През цялата нощ валя. Заспивайки, дълго чувах как големите капки на летния дъжд, умиротворяващ и настоятелен като опитен любовник, тихо трополят по стъклото на прозореца и изчезват безследно някъде в тъмнината. Струваше ми се, че Майката Природа унесено свири на пиано някаква своя нежна мелодия, която доведе след себе си изкъпаното нетърпеливо неделно утро. Слънцето се опита да си проправи път през надвисналите сиви облаци, които явно нямаха намерение да си ходят. Огледа се суетно в локвите по улиците на големия град и пак се скри някъде зад съседните блокове и къщи. Забелязал съм, че понякога то е доста своенравно. Прави си каквото си иска без да се интересува от хората и егоистичните им опити да планират деня си, лятото си, живота си. Сигурно не е лесно да си слънце?! Не можеш да угодиш на никого от земляните. Ту те търсят и се оплакват, че те няма и че им е студено и мрачно. Ту негодуват от жегата и се крият от теб, като от неприятност. Иди ги разбери, ако можеш.
Два-три часа по-късно с Валка вече бяхме излезли навън. Има нещо по-специално в неделната разходка. Тя е като лъжичка за сладолед, с която загребваш правилното количество от леденото лакомство, за да му се насладиш по-дълго. Цели шест дни си държал лъжичката си прибрана някъде, притиснат от ежедневието си и задачите му, които непрекъснато ти поставя. В неделя обаче е време за нея, време е за "ние", време е за споделените мигове щастие, които за теб са като свещени индийски крави.
Направихме един тигел по Главната, разминавайки се със стотиците хора, излезли също като нас, за да се смесят със себеподобните си в този шарен градски коктейл от лица, настроения и проблеми.
Пихме по едно кафе под клоните на любимия ни вековен чинар и решихме, че е време да се прибираме. 
- Да минем през магазина. - предложи жена ми. - Нямаме нищо за утре. 
Съгласих се и двамата се отправихме към близкия хипермаркет. Точно на входа ги видяхме - едно малко момиченце със синьо-сиви умни очи и едно сладко кутре с ръждива козина и меки уши, всяко от които със собствено мнение за правилната посока.
Детето беше облечено в кафяв клин и тениска без ръкави. Веднага забелязах смешния ѝ равен бретон на челото, на който беше подстригана кестенявата ѝ коса, която определено скоро не беше попадала под душа. В едната си ръка държеше каишката на кучето, а в другата стискаше пликче с вода и декоративни рибки вътре. 
Гледката на паленцето, което седеше в краката ѝ, обути със стари джапанки, веднага ме привлече като магнит. Без да разбера как, насочих се към тях с намерение да помоля за разрешение да погаля малко този четирикрак чаровник, който беше пуснал собствения си климатик и дишаше учестено с изплезено розово езиче. 
Усетих дори, че Валка ме стисна леко за ръката, за да се опомня и сякаш ми прошепна: 
- По-спокойно! Да не изплашиш и детето, и кучето.
Беше късно обаче. Комплексът ми за липсата на собствено куче беше задействан. Такова нетърпение изпитвам винаги, когато съм в подобна ситуация или пък навън е валял сняг и трябва да изляза. Обичам зимата. Тя е любимият ми сезон.
Готов за ласки, се изправих пред момиченцето и попитах с треперещи като на зависим от някакъв опиат ръце: 
- Може ли да го погаля? 
Без да чакам разрешение вече милвах малкото съкровище, което ме гледаше с маслиновите си очи и сигурно се чудеше как е възможно хората да са толкова странни и откачени същества. 
Момиченцето се усмихна снизходително и отговори: 
- Може, разбира се. - после търпеливо изчака нашата любовна игра да позагуби малко от страстта и инерцията си.
- Как се казва? - попитах от любопитство, за да науча името на обекта на своята нежност. 
Малката се усмихна и погледна кучето: 
- Казва се Ния. Момиче е.
Понечихме да влезем с Валка в магазина, когато детето изведнъж попита на свой ред:
- Мога ли за малко да я оставя при вас? Мама е в магазина. Искам да ѝ кажа нещо. Няма да се бавя. 
Аз, разбира се, приех с удоволствие връчената ми кучешка каишка. Това си бяха още няколко минути обич и ласки. Валка и момиченцето влязоха вътре, а аз продължих да "мариновам" Ния, галейки я по коремчето и между ушите.
Малко по-късно жена ми излезе. Почакахме малката, която дотърча запъхтяно и попита: 
- Може ли да ни услужите с 4.80 лв.? Мама е на касата и не ѝ стигат парите. А аз много искам една книжка и ми се пие безалкохолно.
Валка извади портмонето си. Вътре бяха останали десет лева и някакви монети. След секунди излезе и майката. 
