Не звъни, чух те… А, ти ли си? Какво има?... Каквооо?... Бе, ти… Звъниш по обяд, разваляш ми спокойствието за някакво си сатърче? Не ти ли е неудобно?!
Да, да – зная, твое е. Ще ти го върна… Баш сега няма да е, имам друга работа… Как „каква“? Моя си работа… И няма да я прекъсна заради егоизма на някакъв си, сетил се за сатърчето си…
Че какво като е твое? Ще свърша с него, ще ти го върна някой ден… Ей, ама ти си наистина голям тарикат! Какво като ти трябва? Да, зная – помня още, че е твое… Да, няма да го взема…
И какво като е минал месец… Добре де – месец и половина… Ми, трябва ми… Как да си купя? Ти знаеш ли колко струва? Това не е предмет за ежедневието, трябва само понякога… Да, и на теб може би ти трябва, разбирам… Макар да не съм сигурен – не се ли правиш на нуждаещ се, за да ме тормозиш с капризи… Ама прояви човещина, изчакай… Какво като е твое, бе човеко? И аз имам нужда… Каква нужда ли? Ами обичам агнешки главички, а тоя сатър е удобен за цепене… Е, сега не ям – оня ден ядох, ми ...