зле. Ето, любовта се оказа нещо изключително приятно. Може пък бащинството да е също така приятно. А пък и ще си имам наследник, който един ден ще може да поеме управлението на Ада, в случай че с мен нещо се случи или пък реша да се пенсионирам. Мда, определено ми е писнало вече да се занимавам с хорските душѝ. Искам и аз почивка. Заслужено пенсиониране след хиляди години съвестен труд в полза на Злото. Ще се наслаждавам на моговете с НЕЯ, ще ходим на круизи и екзотични екскурзи... Ето, Господи, сам си вкара автогол, ха-ха-ха! Сега ще си имам наследник! И ще видиш какво ще може на татко момчето! Ще видиш само как ще го науча аз на занаят... Леле, ама ТЯ памперси дали ще ме кара да сменям? Или да го возя с количката в парка? Ще стана за резил на цялата Вселена! Ох...ох...ох!”

          След още един час трескаво лутане в сосбтвените си объркани мисли, Дяволът реши, че е достатъчно изтощен, за да си позволи днес да не излезе “на работа”. Вместо това остана в дома на любимата си, разтреби стаите, изми съдовете и дори приготви лека вечеря (“Свети Пъкъл, до къде го докарах! Да ме прощават всички демони... Хм, сосът дали не е прекалено кисел?”).

* * *

          Осем месца по-късно.

          Отново бе август. Навън времето се фукаше с рекордни горещини, както се казва – камък се пукаше от жега, а хората се криеха в тънките немощни сенки и бързаха да се шмугнат в някоя сграда, само и само да избягат от парещите лъчи на слънцето. Сатаната седеше на пейка в парка, направо под палещото огнено кълбо, четеше криминалната хроника във вестника и с умиление си спомняше за дома – за врящите казани и изкривените от мъка човешки лица, за адската жега и тежките стенания.

           В този момент звънна мобилният му телефон. Беше ТЯ. Сатаната неволно се изправи, изпънат като струна, отговори на повикването, чу: „Скъпи, мисля, че раждането започва“, по лицето му пробягаха първосигнални тръпки на ужас, а след това на сладостна надежда и той хукна към апартамента. По пътя трескаво мислеше: „Такаааа, сакът с всичко нужно е в гардероба долу вдясно; колата е заредена с гориво; по пътя трябва да я карам да диша; да не забравя после да купя огромен букет за НЕЯ и бонбони и уиски за доктора. Ох, на татко момчето, как те чакааааам!“

          След два часа, които се видяха на Дявола като цяла вечност, в която той крачеше нервно из коридорите на болницата (отново го обзе съчувствие към човеците и даже си помисли, че май-май в Пъкъла има нужда от нововъведения за причиняване на по-сериозни мъки и страдания), най-сетне от родилното отделение излезе докторът и тържествено съобщи: „Честито, господине, роди ви се живо и здраво дете! Имате дъщеричка, прекрасна е. Тежи….“

          Сатаната не чу нищо повече. В главата му прогърмя едно мощно „Олелеееее, още една женааааа! Край – свършен съм!“ и му притъмня пред очите.

          Някъде в небесните висини се чу доволно хихикане…