Р |
азстоянието между градчето Г. и селото Г. е около 15 километра. Взимах го за 20-ина минути, тъй като пътят пресичаше две гори, виеше се по хълмовете нагоре надолу, имаше и някои опасни участъци, а това предполага по-голямо внимание. Освен това беше тесен и трудно ставаше разминаването с камионите, обслужващи мината. Винаги нося със себе си фотоапарата и понякога спирам за да запечатам нещо, което ме е впечатлило. Особено през този сезон имаше удивителни гледки. И сега не пропуснах тази възможност. Спрях на едно от любимите си места. Точно преди пътят да се спусне стремглаво в завоите към малко мостче на дъното, имаше едно по-широко място, откъдето се наблюдаваше най-добре вълшебството на природата. Слязох и направих две-три снимки. Разкошни картини. Замислих се за красотата около мен и начинът по който ми въздейства и неусетно мислите ми се върнаха към случилото се. Нямаше как самочувствието ми да не удря в тавана. Такава жена да те удостои с вниманието си, без да е в някаква зависимост, това си е чиста проба персонален успех от висша степен. А дали можеше този успех да се развие? Би ли могло това да е началото на една авантюра? И мислите ми запрепускаха неудържимо. Започнаха да изникват различни картини за нови срещи, разходки в околността, дори ясно си представих как седим прегърнати на същото това място, ръсим смях около себе си и от време на време допираме устни. Интересното в случая беше, че водещото усещане не беше сексуалното, въпреки безспорните качества на обекта в това отношение. По-скоро задоволена беше интелектуалната потребност от общуването с интересен човек, способен да се настрои на твоята вълна, да бъде достоен противник в словесния слалом. Работата ми беше такава, че 90% от контактите бяха с мъжката част от населението и то преобладаващо с хора, в чиито изразни средства господстваше жаргонът, обилно гарниран от богат набор псувни и изразителни жестове. Затова приветствах всяка възможност за нормален разговор, а когато насреща стои и жена с подобни качества, удоволствието става двойно. Размишленията започнаха да навлизат в територията на философията и това бе знак гласът на разума да вземе инициативата. Да-а, когато прехвърлиш петдесетте, като моя милост, този глас започва все по-често да взима връх. Не напразно е казано, че мъдростта идва с годините. Съгласен съм, но с една моя добавка, че това се дължи до голяма степен и на отслабване влиянието на един друг център, намиращ се между краката. И така мечтанията ми бяха прекъснати, може би малко грубо, от разумния глас: „Хайде, Ясене, свършвай. И без това тази жена е от друг свят. Няма как отворко като теб да се класира дори на старта на надпреварата. Нито си от групата на мускулестите мъжкари с шоколадов тен, създадени да обслужват такива жени, нито си от групата на костюмарите, предназначени да ги обгрижват. Мислиш си, че с няколко лафа можеш да изкачиш Айфеловата кула. Забрави. Хайде, слизай от „Брулените хълмове“ и да поемаме „По жицата“, че ни чака една дупка наблизо.” Въздъхнах примирено и тръгнах към колата. „Това с отворкото май беше пресилено, все пак накарах я да се разсмее три-четири пъти.“ – обади се някакво плахо гласче. След по-малко от 5 минути, случилото се в къщата на Рени и Стоян беше пъхнато в едно от милионите чекмеджета на паметта и вниманието ми изцяло бе погълнато от предстоящата работа.
Село Г. имаше около стотина къщи и не повече от петдесетина постоянни жители към този момент. Съвсем естествено през летните и есенните уикенди обитателите му нарастваха почти двойно, а за някои празници гъстотата напомняше най-добрите му години. Носеше всички характерни белези на многобройните селца, пръснати из страната. Главна улица, площад, църква, смесен магазин, кръчма, поща, кметство. Селцето Г. заемаше южния склон на един висок хълм, като главната улица го разделяше на горна и долна част. Стотина метра след указателната табела, тя пресичаше площадчето, някогашен духовен център, поемаше леко нагоре и достигаше едно равно място, което беше и сегашният социален център. Тук в една неголяма сграда съжителстваха кметството, пощата и магазинът с кръчмата. Над тях, на около петдесетина метра издигаше купол малка църква, а в страни от нея се виждаха останките от стара хлебопекарна. Пътят продължаваше с лек наклон да се изкачва, достигайки до крайната си точка, една стара каменна чешма с постоянно течаща вода. Зад чешмата се виждаха покривите на двайсетината къщи от крайната махала. А от чешмата тръгваше стръмен път в обратна посока, който излизаше на билото на хълма, малко над църквата, след което правеше ляв завой и слизаше до една падина. Тя така се и наричаше от местните – Падина, с ударение на и-то. Тук улицата свършваше, като краят й беше точно пред портата на нашето място, а къщата ни беше последна от наредените от двете страни на пътя. Почти винаги минавах по това трасе, не само за да хвърля поглед на постоянното присъствие пред кръчмата, но и заради настилката, някакъв, силно казано, макадам, но даващ известна сигурност в дъждовно време, когато всички останали улици ставаха непроходими. Имаше и един черен път, който тръгваше от площадчето и вървеше право нагоре, като излизаше на същото място, но по него достъпът беше възможен само в сухо време. Пристигнах във вече късния следобед, отключих портата, вкарах колата в двора и се заех с разтоварването на багажа. Къщата не беше голяма. Върху два гаража с площ малко повече от четиридесет квадрата, се издигаха два етажа и таванско помещение. Разпределението на етажите беше идентично, коридор от единия до другия край, като от него се влизаше в две стаи, пред които имаше тераса. Не много функционална, но за извънградска вила, напълно задоволителна. Долният етаж принадлежеше на балдъзата, горният бе наш. Тъстът и тъщата, след пенсионирането си, се оттеглиха тук, спретнаха една малка дървена къщичка в горния край на местото и строиха къщата за дъщерите в продължение на три години. Който не е живял при социализма, той не знае с какви мъки и лишения бяха съпроводени подобни инициативи. Дефицитни материали, почти никаква техника, къртовски труд. Малко след като прерязахме лентата, тъстът си отиде. Тъщата живя няколко години сама, заболя сериозно и я настанихме в София в специализирано заведение. Оттогава, близо пет години, не бях идвал тук, а и не само аз, почти цялата фамилия. Дървената къщичка се срина, дворът обрасна, непосещаваната къща залиня. И ето, това лято останах за дълъг период от време без занимания, при което Госпожата ме командирова да поизчистя двора и да направя една профилактика на помещенията. Цяла седмица се борих упорито, но успях да придам малко живец и по-приветлив вид на имота. В края на периода пристигнаха на инспекция Госпожата с голямата дъщеря и синът на балдъзата с жена си и детето. Вечерта, както си му е редът, се наредихме на голямата маса и разчепкахме местните и световните новини. Жените се справиха с бутилка вино, а ние с племенника обърнахме по няколко бири. Настроението достигна онова ниво, на което няма неразрешими проблеми и след като се поде темата за по-честото ни присъствие в имота, захванахме да класираме по важност нещата, които трябваше да направят мястото по-привлекателно. И разбира се на първо място, изграждането на баня с тоалетна. Тук аз направих кратък разбор, като човек все пак с техническо образование и немалък стаж по строителни площадки. И посочих, че началото трябва да се положи с оформяне на септична яма и оттам нататък – всичко останало. Обясних трудностите по направата на подобно съоръжение, предположих размера на разходите и им предоставих възможността да вземат решение. За моя изненада темата бе подхваната с ентусиазъм и към края на вечерята почти бяхме изградили обекта. Разбира се, на другата сутрин вече бях забравил за снощните планове, познавайки характерната черта на българина, да решава на маса всякакви заплетени казуси, независимо от кой дял на познанието са. Затова не повярвах на очите си, когато привечер дъщерята и племенника се появиха с двама от местните младежи и казаха, че са се договорили с тях за изкопаването на ямата. Виждал бях единия от тях, едно слабовато момче с вечно светнали очи, почти винаги стоеше на първата маса на терасата пред кръчмата. Викаха му Добрин Хоремага, заради стажа му на посетител в питейното