- Да вървим. - каза тя. - Книжката ще я купим другия път. 
Имах възможност да огледам и нея. Слаба жена с измъчено лице и стари дрехи. Ръцете ѝ бяха груби, но ноктите ѝ бяха лакирани с розов лак, който вече беше започнал да пада.
- Ама те ще ни услужат, мамо! - почти проплака малката собственичка на Ния, сочейки с глава към нас.
- Разбира се! - казах без да се замисля. Валка ми подаде банкнотата от 10 лв., а аз усетих как момиченцето ме хвана за ръката и вече ме теглеше обратно в магазина. 
- Как се казваш? - попитах аз детето. 
- Мими. - отговори тя. - Но не си харесвам името. 
- Защо? - зададох ѝ отново въпрос. - На мен пък това име ми допада. Майка ми се казва Мария.
- Обичаш ли я? - попита на свой ред Мими, докато минавахме покрай топлата витрина, а изразителните ѝ очи гледаха жадно в печените пилета и скарата, които си почиваха в очакване зад дебелото опушено стъкло.
- Разбира се. - отговорих. - Тя е моя майка. А ти защо не си харесаш името? 
- Така се казва едната ми баба - майката на баща ми. - тихо промълви Мими, след което се замисли за момент и добави: -  А тя ни мрази. 
Направих се, че не съм я чул, но усетих как тиха тъга се настанява удобно в сърцето ми. Искрено вярвам, че ако само за десет минути хората спрат да се мразят и да си завиждат, да злословят един за друг, озоновата дупка ще намалее значително, а глобалното затопляне ще се забави с няколко години.
- А татко ти? - опитах се да сменя темата. 
- Той не живее с нас. - отвърна Мими. - Но всеки месец ни пише по едно писмо, а ние му пращаме колет. Само още две години и половина и ще излезе. Пак ще сме заедно. 
Не казах нищо, но детето сякаш се почувства длъжно да обясни: 
- Мама каза, че той не е виновен. Просто е станала грешка. - после ме попита: - А ти имаш ли баща? 
- Почина. - отговорих. - Когато бях на шест години. Почти не го помня. Но имам по-голям брат, който ми беше почти като баща.
- Това е тъжно. - заключи малката. 
- Да, тъжно е. - казах. - Понякога в живота се случват тъжни неща.
Попитах я къде живеят и в кой клас е. 
- Имаме си стая. - отговори важно Мими. - Живеем в нея трите - аз, мама и Ния.
- Да - казах смутено - Как иначе без Ния.
- Днес купихме и рибки. Леля Катя от третия етаж ми подари стария аквариум на сина си и ще ги сложа в него да плуват, щом се приберем.
Стигнахме до рафта с детски книжки. Мими взе в ръцете си "Барбароните" и ме погледна с въпросително-умолителен поглед. Поклатих одобрително глава.
- Ти какви книги четеш? - ме попита тя. Замислих се. Толкова рядко днес ми задават този въпрос. А сега пред мен стои една малка госпожица на 10 - 11 години и се интересува от литературните ми предпочитания.
- Обичам такива книги, които ме карат да ги почувствам и да мисля за тях, след като ги прочета. - отговорих аз и кой знае защо си спомних за баба си Йорданка, Бог да я прости, която ми четеше толкова много, когато бях малък. Тя беше човекът, който ми отвори вратата на чудния Свят на книгите.
Мими не каза нищо. Докато минавахме през щанда с газирани напитки, се опитвах да я убедя колко хубаво е в пети клас и колко интересна е античната история, която ще учат през новата учебна година.
Тя посегна и взе едно шише пепси, а аз отново поклатих глава в знак на съгласие. Пресметнах наум, че от десетте лева, които имах, ми оставаха още около четири. 
- Не искаш ли още нещо? - попитах Мими, но тя отказа, свеждайки настрани поглед пълен със срамежливо неудобство. Усетих, че се беше научила да прави това. Беше се научила да връзва ръцете на собствената си гордост и да запушва устата ѝ, за да не крещи. Някои хора научават това много рано. Други по-късно. А трети - никога.
На касата грабнах първия шоколадов десерт, който ми попадна и го прибавих към покупките за детето. Платих сметката и двамата излязохме навън, където ни чакаха майката на Мими, Ния и жена ми. 
Помолих ги да снимам кучето за спомен, след което те ни благодариха и се разделихме. Всеки пое по своята част от неделята.
Няколко минути вървяхме с Валка без да кажем нищо. Накрая тя наруши споделеното ни мълчание: 
- Има нещо счупено навсякъде наоколо. Не мислиш ли?
Една кола мина покрай нас и ми даде време да подготвя отговора си: 
- Да, така е. - казах. - Има нещо счупено навсякъде и като че ли у всички.