4.

Нощта мина спокойно. Тройката в Горското не забеляза никого, Кръстев и Миро успяха да направят четири обиколки из селото до заранта. Навред беше тихо и спокойно. Чак призори петлите рекоха да отчетат дейност, та се разкукуригаха. И кучета полайваха, когато чуеха идващи хора в тъмното, но бързо усещаха, че са от селото и млъкваха. Тук врагове нямаше – опасностите винаги идваха отвън…

Нейде към полунощ забелязаха светлина от фенерче – скачаше, играеше по зидовете. Промъкнаха се до Горната уличка – тясна, с къщи само от източната страна, с дворчета, опиращи във високия скат…

Фенерчето водеше две тъмни фигури, но и слабата лунна светлина беше достатъчна, за да се разбере – връщаха се Корчо и Милко. Миро свирна, както само той умееше – ненапразно беше участвал в самодейния състав на Ваня в близкото Елхово…

-     Миро, ти ли си? – рече Корчо…

-     Ми кой друг? – обади се Миро и излезе иззад дебелия дъб пред отдавна забравения двор на бай Климент. Стопаните лежаха в малкото гробище долу при Елака, а синовете им не се появяваха даже на Задушница насам…

-     Е? – попита Кръстев, но двамата го разбраха.

-     Ми какво? – каза Миро – Кошарите изгорели, овцете ги няма, хората ги хванала липсата. Та ходихме до Момина махала – нали Главака има къща там. Намерихме жените само. Елена не ще да види хора, много е уплашена. Ама Къна ни разправи всичко… Десетина били. Имали и пушки, с пистолети, ножове си носели. Претрепали Главака от бой, щото с кривака налетял на двама. Поблъскал ги, ама като му пуснали два куршума край главата – вдигнал ръце. А те го били, били… В Елхово го закарали. И Митьо с него – щото и той отнесъл от боя. Главака рекли, че ще остане в болницата, Митьо го чакали утре да се върне…

-     Пък в махалата да видиш – поде Милко – Нали са шест къщи, хора няма, страх ги е. Направо стягат багажа да бягат…

Елховския се изненада:

-     Ми как така? Та те овце имат – само бай Сандьо е с петдесет глави, де ще ги води?

Милко поклати глава:

-     Какви овце, бе братче? Та бай Сандьо вече чакаше от града да дойде камион. „Товаря ги, вика, и право в големия град.“ На кланицата щял да ги даде, братовчед имал там нещо… Страх ти викам, страх…

Кръстев мълчеше. До Момина махала бяха десетина километра – много път в планината. А хората там вече чакаха бандитите…

Като нищо ще се появят и тук…

-     Милко, - рече той – я вървете се наспете, пък утре заранта ще се видим при Дойно. Ние тука решихме някои работи, ще кажете и вие какво сте видели…

-     Ще кажем – обади се Корчо – Ама хич няма да са добри тия неща, дето ще чуете…

И заминаха заедно нататък – нали бяха съседи…