заведение. От опит знаех, че на подобни хора не може да се разчита. Другото момче не го бях виждал. Оказа се, че работи в мината, а фигурата му вдъхваше повече доверие. Все пак, осведомих ги накратко за намеренията ни, посочих им изискванията и както очаквах, те започнаха да се колебаят, а накрая, след като им отказах и поисканата сума, приключихме безславно пазарлъка. Но виждайки разочарованието в очите на дъщерята, реших да продължа проформа разговора и стигнахме до уговорка с Добрин, да се свърже с багерист и шофьор, които биха свършили работата и да ми се обади за да се договорим. Прибрахме се на другия ден в София, като почти през цялото време дъщерята много развълнувано поддържаше темата. Вечерта, Госпожата, знаейки голямата ми слабост към дъщерите, която ми отнемаше почти всички съпротивителни сили, направо ми нареди да кажа някаква по-точна сума и да се захващам за работа, вместо да изтърбушвам фотьойла пред телевизора. Прерових интернет, нахвърлях скиците, пресметнах приблизително, със съответния коефициент за застраховане, сумата за труд и материали и обявих крайната стойност. Госпожата разгърна организаторския си талант, последваха куп телефонни разговори със заинтересованите лица и на другия ден получих исканата сума и заръката да се захващам незабавно, докато времето все още е подходящо за съответните дейности. Добрин се обади и ми издиктува телефоните на багериста и шофьора. Свързах се с багериста, договорихме се и след седмица вече имах изкопана яма. Хванах се и за три дни я оформих според скиците, след което излях един бетонов пояс около стените за основа на зида. В следващия уикенд племенникът пристигна с едно камионче, и прекарахме камъните от един стар зид на овчарник, определен за разрушаване, след като бях платил съответната сума на председателя на кооперацията в селото. Междувременно пристигнаха и насипните материали и циментът, които бяхме поръчали в магазина за строителни материали в град Г. С това, снабдителската част на операцията беше приключена. Не успях да намеря зидар за стените на ямата нито в селото, нито в града и взех решение аз да се пробвам, а ако не покажа съответните умения, да разширя кръга на търсене. Това беше задачата, с която пристигнах този понеделник. Утрешният ден трябваше да покаже накъде ще тръгнат нещата. При добри резултати, по моя преценка, зидането трябваше да завърши в петък до обяд. В противен случай, до петък трябваше да съм намерил и спазарил съответния майстор.
В коридора на горния етаж бях оформил един кът за всекидневна. Бях разположил до прозореца, заемащ една трета от коридора, с изглед към вътрешния двор, неголяма маса, стол с облегалка и табуретка за краката. Печка на дърва, все пак вечерите тук бяха хладни, една електрическа печка „Раховец”, върху малко шкафче и старата кафе-машина върху нея, завършваха оборудването. Част от коридора, срещуположен на входната врата, бе преграден със завеса и там имаше малък хладилник и шкаф с прибори за хранене. Единственото неудобство беше липсата на вода, не само тук, а в цялата къща, което налагаше често циркулиране до единствената чешма в имота. Не гледах телевизия когато съм тук. Излизаха само трите ефирни канала, а по тях освен реклами, прекъсвани от време навреме от новини и някоя сапунка, нищо друго не се излъчваше. Рекламите бяха създадени сякаш от олигофрени и предназначени за такива сигурно, новините бяха неинформиращи, в зависимост от това кой си е платил да го излъчат, а на сапунките още от времето на „Изаура” бях наложил вето. Така че се отдавах изцяло на радиото и то благодарение на възможността да се хваща една станция с рок музика. Радиото свиреше денонощно, имах един апарат на етажа и един в гаража. Когато стана ясно, че се захващам сериозно с тази работа, разчистих двата гаража от трупаните с години боклуци. Единия оформих като столова, сложих една готварска печка, шкаф с прибори за хранене, голямата маса, сборен пункт на фамилията и няколко стола. Другия гараж оставих празен и го използвах по-късно като площадка за бъркане на строителните разтвори, заради бетонния му под. Носех в лаптопа записани няколко блус албума, както и няколко филма, с което разнообразявах вечерната програма. Освен това, задължително взимах със себе си някоя книга тъй като понякога ми се отваряше апетитът за четене. Имах флашка за интернет, бе истинско чудо, но в един от ъглите на коридора се улавяше макар и слаб сигнал на единия от мобилните оператори, което ми позволяваше да следя пощата си. Всичко това не ми позволяваше да скучая по време на престоя тук.
Разпределих по местата багажа, заредих печката, храната бе в хладилника, така че имах готовност да пристъпя към заниманията, предхождащи спането. Но реших да изпробвам десеткилограмовия чук, когото бях закупил тази сутрин, заедно със специалната щанга, известна в бранша като „кози крак“ или „кози крайник“. Някои от камъните бяха доста големи и ако не ги разбиех оставаха неизползваеми. Затова извадих чука и щангата и след няколко минути имах три четири камъка, раздробени на подходящи за зидане късове. Доволен от оборудването и от демонстрацията, реших че заслужавам чаша бира и се запътих към столовата, когато пред портата спря един бял джип „Нива“. Предишната седмица, след като се разчу че в имота кипи дейност, ме посетиха от енергото и от ВИК за да засекат уредите, затова реших, че е пак подобно посещение. Спрях и изчаках слезлия от шофьорското място да обясни посещението си. Беше облечен в камуфлажен костюм, гологлав, с кубинки на краката. Добре сложена фигура: висок ръст, широки рамене, мускулести крайници. Тръгна към мен без да отвърне на поздрави ми. Нещо не ми хареса в походката му, вървеше сякаш светът му принадлежи. Цялата фигура излъчваше някаква мутренска надменност, стигаща до наглост, очите му ме гледаха с пренебрежение. Беше на две крачки от мен, когато с гърлен глас изръмжа:
- Ти ли си онзи софиянец …
И без да спира, ръката му се изстреля и юмрукът му се стовари в лицето ми. Завари ме абсолютно неподготвен, успях инстинктивно само да дръпна главата си назад, но ударът беше много силен. Попадна в лявата част на лицето и почувствах как краката ми се отлепиха от земята и се стоварих по гръб. Добре че мястото беше затревено и без неравности, в противен случай нямаше да се размина без сериозни поражения по гръбнака. В главата ми проехтя гръм от волтова дъга, а светлината й се разби на хиляди искрици. Не обичах да се бия. Детството ми премина на улицата, а там битките бяха едно от основните занимания и нямаше как да останеш извън обучението. В кварталната банда заемах поста на провокатора, който трябваше да предизвика противника, преди да се намесят основните бойни единици и за да останеш по-дълго време цял на тази позиция, се изискваха съответните умения. А аз оцелях в продължение на четири години, преди да реша да сложа край на този период. Знаех, че скоростта на реакциите ми вече не беше същата, но онзи живот все още е част от мен. По-нататъшните ми действия ставаха рефлективно, без намеса на управляващия център. Най-важното бе да регулирам дъха си, който беше излетял при падането и за това ми бяха необходими няколко секунди, а помогна и небрежността на нападателя. Мутрата беше решила, че владее ситуацията, затова се спря и докато се чудеше дали да вкара в действие ритници, изръмжа отново:
- Ставай, мършо, още не съм свършил с теб.
Завъртях се леко на една страна, сякаш се готвех да се подчиня на командата и скочих бързо на крака въпреки каменоломната в главата ми. Използвах завъртането за да взема едно парче от натрошените камъни, оказало се близо до лявата ми ръка. И сега с все сила изпратих камъка по нападателя. Аз съм от хората, на които левите крайници служат само за баланс на тялото. Камъкът излетя високо и встрани от целта, но това ми донесе няколко секунди. Мутрата, изненадан от действията ми, приклекна леко за да избегне камъка и закри главата си с ръка. През това време вече се бях въоръжил с „козия крайник“ и му нанесох силен удар, който попадна в ръката. Явно ударът беше сериозен, защото чух звука на трошеща се кост, последван от нечовешки рев. Щангата излетя от ръката ми, затова грабнах чука с две ръце и го издигнах над главата си, готов да го стоваря върху противника, когато до съзнанието ми стигна силен вик:
- Спри, бе човек, ще го убиеш.
