През сълзи от смях Кадиен приключи телефонния разговор. Затвори на Николай и отиде да си вземе шоколад. Дългите среднощни разговори с него я караха да искри и да забравя всичко, което беше преживяла.

Кадиен страдаше от булимия в напреднал стадий. Цяла година се беше подлагала на неистов глад само за да „изглежда по-добре“ и да се отърве от излишните килограми. Така, по нейни думи, момчетата трябваше да я харесват и приятелките ù да я гледат без укори.

-         Комплекс за малоценност – предположи тихо психологът, при когото момичето беше изпратено. Двамата бяха сами в просторен кабинет - отново тийнейджърска драма. Кажи, момиче, какво те притискаше?

Очите ù се насълзиха, но въпреки това не прекъсна разговора. Трябваше да бъде силна.

-         Всички момичета, които... Бяха по-слаби от мен и другите твърдяха, че са по-красиви. Приятелите им бяха много и хората им се доверяваха. Имаха стотици харесвания във Facebook...

„Колко интересно“ – помисли си психологът.

-         Тогава прочетох онази статия в сайт за тийнейджъри. В нея се говореше за диетата на доктор Осло, според когото подрастващите момичета трябвало да приемат малко количество храна на всеки шест часа. Забраняваше консумирането на сол, на пържено, както и храненето след седем часà.

Кадиен очакваше докторът да се възмути, но той продължаваше да слуша мълчаливо. Погледна очите му и сякаш там съзря буреносни сиви облаци.

-         На снимките видях как от дебелани момичетата се превръщат в стройни хубавици. Помислих си, че тази диета ще бъде най-доброто за мен. Дори добавях по малко мои идеи към нея – с течение на времето започнах да ям дори веднъж дневно. Ама разбира се – аз бях висока метър и шейсет и тежах осемдесет и два килограма. Кой би ме харесал на фона на останалите? От там нататък знаете какво се случи.

Кадиен сведе поглед в земята и примига. Чу се барабанене по стъклата – заваля ситен дъжд.

Докторът постави някакви листове в чекмеджето си и се огледа наоколо. Една от книгите на рафта беше паднала и той се обърна, за да я върне обратно. Отиде в другия край на кабинета и започна да почиства очилата си.

Кадиен се учуди, че вече пет минути стоха в мълчание, но реши, че доктор Агнеев – така се казваше психологът – чака тя да каже още нещо. Тъкмо отвори устата си, когато той я спря.

-         Значи все още не си намерила истинската любов?

Странно. Какво общо имаше това?

-         Не ви разбирам, докторе.

-         Вижте, госпожице Данева, вътрешно знаете, че причината да се подложите на това мъчение не са били нито харесванията във Facebook, нито броят ви приятели в реалния свят. Твърде интелигентна сте, за да им предадете значение. По мое мнение сте го направили заради търсенето на истинската любов.

Беше прав и вътрешно в себе си Кадиен го знаеше.

-         Но не сте я намерили дори когато сте достигнали до перфектното тяло. И сега търсите проблема в характера си. Моля Ви, не се обвинявайте - много момичета го направиха и свършиха зле.

Кадиен осъзна истината за болестта си, но от това не ù стана по-леко – напротив, тя се задъха и заплака.

-         Мисля, че е време да си тръгвате – каза докторът, след като погледна през прозореца. Бяха минали десет минути и Кадиен се бе успокоила – Един сеанс ще Ви бъде предостатъчен.

Дъждът не спираше да се усилва.

-         Довиждане – каза мрачно Кадиен и затвори вратата на кабинета след себе си.

Противно на последните ù останали надежди, след този сеанс се почувства още по-зле. Залитна, докато слизаше по стълбите. Опитваше се да мисли за други неща, за да й стане по-добре, но не се получаваше. Проклинаше своята кръстница, задето я беше пратила при този психолог. Бил много кадърен... Глупости.

Хората не я харесваха, когато беше дебела, защо да го правеха сега, когато беше като скелет?

Докато прехвърляше подобни мисли из главата си, тя не се сети, че е забравила да вземе чадър от вкъщи. Нямаше пари за такси, а мобилният ù остана у дома, защото не искаше кръстницата ù да я безпокои – тези дни не спираше да се обажда.

-         Не ме интересува, ще вървя и без чадър – момичето вече не се вълнуваше от това дали ще бъде мокра като риба.

Нещо по-тежко заудря по прозорците на болничния комплекс.

-         Супер, градушка.

Предложиха й да изчака на диваните на първия етаж, докато бурята отмине.

-         Няма проблем за мен, и без това нямам приятели, които да ме търсят и да се тревожат.

Не след дълго и други хора се настаниха около нея. Заговори се с една бабичка, която седна на нейния диван. Оказа се, че живее в съседния вход до този на Кадиен.

-         А, ето го и внука ми – старата енергична жена погледна седемнайсетгодишно момче, което се приближаваше. То седна между двете, като не откъсваше очи от Кадиен – Виж, това момиче ни е съседка – усмихна се бабата.

-         Здрасти, как се казваш? – беше притеснен

-         Кадиен – момичето погледна зеленоокия младеж и изпита непознато дотогава чувство

-         Хубаво име имаш. Приятно ми е, Николай.

Шест месеца по-късно Кадиен вървеше към болницата, където неотдавна беше провела сеанса си с доктор Агнеев и след който беше срещнала Николай. Двамата се бяха влюбили и се обичаха толкова много, че не беше за вярване – момичето срещна любовта на живота си. И знаеше, че това не беше случайност.

Вървеше към същата болница, но не заради болест – булимията  отлетя като тайфун след седмица и месец след сеанса Кадиен беше напълно излекувана. Родителите й бяха благодарни на доктор Агнеев. Тъй като не успяха да се свържат с него по мобилния и да му благодарят, те помолиха дъщеря си да отиде до него и да му даде кошница с цветя от името на цялото семейство Даневи.

Кадиен стоеше във фоайето на болничния комплекс. Не си беше записала час при психолога, а и не знаеше кога излиза в почивка. Най-накрая реши да остави кошницата на рецепцията, за да му я предадат вместо нея.

-         Добър ден, бихте ли предали това – тя постави окичената с цветя кошница на плота – на доктор Агнеев? Работи тук като психолог и преди половин година ми помогна да превъзмогна булимията.

-         Тук не работи такъв човек. Всъщност... Госпожице, сигурна ли сте, че не се бъркате?

-         Да – Кадиен реши, че е сгрешила името – Мисля, че се казваше така. Първото му име е Нюаж.

-         Не за това. Човек с такава професия не е работил тук.

-         Как така? – момичето се огледа: прозорците, стените, диванът, всичко беше същото. Дори машината за кафе си седеше – Защо?

-         Ние сме ветеринарна клиника.

Заваля.