I

Всяка една история трябва да бъде разказана. Може би, много години след случването ù, но определено всяка, особено такава, като тази, която ще ви споделя, трябва да бъде казана. Това е, вероятно, най–интересната и потресаваща такава, на която станах свидетел през житейския си път и аз дълги години се връщах към нея и си припомнях хода на действията. Няма да използвам имена, защото не желая да петня името не главния герой, който аз доста уважавах като човек и приятел. Ще оставя вие да бъдете негови съдници.

Всичко започна преди много години, когато работех в един малък град като лекар. Не бях от онези доктори в клиниките, които по цял ден пият кафета и не могат да определят и една точна диагноза. Аз работех частно, в дома си, а интересът ми към медицината започна още, когато бях в началното училище. Все още помня как тогава живо се интересувах от това как протичат процесите в организма, къде отива човешката кръв, как така мозъкът пращи сигнали до всички части на тялото и други подобни. С годините моята страст не отшумя, а напротив, засили се още повече. Постъпих в университет, където изучавах медицина и смея да твърдя, получих доста добро образование, а и с годините научавах все повече неща, защото, все пак, човек се учи докато е жив. Казвам ви тези неща, за да имате предвид сериозността на моята дейност и интересът, с който подхождам към всеки нестандартен случай.

Запознах се с главния герой в нашата история, когото съвсем дискретно ще нарека г-н К., още в ученическите си години.  Той беше доста различен по характер от мен – доста импулсивен, пълен с идеи, притежаващ голямо въображение, непредвидим, но пък това не ни попречи да дружим заедно през тези сладки години на неопитност и жажда за знание. Преди деня, в който той позвъни на вратата ми, не го бях виждал с години, може би, един-два пъти след завършване се бяхме виждали, но за кратко, затова и можете да си представите моето учудване, когато видях именно неговата позната физиономия, отваряйки вратата. Разбира се, както подобава на един добър домакин, аз веднага го поканих и му предложих нещо за пиене. Той се съгласи, налях по една чаша бренди и на двама ни и седнах срещу него, като очаквах да разбера причината за неговото посещение. Докато при мен, смея да твърдя, годините не си личаха толкова, то при него, времето си бе казало тежката дума – дълбоки бръчки покриваха челото му, косата му беше силно оредяла, под очите си имаше торбички от недоспиване. След като чух историята му, определено разбрах защо има такъв вид, но преди това нямах ни най–малки подозрения относно естеството на проблемите му. Ще се опитам да ви преразкажа това, което ми каза той. Въпреки отминалите години, смятам, че помня добре неговата ужасяваща история, пък кой ли не би я запомнил.