Моментално разумът пое функциите си и след няколко мига погледът ми се избистри, а аз се върнах отново в тялото си. На прага на портата стоеше човек, прострял ръце пред себе си, в когото познах Добрин. От него беше долетял викът. Погледнах към мутрата. Седеше на тревата, счупената ръка лежеше в скута му, обхваната от здравата, главата му беше хлътнала между раменете. Очакваше какво ще се случи, без да има никаква възможност да го предотврати и тази негова безпомощност се изразяваше от очите му, наред с огромна болка. Аз все още стоях с вдигнатия чук над главата си, местейки поглед от мутрата към Добрин и обратно. Така измина може би минута, докато накрая пуснах чука пред краката си и се подпрях на дръжката му. Целият треперех от възбуда, знаех че адреналинът ще ме държи известно време. Опипах мястото на удара за да установя пораженията. Лявата част на лицето ми бе в кръв от спуканата вежда и издрасканата скула, която се спускаше вече към врата. За щастие окото беше оцеляло, тъй като все още възприемаше светлината, но със сигурност скоро отокът щеше да го затвори. Удължих още малко паузата за да дойда окончателно на себе си и се обърнах към мутрата:
- Сега, лайно такова, няма да мръднеш оттук докато не чуя кой си, какъв си, какво правиш в моя имот и въобще каква е цялата тази история.
Хвърлих чука по-далеч, отидох и вдигнах щангата и връщайки се обратно подхвърлих на Добрин:
- Ти стой там и само да си посмял да прекрачиш портата.
Застанах пред падналия, забих острия край на щангата под брадичката му, като го накарах да ме гледа в очите.
- Е, не ме карай дълго да чакам, защото още не ми е минало. Кой си и какъв си?
- Недей бе, човек, не виждаш ли, че не може да си отвори устата. – дойде от страна на Добрин. – Аз … аз ще ти кажа. Само го остави, моля те. Това е Миро, Горският. Директор е на горското в Г.
Докато Добрин сипеше молби, наблюдавах нападателя си. Щангата бе одраскала гушата му и оттам потече кръв. Лицето му бе сгърчено от болка, но стискаше зъби и само от време навреме изпускаше някой стон. „Хм, - помислих си – сега, когато е на земята, виждам нещо човешко в него. Дали съзнава, че живее втори живот?“
- Горският ли? Че аз нямам никакво вземане – даване с горския. Какво прави тук?
- Ами, той мина преди малко през кръчмата и ме попита дали има някакъв софиянец тук, който правел някаква яма. Аз се сетих за теб и се качих в колата да му покажа пътя. Мислех, че сте говорили за дърва нещо, да ти разреши. Въобще не знаех, че ще стане така.
- Хайде, Горски – обърнах се отново към мутрата, но свалих щангата от брадичката му – казвай каква е историята. Нито съм те срещал, нито съм те виждал. Дърва не ми трябват, не обичам лова, така че нямам работа в гората. Казвай какъв вятър те довя тук.
- Лична история. – едва, едва се процеди от устата му.
- Лична история ли? Та аз допреди 10 минути не знаех, че съществуваш. Каква лична история?
- Днес си бил при Рени… в къщата… с мостчето… с една жена. Тя… тя ми е приятелка. – тихо отговори горския.
Сега вече направих асоциацията. Спомних се, че в разговора между Рени и Владимира се появи името на Миро. „Я гледай, значи това е мъжкарят. И е дошъл да нарита нахалника, осмелил се да помирише подопечната. Значи предупреждението не е било празна приказка. – размислих се аз и попипах мястото, където трябваше да е окото ми. – Само че нещата не се развиха по сценарий, мой човек, и сега лежиш пред мен напълно безпомощен. Дали да не ти отрежа и едното ухо. Вместо обица ще ти служи. Хайде, от мен да мине. Стига ти за днес. Да видиш колко ларж е чичо Ясен.“
- Така–а–а, - казах вече на глас – изчакай само да взема някои мерки и ще продължим.
Отидох до чешмата, измих си внимателно лицето, сложих кърпата на удареното място и се върнах при седящия. Не посмях да се погледна в огледалото. Ще има време да се вайкам за изгубената хубост.
- Значи така, юнак, да обобщим. Отивам в Г. да си платя данъка за имота и тъй като попадам по обедно време, каня на чай данъчната служителка, докато свърши почивката. По време на тази церемония, се държа както всеки един мъж на мое място – малко смях, малко флирт, но всичко в рамките на добрия тон. Тя предлага да ми услужи, като подготви документите и в деня когато се прибирам към София, да мина да си платя и да приключим този въпрос. Оказва се обаче, че това сериозно е подразнило местната мутра, след което той пристига и за малко не оставам без едно око. Добре, само не разбрах защо беше всичко това, че не съм си платил данъка или затова че съм пил чай с данъчната?
Тази тирада ми струваше малко повече усилия. Въздействието на адреналина преминаваше и болката предявяваше претенции. Но пък започваше да ми става весело. Гледах как по лицето му изби червенина, а той забил глава в земята не смееше да ме погледне. И ме напуши такъв смях, че не можах да се удържа. Направо се задавих.
- Защо, мой човек, не обличаш твоите приятелки в тениски с надписи „Не пали огън“, или „Пазете гората“, или каквото там слагате като табели във вашата област, за да може човек да се ориентира къде е попаднал. – продължих в същия тон, заливайки се от смях. – Ох, развесели ме. Ти не си нормален, младежо, щом заради една жена си способен на подобно нещо. – казах, сочейки подутото лице, - Тя да не е Снежната царица?
- Радвам се, че го приемаш така.- най-после изрече нещо свързано Горския. -Постъпих глупаво. Но всички знаят, че ми е приятелка и не смеят да я закачат. А всъщност нещата не стоят по този начин. Но не ми се говори сега.
- Разбирам те напълно, юнак. Добре. Дай да приключваме с тази история. След малко ще ме втресе и няма да съм работоспособен. Добрине, ела тук да го постегнем.
Намерих подходящо парче дъска и внимателно привързахме ръката към нея, като използвах едно много здраво тиксо. Изрових едно коланче от парцалите, вързахме ръката през врата му и с това изчерпахме мероприятията по първа помощ.
- Добрине, ти можеш ли да шофираш? – обърнах се към местното момче. Той кимна утвърдително и аз продължих. – Добре, караш го право в болницата и гледай да не тръскаш много. Не съм сигурен, но май счупването е сериозно.
- То в болницата вече няма никой. – отвърна Хоремага. – Има само една сестра в Бърза помощ, но ще се обадя на доктора като пристигнем.
- Давай да го качваме.
Помогнахме му да се изправи и подпирайки го от двете страни, успяхме да го настаним в колата. Добрин се отправи към шофьорската врата, а аз хлопнах вратата и пристъпих към портата.
- Чакай малко – спря ме гласа на Горския – искам да те питам нещо.
- Казвай.
- Ти … щеше ли да ме удариш с чука?
- Ако беше преди 20 години, със сигурност. – отговорих след кратък размисъл. – А ти, като се оправиш, запали една дебела свещ за Добрин. И се радвай на втория си живот.
Махнах му за довиждане и освободих пътя на колата. Но преди да вляза в двора се сетих, че нямам никакви лекарства тук, затова викнах на Добрин:
- Ти ще се връщаш ли тази вечер?
- Не, няма да мога. Не знам колко време ще трябва да го превържат. Ще остана в Г. Защо?
