Униформата все още ѝ ставаше, макар че я получи преди 10 години. Миришеше на карамел, кафе и пури. Харесваше ѝ съчетанието на синьо и бяло. Това я караше да се чувства чиста, въпреки че вечер я сваляше с отвращение.

Ходеше с радост на работа, облечена в уханната си униформа, за да може по цял ден да разнася каната с кафе, да сервира вкусни торти, но най-вече да се вижда с приятелите си.

Започна работа в кафенето, когато беше студентка. Барманът примамлив младеж с живи очи я плени още с влизането ѝ. Докато се усети три изгрева и четири залеза по-късно вече бяха колеги. Той правеше кафето, слагаше бита сметана, облизваше пръста си, който винаги се цапаше, когато слагаше сметаната, поръсваше с канела, а тя поднасяше напитката.

Завършиха по едно и също време, но той отиде да преследва детската си мечта и обеща да се върне, а тя остана да го чака. И чака вече 10-а година подред.

Мечтата му беше да обиколи света. Стана стюарт в катарските авиолинии.

Обиколи над 100 дестинации и всеки път, когато правеше кафе, слагаше бита сметана, облизваше пръста си и поръсваше с канела, се сещаше за нея.

На стената на кафенето имаше малък олтар на неговите пътувания. 70 картички от целия свят. След всяко негово пътуване тя получаваше по една картичка, която забождаше като препарирана пеперуда върху корковата дъска.

Дори не беше сигурна дали го чака или очаква поредната картичка с краткото съдържание: „Тук е супер, искаше ми се да бъдеш с мен“.

10 ГОДИНИ ПО-КЪСНО и 70 КАРТИЧКИ - ЕДНО И СЪЩО ПОСЛАНИЕ:

„Тук е супер, искаше ми се да бъдеш с мен!“.

Преди няколко години врата на кафенето се отвори и тя с изненада установи, че човекът стоящ на прага, много ѝ напомня на младежа с живите очи. С тази разлика, че помежду им имаше 30 години разлика.

Човекът седна на масата под картичките с изглед към малко дворче с фонтан, който през зимата не работеше и събираше боклуци, а лятото разнасяше прохлада. Мраморен фонтан, мини имитация на фонтанът ди Трѐви.

Двамата се сприятелиха много бързо. Той ѝ носеше филми на Фелини, разказваше ѝ за живота си, за внуците, починалата си жена и за мечтите си.

Неусетно и двамата се привързаха силно един към друг. Тя чакаше с нетърпение да влезе, да си поръча кафе и с часове да говорят.

Той често се шегуваше с тази им привързаност и цитираше Фелини: „Когато постъпвам необяснимо, просто спонтанно, сигурен съм, че съм прав, дори рационалната ми част и да е против. Може би защото чувството, интуицията – това съм всъщност аз, а останалото са гласовете на другите хора, които ми казват какво би трябвало да правя.“
 

По този начин ѝ казваше, че я обича и се смееше, че само таксиметровите шофьори не разбирали филмите на Фелини. Все го питали: „Фефе, защо не правиш филми, които да разбираме?“

Дали ако всичко имаше рационално обяснение, щеше да има чудеса?

В кафенето идваха предимно аристократи от малкото кварталче, в което се намираше. Те се държаха с нея почтително и уважаваха труда ѝ.

Понякога някоя и друга млада двойка се потапяше в този свят на кадифе и изтънченост, за да отнесат със себе си аромата на кафе и сладостта на целувките.

Дните минаваха неусетно, месеците непредвидено, годините се топяха. Нищо не се случваше.
 

Докато беше на 20 това не ѝ правеше впечатление, но след като навърши 30 години, желанието за промяна се нанесе в малката ѝ квартира и започна малко по малко да отнема от пространството ѝ.

Стените с всеки ден се приближаваха, пътищата ѝ се струваха неприлично познати, а хората в кафенето леко досадни.

Искаше промяна. Трябваше да започне отначало. Тази мисъл напоследък не ѝ даваше мира. Картичките отдавна бяха спряли да пристигат. Всички щяха да ѝ липсват много, но униформата все още ѝ ставаше.

Не беше се променила много и маше шанса да прекрачи прага на кафенето с късметлийския крак.

Така и направи. Една съботна утрин, наля кафе за последно, на всеки остави писмо, а на своя приятел направи подарък, който той нямаше да забрави -  отрязаните си дълги коси и адреса на новото място където щеше да живее и работи.

Стана сервитьорка в отдалечено планинско селце.