II

Навярно се чудиш защо съм дошъл тук, при теб, стари приятелю ? Е, аз няма да те карам да чакаш, нито ще си спестя нещо от моя случай, въпреки че той не е за всекиго, признавам си. Дойдох тук, при теб, за да те помоля за голяма услуга, за която, обаче, е необходимо да узнаеш някои неща. Ти знаеш, че не обичам да нося много неща по себе си, особено пък разни дрънкулки като медальони, пръстени и така нататък. Е, кой да си помисли, че точно аз ще започна да харесвам пръстените. Но да караме по ред. Беше преди няколко месеца, когато бях на почивка в Германия. Много хубаво място. В последния ден от престоя ми там реших да обиколя и да потърся нещо, с което да си спомням за почивката цял живот. Някаква вещ, нали разбираш. Разхождах се по улиците, когато погледът ми се спря върху един магазин, различен от другите, в който се продаваха сребърни бижута. Реших, какво пък толкова може да ми стане, ако само вляза и погледна какво има. Още с влизането усетих миризмата на сребро, примесена  с нюанс на лек парфюм. Осветлението беше приглушено и създаваше чувство на уют. Продавачът ме посрещна топло и ми каза, че мога да взема един сребърен пръстен за съвсем нищожна цена, тъй като, магазинът не вървял и най–вероятно се налагало да бъде закрит в близко бъдеще. Не мога да отрека, че въпреки неприязъна си към „джунджурийките”, нещо в мен, сякаш тръпна и ме накара да заразглеждам сребърните пръстени с жив интересен и дори лека превъзбуденост. Пръстените бяха, кой от кой, по–хубави и изящни, но имаше един, който нямаше как да не закупя. Още щом го видях, очите ми се разшириха, а в сърцето ми затрептяха вълните на вълнението. Вълнувах се като дете на път към магазин за играчки. Пръстенът беше масивен, а върху него беше гравирана зодията ми – скорпион. Купих пръстена и веднага го сложих на безименния си пръст. Чувството от носенето на пръстен беше нещо ново и адски приятно за мен. Радвах му се с месеци, сякаш беше нещо, което съм жадувал с години. Така беше, докато един ден не усетих някаква странна празнота в себе си. Усещаш, че пръстите, на които нямах пръстени ме сърбяха, но това не беше обикновен сърбеж - о, не! - това беше сърбеж, който те кара да полудееш и да вървиш безразсъдни дела, за да го спреш. Така бях няколко дни, докато вече просто не издържах на влудяващия сърбеж и отидох до близкия магазин за сребърни изделия. Харесах си два великолепни сребърни пръстена, купих ги и те веднага заеха мястото си на показалеца и на средния ми пръст. Сърбежът внезапно спря. Такова блаженство като че ли не бях изпитвал до тогава. Нещата продължиха по нормален начин. Ходех на работа, радвах се на пръстените си и въобще живеех съвсем нормално, докато една сутрин се събудих и онзи дяволски сърбеж отново ме подлуди ! Този път ме сърбяха кутрето и палецът – пръстите без пръстени. Волята ми беше отслабнала и аз веднага изтичах до магазина за сребро, за да купя пръстени и за тях с последните си пари. Чувството, което изпитах, след като сложих пръстените на пръстите си, беше опиянително. Чувствах се, сякаш съм изпил количеството алкохол, което те кара да изпиташ приятна замаяност. Бях най–щастливият човек на света. Радостта ми не беше дълга, защото само два дни след покупката на пръстените аз отново почувствах ужасния сърбеж! Опитвах се да чеша ръката си, дори си пуснах по–дълги нокти на другата, но това не помагаше. Още по–странното бе, че усещах сърбежа единственото в едната си ръка, а другата си беше съвсем нормална. Една вечер, докато лежах, плувнал в пот, в леглото си ме порази мисълта, че от много време насам единственото, за което мисля, са пръстените. Почувствах се като роб на собствената си ръка. Пробвах да ги сваля, но когато го правех, сърбежът се усилваше и чувствах, че не ще издържа и ще отрежа ръката си. Пръстените, сякаш имаха собствен живот на ръката ми и не искаха да се махат от нея. Почнах да усещам как ръката ми отслабва все повече с дните и трябваше да предприема спешни мерки. Знаех, че ми трябват още пръстени! На този етап пръстените бяха погълнали разума ми и единственото, което можех да направя, е да открадна пари, за да се сдобия с още! Изпитвам дълбоки угризения на съвестта, но една нощ се спотайвах в един тъмен ъгъл, когато покрай мен мина един богат човек. Прецених, че е такъв по облеклото му. Без много да се замислям, скочих върху него и откраднах всичките му пари – около четиристотин лева. Прекарах нощта навън, без да спя. Чувствах се покорен от лудостта, безпомощен, превърнат в животно. С настъпването на утрото аз се запътих към магазина за сребро и купих два пръстена на стойност сто лева. Веднага след това, почти на бегом, аз отидох при един доста долнопробен пластичен хирург, с когото се бях запознал преди доста години. Потропах на вратата на съборетината, която използваше за клиника и той отвори, още сънен. Нахълтах и му заявих, че искам да отреже два пръста от дясната ми ръка и да ги сложи на лявата. Той веднага се разбуди и очите му се разшириха. Беше онемял само от мисълта за това, което исках от него. Аз, обаче, не можех да приема отказ, затова му извадих всичките пари, които имах в наличност и го заплаших, че ако не направи това, което искам от него, ще се свържа с хора, които могат да затворят мизерната ми клиника още същия ден. Той не знаеше какво да каже, май наистина беше онемял, затова само кимна сковано с широко отворена от ужас уста. Мисля, че операция от такъв вид досега не е имало, а и се надявам на никого да не се наложи. Болката, която изпитах, беше несравнима с удоволствието, което ме обзе, след като сложих пръстените на двата си нова пръста! Усещах, че съм като наркоман, който взима доза за пръв път от няколко дена, но не можех да променя положението си, разбираш ли, аз бях затворник, който трябваше да изпълни заповедта на надзирателя, иначе подлежах на мъчение от нов вид – сърбеж до кости. Това се случи преди шест дни... А днес аз съм дошъл при теб, за да помоля за една животоспасяваща услуга. Моля те, с последните си разумни слова – отрежи проклетата ръка!

III

Това, което видях тогава, порази съзнанието ми! Дълго време сънувах кошмари, а нервната ми система никога не ми прости за видяното. Приятелят ми извади ръката си от джоба на палтото си и аз видях ужасяващата истина – ръка със седем пръста, зачервена и надрана от чесане с пръстен на всеки от седемте пръста! Ноктите бяха посинели и дълги поне пет сантиметра, а под пръстените ясно се виждаше как ръката е почнала да придобива синьо-зелен цвят. Не успях да кажа нищо и стоях поне пет минути в ужасено съзерцание на ръката на г-н К. В крайна сметка успях да се осъзная и реших, че единственото, което бих могъл да направя, е да отрежа ръката на клетия ми приятел. Никак не ми беше лесно, но събрах цялата си воля и усилие, за да извърша тежката операция. Отрязах цялата китка и бинтовах ръката на приятеля ми. Така и не успях да кажа нищо през цялото време, в което извършвах операцията. След края ù г-н К. ме изгледа с чувство на благодарност, след което си тръгна с лице още по–състарено от преди и ръка, с лиспваща китка, пъхната в джоба на черното му палто.

Никога повече не видях г-н К., но споменът за него и за онази зловеща ръка живее в съзнанието ми и до днес. След всички тези години, едва сега се осмелявам да разкажа историята и се надявам, драги читателю, че ти ще проявиш разбиране и съчувствие.  Оттогава насам, през целия си живот, никога не пожелах да нося пръстени. Дори и халката си не сложих, защото изпитвах страх. Страх, че ръката ми някой ден може да бъде със седем пръста.

27 Септември, 2010, Плевен.