- Нищо, но ако се сетиш утре като се прибираш вземи от аптеката един аспирин, от този на таблетки, разтворимите.
- Чакай – викна Хоремага. – Миро имал в жабката. Ела.
Взех аспирина и вече се готвех за последни думи, когато Горският ме прекъсна:
- Една последна молба. Но можеш и да не се съобразяваш с нея.
- Кажи, кажи.
- Ще имаш ли нещо против ако всичко случило се остане между нас. Не искам да се разчува.
- Нямаш проблем от моя страна. – отговорих малко учудено. – Ами той?
И кимнах към Добрин.
- А, за него не се притеснявай. Хори е моя грижа.
- Кой?
- Хори, от Хоремага. Така му викам накратко.
Махнах им за сбогом и се запътих към къщата. Затворих портата, прибрах останалото по двора оборудване и пристъпих към грижите за себе си. Занесох леген със студена вода горе, в коридора. Напълних формите за лед и ги сложих в хладилника. Запалих печката. Преоблякох кървавите дрехи и намерих един стар чаршаф, когото разкъсах на ленти. Намокрих едната и превързах лявата част на лицето си. Вече чувствах симптомите на треската. Много рядко през живота си съм прибягвал до лекарска помощ и до фармацевтиката. Лекувам се по своеобразен начин – взимам горещ душ, изпивам един аспирин, обличам нещо дебело и се мушвам под завивките. Останалото оставям на организма. Така че хапнах нещо набързо и оправих леглото. Хвърлих едно одеяло върху юргана и седнах да изчакам леда. Часовникът показваше времето, по което Госпожата се обаждаше, когато бях тук. Чудех се дали да й кажа за окото, но така или иначе щеше да го види щом се върнех, освен ако престоят ми тук не продължи около месец. Раздаде се познатата задължаваща мелодия и опитвайки се да държа нормалния тембър на гласа си, спретнах една версия за счупване на подвижната стълба, вследствие на което, окото ми е срещнало една греда и сега лежа и дишам тежко. На загрижените й въпроси отговорих, че засега няма нищо страшно, но ако утре нещата се усложнят ще й се обадя. Разбрахме се да се чуем сутринта и така приключихме разговора. Не можех да гледам в монитора, затова оставих лаптопа да почива тази вечер. Книга не можех също да чета по разбираеми причини. Остана ми единственото от подготвените удоволствия – лулата преди лягане. Бях спрял цигарите преди 15 години, след като стигнах до рекордните 4 кутии на денонощие. Не беше само това. Пиех и по 1,5 литра кафе на ден. Като се добави високото напрежение в работата и нередовният живот, в смисъл на нередовно хранене, значителни количества алкохол и вечното недоспиване, почти усещах как приближава онази с косата. Една нощ се събудих отново по малките часове, протегнах се да запаля цигара и изведнъж онзи глас, който и днес изкомандва „спри!“, въведе нов ред във функционирането на организма. Изхвърлих всички цигари, забраних си употребата на кафе и след около месец не си спомнях дори за онези „тръбички“. Е, след няколко години загубих и влечението към алкохола, но това не ме притесни особено. При едно домашно почистване намерих лулата, с приборите за тъпчене и чистене, които ми бе подарил един състудент още в първи курс. В торбичката имаше и пакет с тютюн „Clan“, който по онова време се продаваше само в Кореком. Припалих я за да си спомня някои младежки мигове и ми хареса. Оттогава, предимно вечер, пълнех една лула и се отдавах на половин час мечтания в тютюнев дим. Ледът беше готов. Намерих един плик, напълних го и прекарах ежевечерния тютюнев сеанс полулегнал на стола, с лед на окото. Главата ми напираше да се пръсне, а и започна вече сериозно да ме тресе. Разтворих една таблетка от аспирина, глътнах сместа на един дъх и се хвърлих под юргана, като се зарекох никога повече да не плащам данъци.
Събудих се през нощта сякаш в басейн с вода. Потта, която бях произвел, беше напоила включително и дюшека. Съблякох всичко, изтрих се със суха кърпа, навлякох сухи дрехи и след като намерих две одеяла се мушнах в другата стая в едно от леглата на децата. Този път спах прилично. Когато се събудих, слънцето вече бе стоплило стаята, а от коридора зовеше мелодията от телефона. Замъкнах се някак до него за да изслушам упреците на Госпожата за притесненията й след като не съм отговорил три пъти на повикванията. Обясних й накратко през какви процедури минах тази нощ и я успокоих, че засега съм добре и няма нужда от спешна помощ. Така че днес ще почивам, а от утре ще се захващам за работа. Всъщност, като изключа факта че за момента възприемах света само с едното око, каменоломната в главата ми работеше на ниски обороти и нямах сериозни проблеми с ориентацията. Направих една кана с домашния чай на Рени. Завлякох стола в стаята и го паркирах върху слънчевото петно, пльоснах се върху него с чаша гореща и приятно ухаеща течност и с удоволствие изслушах прогнозата за времето, която обещаваше прекрасно време за цялата седмица. Логично беше след ден като вчерашния, изпълнен с толкова събития, да си дам почивка, за да уравновеся емоционално организма. Освободен, до известна степен от болката, мозъкът се впусна в анализи на случките от вчера. Представих си един до друг Владимира и Миро. Жената с опасен чар и момчето с невъздържан характер. Винаги ми е било трудно да определям възрастта на жените, а в повечето от случаите когато се опитвах да го правя публично, изпадах в много неловки ситуации. С голяма доза увереност обаче можех да кажа, че в случая тя беше с няколко години по-голяма от Миро и със сигурност с повече години по-млада от мен. А скромният ми опит подсказваше, че това момче се изявяваше като юнак навсякъде другаде, само не и пред нея. Но, това бяха техни проблеми, лошото беше, че бях въвлечен по един нелеп начин в тези отношения, което показваше колко коварна и непредсказуема е съдбата. Винаги оправдавах неудачите със специалното отношение на тази сила към мен. Сигурно раждането ми е стреснало някоя от мойрите и затова нишката на живота ми е пълна с възли. След като преполових каната с чай, почувствах се в кондиция и реших, че бих могъл да опитам някаква работа, пък ако не потръгне, няма нищо по-лесно от връщането ми в хоризонтално положение. И така, облякох работните дрехи, проснах на терасата пострадалите от среднощното наводнение завивки и дюшек да съхнат и поех надолу.
Първата работа беше, разбира се, да включа радиото. Нахвърлях няколко камъка в ямата и слязох за да положа началото. Както се казва, всяко начало е трудно, а моето направо крещеше за отказване. Главата ме болеше, неучастието на едното око ме правеше да се чувствам некомфортно и въпреки това упорствах. След около час прекъснах и се отправих към „столовата“ за чаша чай. Бях си изградил собствен начин на работа, когато се изискваха повече физически усилия. Работех около час, час и половина и правех почивки по двайсетина минути. С тази програма постигах доста добри резултати, без да се претоварвам излишно. Днешният работен ден започна по-късно от обикновено, но постепенно работата ме увлече и в късния следобед, когато реших да оповестя края му, установих че съм се справил повече от задоволително. Едната стена бе иззидана и бях положил два реда от другата. Проверката с нивелира показа много добро изпълнение и доволен от свършеното седнах за финалната чаша безалкохолно. Когато започнах работата по ямата преди две седмици, почти всичките местни жители се изредиха да видят какво става. Разбира се, това беше извънредно събитие в селото и сигурно съм бил тема за обсъждане в магазина поне за три дни. Още повече, че с много малко от хората в селото се познавах и до деня, в който не бях подложен на разпит в продължение на час от една комшийка, за изясняване на статуквото ми, в обсъжданията бях споменаван като „работникът“. Но резултатите от допитването успокоиха страстите и всички се изредиха да ме поздравят и дори разказваха подробности от житието ми, за които недоумявах откъде е черпена информация. Днес минаха обичайните десетина човека и бях подготвил историята за счупената стълба, но за моя изненада никой не попита какво се е случило с лицето ми. Това наистина заслужава да се отбележи, защото в живота на селото дори прелитането на непозната птица вече е събитие и се подлага на оживени коментари. Както и да е, вечерта повторих процедурата на пушене лула с лед и приятно изморен положих телеса в изсъхналите завивки. Следващият ден започна с приятното усещане за участието и на второто око във функционирането на организма. Отокът беше спаднал, но оцветеното ми лице имаше много гротескен вид. И този работен ден започна с нахвърляне на камъни в ямата, но преди да потъна в нея, видях по пътя да слиза колата, донесла ми такива премеждия. „Дали пък Горският не идва да поработи върху другата част на лицето ми?“ – помислих докато вървях към портата и сам се разсмях на тази мисъл. От колата излезе Добрин и след като му отключих влязохме заедно в двора. Предложих му чай и докато наливах две чаши, той огледа обекта и похвали способностите ми. Седнахме и завързахме разговора с хубавото време за работа.
