Всичко започна от студентските общежития. Тъкмо се бяхме оженили с Надето и обитавахме една от семейните стаи в студентски град. Една нощ се събуждам от пронизителен писък:

 - Иииииииииии!

  Надето седнала в кревата, запушила ушите си с ръце, на лицето и изписан невъобразим ужас.
- Какво има бе, муци?, питам аз загрижено.
- Ииииииииии!, продължава да пищи тя, и ми сочи ухото си.
- Какво, да не те боли?
- Нннннеееееее! Ххххххххххиииииииии!

  Боже, викам си, какво и стана на тая жена? Мъча се да я успокоя, тя обаче си знае нейното: ххххххххх…….иииииииии!!!!!!!

  Хуквам посред нощ да търся телефон, да викам бърза помощ. Дойдоха светкавично. Влиза доктора и заварва Надето – клати се напред-назад, стиска ушите и вече тихо хлипа.
- Какво има, момиче?
- Иииииииии!!!! Х-х-х-х….., мрънка тя, и дума не може да обели.
- Момче, можеш ли да обясниш какво става? пита доктора, потресен от гледката.
- Ако знаех…..Можете ли да помогнете?
- Ще се опитам, но трябва първо да я успокоим.

  Вади той някакви ампули от чантата, приготвя инжекция. Жената, обаче, маха с ръце и сочи ухото.
- Какво, ухото ли Ви боли? Не? Какво тогава?
- Х-хххххх….се чува само от нея.

  Докторът ме вика в коридора.
- Момче, жена ти да няма някакви психични отклонения?
- Не, казвам, никога не се е държала така. Какво ще я правим?
- Сега ще ми помогнеш да й сложа успокоително, ще поспи, а утре я заведи в поликлиниката. Така не мога да преценя какво й е. Трябва да се изследва.

  Някак си я преборихме и успяхме да й бием инжекцията. Не след дълго се унесе. Настана тишина.

  На сутринта, обаче,  пак същия вой „и-и-иииииии х-х-хххххххх”. Бързо й помагам да се облече, и в болницата. Тя директно ме води в УНГ кабинета. А там – огромна опашка. Срам не срам, пререждам всички, влизам и набързо обяснявам ситуацията. Лекарката прие проблема присърце, и веднага се зае да го решава.

  След секунда всичко стана ясно. В ухото на Надето, незнайно как, се беше завряла …..хлебарка! При това си беше жива, гадината. Мърдала вътре с крачета, драскала…..как да не лудне човек.

- Роско, махаме се от тая дупка!  Досега ги търпях в кафето, в манджата, в шкафовете, но в ушите……Ами ти представяш ли си да се беше навряла другаде….Ще умра, да знаеш!

  Как ще оставя аз моето съкровище да страда! Веднага се преместихме на квартира. Първо я обработих основно с препарат против хлебарки.

  Надето, обаче, не се отърва от спомена. Всяка нощ в се будеше от кошмари и бая зор виждах докато я успокоя. През деня рови навсякъде да ги търси и изтребва. Покой не намира. За „Райд” и други разни прахове и отрови харчехме повече, отколкото за парно.

  Дори на почивка ходехме заредени с по няколко флакона. Преди да се настаним в хотелска стая, задължително напръсквах всичко, и първата нощ по правило прекарвахме в колата. Надето стигна дотам, че за рожденни дни и годишнини от сватбата не искаше други подаръци, освен най-новите препарати против хлебарки. Понякога ги ползваше вместо парфюм, пръскаше и мен – профилактично.

  Така продължи, докато един ден не прочела някъде си, че в къща, където има котка, хлебарки се не въдят.
- Роско, взимаме си котка!, заяви ми тя.
- Недей, бе мило, нали скоро детенце ще си имаме.

  Пропуснах да кажа, че в резултат на успокоителните акции Надето зачена….

- Че какво от туй? Ти представяш ли си на бебето да му влезе някоя гад в устичката – може да го задушииииииии!
- Добре, добре! кандисах аз.

  На другия ден домъкна в къщи котарака Цуки. Взела го от котилото на някаква улична писана. Див и проклет. Завря зад печката и три дни не го видяхме. После се поокопити, разучи обстановката и….. се зае с хлебарките. Всяка сутрин помитахме от пода няколко десетки откъснати крайници, които  явно му присядаха и ги повръщаше. Ловеше всичко, що се движи. Като поотрасна и се разгони, се захвана с тапетите, пердетата и канапетата. Научи се да си отваря гардероба и познайте какво вършеше там. Всичките ми дрехи добиха характерна миризма, да не би някой да остане с погрешно впечатление кой командва в този дом.

  Та така. Сега си имам спокойна жена. Преодоляла кошмарите и спяща нощем.
Цуки се грижи за хлебарките, а аз - за новия семеен бизнес, чрез който доста успешно се  справям с вонята на котешка пикня. Магазинче за химическо чистене.  Най-доброто в квартала! Ще го познаете по надписа „Росен Хлебаров”.