- Е, Добрине, как е Горският? Свършиха ли работата докторите онзи ден?
- А-а, Миро ме накара и разиграхме цяла сценка.
- Каква сценка?
- Накара ме да го закарам в Дирекцията. Тя се намира до кметството. Късно беше и никой не ни видя като влязохме. Качихме се в стаята му и оттам се обадих на дежурната в болницата, че Миро е паднал на стълбите и си е ударил ръката. Много го боли и се съмнява за счупване. Докато дойде сестрата, свалихме дъската и изхвърлихме превръзките. Та тя го прегледа и каза, че наистина е счупена, но се обадихме в къщи и на доктора. Той вече направи подробен преглед, каза че счупването е сериозно и се обади за линейката. Качиха го и го закараха в София. Аз се прибрах в село с колата и сутринта Миро ми се обади да отида да го взема от болницата. Не искал да седи там, въпреки че докторите настоявали да полежи поне 3 дни. Та сега съм тръгнал натам, ама рекох да мина да те видя и теб. Той и Миро ми заръча де, иска да знае как си.
- Абе вие сте били големи артисти. Благодари от мое име за загрижеността и му кажи, че ми е много неприятно, че се наложи да ходи до София по такъв повод. Но надявам се скоро да се оправи. А аз, нали виждаш, щом редя камъните, значи не съм толкова зле. Тъй и тъй се разговорихме, я ми кажи сега нещо за Горския. Винаги ли е такъв, каква е тази история с данъчната, въобще искам да знам за себе си защо попаднах в тази ситуация.
- К’во да ти кажа. Ние с Миро сме съученици от гимназията. Там бяхме приятели. После той отиде да учи в София, след това ходил някъде да работи и се върна в Г., работи една година в горското и го направиха директор. Вика ме от време на време та му върша някои услуги, ето шофьор съм му понякога, помагам на Стоян, ти вече знаеш за Стоян и Рени, когато има голяма софра, ходя с дружината им на лов да се грижа за багажа и така. Какво да ти кажа, Ясене, Миро не е лош човек. Но откакто тръгна след Влади не е същият. Фактически откогато влезе в компанията им. Има един човек, Полковникът му викат. За него казват, че коли и беси не само в Г., а и в цялата околия. До преди година беше началник на околийското управление, ама аз го помня още от онова време, социалистическото, на това място. Та той на няколко пъти възлагал на Миро едни задачки, не много хубави, да ходи да „съветва“ някакви хора, да прибира някакви пари и от този род.
- Аха, ударна група. Е Миро сам ли ги върши тези работи? Вярно че има данни, но все пак …
- Не, не, при него работят десетина души в горското, но има четирима, които са готови на всичко срещу някой лев и добра почерпка. Тях ползва. Един път седяхме у тях и ми разказа за тези задачи, беше добре подпийнал, та затова го удари на изповед. Каза, че той лично не е участвал в „съветванията”, но е присъствал. И това му тежи. Каза че скоро ще си поговорят с Полковника и ще се прекрати тази дейност.
- Хм, добре де, като минавам през Г. съм виждал там до моста, в онези заведения, няколко здрави момчета и си мислех, че това са местните мутри.
- Така е. Те са. Но се говори, че и на тях началник им е Полковникът, но ги ползва за други неща. Маршрутките, бензиностанцията и новата газстанция са техен бизнес, кабелната телевизия и интернета също. Има също така един комплекс в една махала до Г., тя се води нещо като квартал, там има малко казино, което казват е и като публичен дом, но никога не съм ходил, а и няма да пуснат такъв като мен там де. Но никога досега не съм чувал да е имало скандал между тях и хората на Миро. Въобще, мутрите не пристъпват в горната част на града, където са къщите на повечето големци или за да ме разбереш – от къщата на Рени и Стоян нагоре към църквата, този район е забранен за тях. И да ти кажа честно, не знам кой е направил този ред, но всички са доволни. Няма скандали, няма побоища, търговията върви. То бизнес някакъв почти няма, но не съм чул да се случват такива неща, каквито по телевизиите дават всеки ден за други градове.
- Щом хората са доволни, това е добре. А с Владимира как стои въпросът?
- Влади е страшна жена. Страшно готина искам да кажа, красива де. Помня я още от гимназията и двамата с Миро постоянно я дебнехме, свиркахме по нея, все гледахме да се навъртаме покрай кметството, там започна работа. Тя дойде в Г. с мъжа си, той е от града, имаха и две деца. Той беше голям шеф в мината и дори когато тия новите я купиха, остана там като директор. Но станала някаква авария ли, произшествие някакво и го сгазил камион ли, та с пръст ли го е затрупал, така и не се разбра. Чувал съм от Миро, че Влади много го е уважавала и е преживяла тежко смъртта му. И още от онова време се е създала тази групичка, където се събират и днес. В нея е бившият кмет, той беше дълги години кмет на Г. и при социализма, и после при сини и червени – несменяем, но на последните избори се отказа. Набута там един свой човек, избраха го без проблеми. Викат му Генерала, защото е бил военен, но дали е генерал никой не знае. За Полковника казах, мъжът на Влади, преди да почине, новият кмет, отскоро и новият шеф на полицията, докторът, шефът на банката и Миро, разбира се. Абе като погледнеш, най-важните градски хора са на едно място. А от жените – освен Владимира, по-отдавна са Минка, жената на Полковника и Рени. После се включи Мария, тя е местно момиче, учи в София, там започна работа, но имало някаква история с мъж и се прибра при майка си и баща си. Като отвориха банката, започна работа в нея. От време на време, идва жената на новия кмет, но май много, много не я искат. Била много тъпа. Шефът на банката води по някое от момичетата на сбирките, а най-новата участничка е жената на шефа на полицията. Ама парче, брат, страшна работа. Уредиха я в гимназията, заместник-директор е, но старата директорка е пред пенсия и тя движи нещата там. Чакай, че забравих за какво бях заразправял. Та когато Миро се върна и се захвана в горското, много драпаше да го приемат в тяхната компания, за да е близо до Влади. И сигурно тогава се е съгласил да изпълнява задачите на Полковника. Не знам колко са близки с нея, не съм им светил, но май приятелството им не е много истинско. Децата й пораснаха и не живеят с нея. Дъщеря й май е в чужбина, а синът по София. Тя тук живее в къщата на мъжа си, със свекървата. Гледа я, но често ходи в София, там имат апартамент и понякога остава за по-дълго. След като го приеха в компанията, Миро се хвалеше, че само за месец ще се ожени за Влади, но минаха вече две-три години и той спря да говори за това. Имаха едно голямо скарване миналата година. Тогава точно някакви купиха стария завод и дойде едно младо, нахакано момче за директор. Запознал се с Влади в данъчното и започна да я преследва, ходеха заедно и при Рени, но когато нямаше събирания, за да не дразнят останалите. А Миро побесня, но явно Влади го държеше изкъсо, защото само псуваше, но не смееше нищо да направи. Та един ден, Влади с директора седнали още от обяд при Рени. Смях, закачки, пийнали си доста и оня й налетял. Стоян го нямало, Рени едвам я отървала. Имало скъсани дрехи, поли и т.н. Оня викал, пенявил се, заканвал се, докато не дошли ченгетата и го закарали в квартирата. А беше здраво момче, можеше да се мери с Миро, всяка сутрин бягаше, ходеше на фитнеса при мутрите, дори завърза и някакви отношения с тях и това му даде кураж. Започна да се държи нахакано. На следващия ден, след скандала, ходил при Влади, при Рени,извинявал се, че бил пил много и т.н. Миро беше тогава на обиколка из горите и се върна след два дни. Стоян му разказал какво се е случило и нашият подивял. Отишъл в завода, влязъл в кабинета му и го пребил. Ама така го е газил, че завалията лежа два месеца в болницата, а след като излезе повече не стъпи в Г. Тогава Миро се отърва само защото Полковникът оправи нещата. Платил е голяма сума на онзи, та Миро още му е длъжник. Като разбрала за побоя, Влади такъв скандал му завъртяла на нашия, какво ли не му наговорила, беше му забранила да я вижда вече. Той ходеше като извънземен и ме пращаше да й нося писма и бележки, ходеше пред къщата й, висеше в данъчното, но тя отказваше да го познава. Така близо два месеца. Най-накрая на рождения му ден, някъде по това време беше, а … ти знаеш ли че това е другата седмица. Леле-е, как мина времето. Та тогава се събраха при Рени и изпушиха лулата на мира. И аз бях тогава да помагам в кухнята, та видях всичко. Той така се зарадва, защото беше взел някакви резервации за Гърция, да я омилостивява някак, и след това заминаха. Нямаше ги двайсетина дни, а като се върнаха Миро беше много омърлушен и нищо не говореше. Пак се виждат, заедно са, но нещо е станало там, какво – сигурно на никой не е казал. Тази пролет, може би нарочно, той се заигра с Мария, от банката. Прегръдки, целувки, често преспиват в Миро, но не съм видял Влади да се тормози от тази работа. Те дори с Мария са си приятелки. Но явно още му лежи на сърцето. Видя какво се случи онзи ден. Ако не беше се защитил, сигурно щеше да пострадаш като оня, директора.
Изслушах с интерес разказа, като от време на време вкарвах по някое междуметие, колкото да участвам в разговора.
- Добрине, ти ме уби. Ако някога тръгна да пиша книга, ще те взема за съветник. Та ти разказа жив сценарий за холивудски филм. Бре, бре, бре, не вярвах че такива страсти може да кипят в това градче. Но хайде, бягай да не закъснееш за изписването, а и мен ме чака работа. А като имаш време мини пак, ама гледай да е надвечер. Ще те черпя с бира, а ти ще ме замайваш с интересни истории.
Разделихме се и отново се хванах със задачите. След разговора не спрях да прехвърлям историята в главата си, мъчех се да си представя героите, дори се увлякох дотолкова, че нареждах и себе си в този кръг, нали вече общувах с някои от тях. Представях си най-различни ситуации, като например запознанство с новата заместник-директорка на гимназията или вълнуващ разговор с Полковника за потайностите на Г. С края на работния ден, приключи и тази разходка в имагинерното бъдеще. Бях успял да иззидам втората стена, а на третата останаха да се положат още три реда. Ако задържа това темпо и утре, спокойно мога да се поздравя с приключване на седмичната задача и в петък да потегля дори преди обед. Така и стана. Краят на следващия ден бе ознаменуван с полагането на последния камък и вече можех да се похваля с иззидана яма и придобито майсторско свидетелство за зидар на суха зидария. Малко се изхвърлях, тъй като квалификационната комисия се състоеше само от моя милост, но по отношение на работата имах прикачени положителните отзиви на всички местни жители, наминали да ме видят. И отново никой не обели и дума за вече отвореното ми око, обградено от сини, преминаващи на места в зелено, кръгове. Странно наистина, но от друга страна се радвах на това безразличие, тъй като ми спестяваше отварянето на торбата с лъжите. Някъде около обяд мина Добрин с колата. Похвали се, че вече е назначен на постоянна работа като шофьор на Миро, каза ми че го е докарал в къщи вчера и че няма да може да си поприказваме отново скоро. Настанил се е в една стая в къщата на Миро, който живеел само с баба си. И ми предаде молбата му, ако имам възможност да се отбия у тях утре като се прибирам. Това ми дойде малко изненадващо. Но реших, че не е кой знае какъв проблем ако се отбия за половин час, след което щях да мина в данъчното и да се прибера преди петъчните задръствания по Ломско шосе. Разбрахме се Добрин да ме чака пред църквата около обяд и така се разделихме. На следващия ден стегнах багажа сутринта, напълних един плик с ябълки и орехи по заръка на госпожата, яхнах Полото и хванах пътя за Г.
Последният път идвах в този край на Г., когато взех свещеника за погребението на тъста. Доста се беше поизменило мястото. В сравнение с останалата част на града, това действително приличаше на местен Бевърли Хилс. Хубави къщи, подредени дворове, на места зърнах дори басейни. Спрях пред църквата, тя също бе придобила по-приветлив вид с новата мазилка, позлатен кръст, възстановена ограда. Добрин се появи и тръгнахме към къщата на Миро. Тя беше на стотина метра от църквата, в края на една къса уличка и буквално на метри от борова гора. „Да-а, къщата на Горския е винаги в гората” – помислих си докато паркирах пред входа. Къщата не беше голяма, етаж и половина, разгънати на около 80 кв. м. Ограда от жив плет затваряше дворчето пред къщата. Миро сам отвори вратата и ни поведе към една малка беседка.
- Настанявай се – обърна се той към мен – О, извинявай, аз започнах на ти. Имаш ли нещо против?
- В никакъв случай. Нали вече си разменихме визитки. – и посочих към гипса му.
Беше облечен в дънки и тениска с надпис „Обичам тази игра“. Ръката му, гипсирана до лакътя, висеше вързана през врата с хубав син шал. Лицето му беше бледно и въобще от цялата фигура лъхаше липса на настроение, но все пак отчете опита ми за черен хумор със слаба усмивка.
- Боли ли? – посочи окото ми Горския.
- Търпи се. А теб.
- Не толкова болка, колкото сърбеж. Иде ми да си съблека кожата. Ще пиеш ли нещо? С кола си, затова бира или нещо безалкохолно?
- Благодаря, ако имаш някакъв чай, с удоволствие. – казах, сядайки на пейката.
- Хори, бягай кажи на бабата да направи един чай и донеси за мен една бира. А след това трябва да отидеш до Агенцията и да закараш Стефка до Областната. Трябва да им занесе едни документи. Хори ми каза името ти, а и някои неща за теб, така че мога ли да се обръщам с Ясене? – това вече беше към мен.
- Разбира се. И на мен ще ми е по-удобно да казвам Миро, отколкото Горски. А Добрин май обича да споделя? – казах като си припомних разказите му от преди два дни.
- Уф, това плямпало. Това е едната от причините, заради които исках да дойдеш.
Появи се Добрин и остави бирата и една чаша, след което ни махна за довиждане и тръгна към портата. А Миро продължи.
- Ние с Хори, онази вечер като се прибрахме, разиграхме цяло театро тук. Направих се, че съм паднал на стълбите в Агенцията, извикахме доктора, а той веднага ме изпрати с линейката в София. Като се прибрах, всички вече говореха за случилото се. Хванах Хори за гушата и той си призна, че вечерта се върнал на село и разказал в кръчмата за случката, като замълчал за твоето участие. – И Миро вдигна гипсираната ръка за да илюстрира казаното. – Колко е до вашето село. Още със сутрешния автобус новината дошла тук, а някои хора са ви видели когато сте отивали с Влади към Рени, събрали са 2 и 2 и ето ти случката на деня. Сега навсякъде говорят, че съм отишъл в селото и съм те пребил заради Владимира.
- Мамка му, - засмях се от сърце – а аз се чудя защо цяла седмица селяните идват, говорим, а никой не отваря дума за лицето ми. Вече си мислех, че сме се европеизирали. А за другото не се притеснявай. Мен това не ме вълнува, освен това не живея тук, просто преминавам.
- Извинявай още веднъж. С Хори сме стари приятели, но пийне ли малко, а го прави доста често, устата му се превръща в мелница. Затова го назначих при мен, да го контролирам някак, но това е природа. А, бабо, ела да те запозная с един човек. – обърна се Миро към жената, която излезе от къщата и тръгна към нас. Носеше един поднос с малко чайниче, чаши, захарница и чиния с някакви сладки.
Станах и аз да я посрещна, помогнах й да поставим подноса на масичката и изчаках Миро да ни представи.
- Бабо, това е Ясен, работи временно в село Г., а това е баба ми Елена, на баща ми майка.
- Много ми е приятно. - казах като хванах с две ръце малката й съсухрена ръчица.
- Сине, какво ти е на окото? – протегна тя ръка и опипа лицето ми.
- Нищо, бабо Елено, трудова злополука.
- А-а, и аз чух сутринта в магазина, че някой от село Г. е пострадал в някаква яма. – с лека усмивка се обърна към внука си тя. – Те и моят убавец и той от трудова. - чукна по гипса и отново се обърна към мен. – Запарила съм липов чай, поговорете си сега, а преди да тръгнеш обади ми се да ти дам нещо.
- Голяма симпатяга – казах като я изпращах с поглед.
- Много е умна. Завършила е колеж в Чехия, но дядо ми я прилъгал и я довел в този пущинак.
- Едва ли би останала, ако не й е било по сърце.
- Прав си. И сега по втория въпрос. – с лека въздишка започна домакинът след като се настанихме. – Трябва да започна малко отдалече, но ще ме извиниш. Няма да отнеме време. С Владимира сме близки от малко повече от две години. Мъжът й почина преди пет години при някаква злополука в мината и тя го преживя тежко. Оттогава не се е сближавала с никого и аз си мислех, че шансовете ми са 100 процентови. Като казвам близки, не го разбирай буквално. Влюбен съм в нея още като бях в гимназията. Вярно, по-голяма е с шест, седем години, има две деца, но това не е никаква пречка за мен. Когато се запознахме официално, имах самочувствието, че след не повече от месец ще е моя. Дори планирах до два три месеца да й предложа брак, но изключвах кръчмаря от сметката. Нещата уж тръгнаха добре, до момента в който си мислех че е готова да я вкарам в леглото и тогава разбрах, колко съм бил заслепен. Направо ме отряза, а когато веднъж споменах за плановете си за женитба, така ме подигра, че повече не повдигнах въпроса. Бяхме заедно почти всяка вечер, правех й подаръци, тя на мен, ходихме няколко пъти на почивка заедно, но до леглото почти не сме стигали. Един или два пъти, може би, за тези години досега, но беше по-скоро някак инцидентно, след жестоки разпивки, когато човек трудно се контролира. А тя рядко изпада в подобни състояния. За да не стана за смях, правех се че връзката ни е нормална, че съм велик любовник и т.н. Знаеш как е. И я пазех като бижу. Не давах друг да я приближи, не дай си боже някой да я заговори, или да я покани на кафе. Беше ме подлудила. До миналата година, когато едно леке, директор на завода, й налетял, та едвам се отървала. Тогава си изкарах върху него за всичко, което съм изтърпял от нея. Направо го потроших. Още на следващия ден тя дойде у нас и ме направи на нишесте. Не можеш да си представиш каква буря ме връхлетя. Забрани ми да я виждам, дори да се приближавам до нея. Два месеца не можех да дойда на себе си. Изоставих работата, висях в данъчното, пред дома й, дебнех я когато ходеше при Рени, пращах й писма по Хори, превърнах се в парцал. Най-накрая, отидох при Рени и й казах да говори с нея, да дойде за последен път на рождения ми ден, да й се извиня за всичко. За голяма изненада, тя се появи и така се случи, че с помощта и настояването на останалите се сдобрихме. Тогава обещах пред всички, че ако това се повтори, ще обявя пред целия град, че съм подлец и ще понеса последствия си, без да търся някой да ме отървава. Още на другия ден платих една обиколка на Гърция за двама, явих й се с букет цветя и се качих на седмото небе, когато получих съгласието й. Но това беше краят. Вярно, тя остана очарована, много обича разни развалини и камъни, а в Гърция това е в изобилие. Но въобще не ме допусна до себе си. Спяхме в различни стаи, не даваше дори за ръка да я хващам. Върнахме се, а аз бях по-объркан от преди. Продължихме да дружим, но нещата вече бяха на съвсем друго ниво. Захванах да ухажвам приятелката й, Мария, дори навлязох доста надълбоко там, но на Влади й беше безразлично. И така е до днес. Държи се сякаш сме случайни познати. А на мен всичко ми гори отвътре. Само като я видя и нещо ме прерязва през гърдите. Тук трябва да ти призная, че когато Стоян ми разказваше как се е забавлявала с теб и в какво настроение си е тръгнала, честно казано, ако тогава беше, Ясене, пред мен, щях да те удуша. Кръвта ми се качи в главата и без да се замислям, тръгнах да те търся. Това е историята и сега сигурно разбираш защо те помолих тогава да не се разчува за случката. Зная какво ще последва ако разбере и не ми се искаше да изтърпя същото унижение.
- Е, как, тя не е ли разбрала вече? Казваш, че целият град говори.
- Разбира се, че е разбрала. Само че знае всичко, което се е случило. Благодарение на онова плямпало. Като се разчуло, веднага привикала Хори, затиснала го в един ъгъл и докато оня не си изпял пълната песен, не го пуснала.
- И сега?
- Вчера, след като Хори ме докара, седяхме с бабата тук и гледам по едно време колата спира и от нея слизат Влади и Мария. Направо намразих живота си, знаех какъв тайфун ме чака. Но за моя изненада, началото беше много спокойно. Бабата ги черпи с кафе, подариха ми по един шал, накараха ме да им разкажа как съм паднал, какво е било в София и въобще, държаха се много приятелски. А аз през цялото време седя на тръни, развързал съм торбата с лъжите и пускам по малко в пространството. Откъде да знам, че тоя тиквеник вече всичко е изпял. По някое време Влади изпрати Хори и Мария да правят компания на бабата и усетих че настъпва часът на истината. И се почна: „Хайде сега, Мирославе, спирай лъжите, искам да чуя от теб подробно какво е станало. Имай пред вид, че Добрин всичко ми разказа.“ Разбрах, че няма мърдане и се изповядах като пред свещеник. Дълго мълча след като свърших и накрая каза: „Ти помниш какво ми обеща преди една година. Бясна съм, но този път няма да викам. Искам да знаеш, че приятелството ни приключи окончателно. Ще се виждаме, разбира се, но за мен вече си нещо дори по-малко от Добрин. Искам обаче да изпълниш обещанието си. Ще отидеш при онзи човек и ще го помолиш да дойде при Рени. Там ще бъда и аз. Няма да събирам останалите. Това ще ти го спестя. Ще му се извиниш пред Стоян и Рени, на мен също, те ще бъдат единствените свидетели. След което ще обещаеш, че ще изпълниш всичките му претенции, ако той реши да търси някакви компенсации за това, което си му сторил.“ Обещах, разбира се. Затова и пратих Хори при теб. Но от вчера насам нямам желание за нищо. Загубих завинаги жената, която обожавах и все още обичам. Нямам никаква идея как ще живея занапред. Нали сме в един град, какво ще правя като се срещнем? Ако можеше да изтрия всичко ей така, с един замах, щях да съм най-щастливият човек. Попаднах в черна дупка и чувствам как ми изсмуква силите.
Явно тази история му струваше доста усилия, защото лицето му беше плувнало в пот. Извади една кърпа и започна да попива врата си, като не смееше да ме погледне. Този юнак ми стана симпатичен. Със сигурност не е предвиждал разказът да завърши с подобни признания. Това малко ме озадачи, все пак нямах вид на изповедник, но явно доста му е тежко, след като го прави пред почти непознат човек. Чакаше да чуе какво ще му отговоря, затова оставих чашата и започнах:
- Първо, благодаря ти за искреното отношение, макар че не разбирам с какво спечелих доверието ти за да ми се изповядаш. Второ, това което се случи между нас беше по мъжки. Аз изядох един пердах, а в усилията си да се защитя те нараних сериозно и въпреки пораженията, се разделихме като мъже. Бъди сигурен, че нямам никакви лоши чувства към теб, нещо повече – изпитвам необяснима симпатия към твоя милост. И ако не решиш някой ден да проверяваш отново здравината на лицето ми, може да станем дори приятели. Винаги е полезно да си на ти с Горския. – последното бе съпроводено с искрен смях от моя страна, при което Миро вдигна глава и ме погледна учудено, дори в погледа му се мярна някаква топлина. – Колкото до събранието, за което настоява Владимира, мен не ме брой. Нямам никакви претенции към теб, а подобни другарски срещи за порицание никак не са ми по вкуса. Затова ще прескоча мероприятието. Е, какво ще кажеш сега да си стиснем ръцете?
Подадох моята ръка и почти веднага Миро я стисна в менгемето на своята. „Господи – помислих си аз – ако бях играл по правилата онзи ден, със сигурност сега щях да охкам в някоя болница. Здрава ръка има момчето. Май извадих късмет.“ Станах и изчаках и той да се надигне.
- Добре, аз ще тръгвам, че трябва да мина и през данъчното, да оправя онзи данък. Виж, нищо няма да казвам на Владимира ако се видим там. А ако настоява, ще й кажа че с теб сме се разбрали. Пък ти й обясни после как стоят нещата.
- Да, мисля че така ще е по-добре. О, дай да се обадим на бабата, нали каза че ще ти приготви нещо.
- Разбира се че ще си взема довиждане с нея, но нека да не ми дава нищо. Чувствам се адски неудобно. Баба ти е умна жена, май разбра от кого ми е оцветяването на лицето.
- Как няма да разбере, като целият град знае вече, нали стана дума. Не знам какво ти е приготвила, но моля те не отказвай. Ще ми се разсърди и цяла седмица после ще мърмори.
- Добре, щом така стоят нещата. Да не увеличаваме черната дупка. – намигнах му със здравото око и тръгнахме към къщата.
Баба Елена видя, че идваме и излезе навън като държеше малка кутийка в ръката си и един голям плик в другата.
- Ето сега сине – обърна се към мен тя – това ще дадеш на съпругата, като се прибереш. Това е мехлем, който ще изтрие боите от лицето ти. Ще й кажеш вечер да те маже хубаво и да превърже мястото за да не се изтрие през нощта. Нека да го прави три вечери подред. А тук съм ти сложила малко дюли от нашите. Сложи ги на шкафа, ще усетиш какъв аромат имат.
Благодарих й от сърце, наведох се и целунах ръката й, което я накара да се засмее щастливо и тръгнахме с Миро към портата. Преди да се кача в колата, Миро ме хвана за лакътя и пристъпвайки от крак на крак избоботи:
- Ясене, искам само да ти кажа, че вече си на ти с Горския и доколкото зависи от мен, това ще продължи докато не решиш, че подобна дружба те компрометира.
- Я гледай, това ми е джакпотът за седмицата. Радвам се да го чуя. Оздравявай по-бързо.
Качих се в колата и поех към данъчното. Нямаше стълпотворение на паркинга, но забелязах Сузуки-то на фолкзвездата и се постарах да паркирам на порядъчна дистанция, извън обсега на маневрите й при евентуално излизане. Награбих пак лаптопа и тръгнах към сградата. Часовникът показваше, че този път съм преценил правилно и посещението ми вече е в работно време. Нямаше никой пред кафе-машината и като се помолих да заваря същата картина и вътре, влязох в помещението. Работеше отново едното гише и пред него стояха двама души. Добрата новина беше, че явно бяха заедно, което скъсяваше чакането, затова реших да не ползвам привилегиите, обещани ми от Владимира и се наредих зад тях. Погледнах в служебната половина и видях три жени. Владимира не беше сред тях. Изпитах разочарование, но и известно облекчение. Надявах се да видя за последното жената, която през последните дни не излизаше от главата ми и която беше причина за толкова наситената със събития седмица. От друга страна, с оглед на разговора ми преди малко, този вариант беше като че ли по-добър. Изчаках двамата пред мен да си тръгнат и застанах на гишето.
- Добър ден, бих ли могъл да говоря с г-жа Владимира Ненова. Казвам се Ясен Незнакомов и имахме уговорка с нея да се видим днес.
Споменаването на името ми предизвика жив интерес, явно бях станал доста популярен тук. Другите две служителки се приближиха до бюрото на колежката си и всичките забиха погледите си в мен. Бях застанал с рамо към гишето, така че насинената половина на лицето ми беше в сянка и това накара дошлите да се приближат до стъклената преграда за да направят огледа изчерпателен.
- Ами шефката я няма в момента. Кметът я извика за нещо в общината, но тя ни предупреди, че ще дойдете и помоли да я изчакате. Елате, ще Ви отворя, заповядайте при нас. Ще Ви бъде по-удобно. – каза жената зад гишето и се изправи, готова да се отправи към вратата в дъното.
Перспективата да изкарам неопределено време под кръстосаните погледи, а със сигурност и въпроси, на чиновничките, ми се видя доста неприемлива, затова попитах:
- А, имате ли някаква представа кога ще се върне?
- Не, нямаме представа, а и е неудобно да й звъним по телефона. Но тя настояваше да я изчакате.
- За съжаление, няма да мога да я изчакам. Трябва да се прибирам, поне докато виждам с едното око все още.
Пуснах тази шега за да тествам чувството им за хумор и да призная, постигнах успех. Оттатък стъклената преграда се разнесе кискане на три гласа, като и трите се мъчеха да го прикрият с ръка. Оставих ги да се успокоят и отново поднових диалога.
- А не остави ли нещо за мен?
- Да, да, каза че е подготвила всичко, ако случайно не желаете да я изчакате. Весе, - обърна се към едната от колежките моята събеседница – дай от бюрото на шефката онези извлечения.
Погледнах подадените ми документи, разписах се на съответните места и подадох парите. Весето включи апарата за да ми разпечата касовия бон, а събеседницата ми се обърна към мен и някак ни в клин, ни в ръкав изговори, сочейки окото ми:
- Те такива неща рядко се случват в нашия град, но пък и човека, който го е направил, Господ го наказа. Паднал по стълбите и си счупил ръката.
„А така, доживях и Господ да ме нарекат.“, но на глас промърморих:
- Е, съдба. С всеки може да се случи. – без да уточнявам дали моята случка имам пред вид или пратената от Господ. – Благодаря Ви за всичко и предайте на г-жа Ненова извиненията ми, но наистина трябва да бягам.
Натоварих се в колата и поех към къщи. Така, изминалата седмица, започнала на бързи обороти на този паркинг, завърши в минорен тон на същото място. Все пак не можех да се оплача, че живея скучно. Прибрах се малко преди задръстванията. Напълних коша за пране, минах през душа и седнах пред компютъра да прегледам новините и да сложа в ред кореспонденцията си. Така ме завари Госпожата. Веднага нададе вой по повод измененията във физиономията. Но това са неща, които след толкова години брак, смятам за напълно нормални и не им обръщам внимание. Дадох й кутийката с мехлема от баба Елена и предадох дословно инструкциите. Този мехлем се оказа действително вълшебен. В понеделник, след трикратните процедури, от оцветяването беше останала бледа следа, а и зрението вече се нормализира.
© Алекс Todos los derechos reservados