Седнала съм под асмата на двора, а главата ми се е запалила. От както моя се гътна от инфаркта и ме остави сам сама за първи път съм в задънена улица. След месец една година ще стане, а на мен ми се види, че е дошъл часът.

  Наше село си е баш село. На завет е и планина ей на - един разкрач място. И градо е наближе - има, нема, един час с магаре. Младите работят там, ама си живеят у село. Вечер кафенето на центъро се пълни.

 Убаво си е наше село. Много си е убаво.

Останах вдовица, ама съм още харна. Те, петдесето не ми личат. Висока съм и съм слаба. Ама не кльощава. Имам си оти  требе и където  требе. И не съм проста. Гимназия завърших.

Та кога останах вдовица взеха да се навъртат мераклии.

Стоян, вдовеца, взе да ме пресреща на гробищата. 

 Динчо, парясника, дето му избега женчето у чужбината и живее през две къщи, сутрин

 рано разлайва кучетата с кавала.

 Имаме и двама ергеня. Те, какви ли ергени като са минали петдесетте, ала тъй му е думата. Единият живее до едната ми приятелка, а другият до другата. Сговорили се с мъжете им и през ден ме канят на гости.

 А аз, какво? Сама жена у къщи, дъщерята женена в чужбина а мъжка работа много. И тъй започна. Един ден извиках единия да нацепи дърва, на другият ден другия да окоси, на третият ден.....кво да ви изреждам, работа много. Ала все гледах по равно да е. Никого не предпочитах и това ми създаде главоболието.

Всеки се надявал той да избраника. А аз какво? Нищо си нямах на ум за обвързване. Четирима мъже имах и само като махна с ръка някой дотърчаваше. До вчера.

Стоях си аз под асмата и си хапвах студена карпуза и пътната врата се отвори. Влизат четеримата вкупом и застават около масата.

      - Севдо - започна Стоян, вдовеца, оти беше най-голем - Требе да избереш един от нази. Един месец имаш до годината на мъжо си да избереш.

Другите клатеха глави в знак на съгласие. Рече Стоян и както дойдоха така си отидоха - вкупом.

Пламна ми главата да мислим от вчера. Требе да ги имам всичките. Нема да женим, но да ги имам.

Требе да измислим нещо. Мислих, мислих и измислих. Обадих се на приятелките и им определих среща в кафенето кога има най много хора.

 Събрахме се, поръчахме си кафе и лимонада. Сръбнахме една две глътки и аз започнах:

        - Бре, жени, много лош сън сънувах. Много лош. - високо приказвах, че да ме чуват и другите, щото и момците требеше да научат.

        - Кажи, що си сънувала, бре Севдо - разтревожени в един глас ме запитаха приятелките.

        -  Мъж, си сънувах, бре жени. Ядосан, нагрочен и ми вика: "Да кажеш на момковците, на всите, че който те вземе аз че го взема тука. И който не иска да ти помага от лоша болест ще го тръшна."

Много се уплаших, жени, щото вика, че ще идва да пази къщата нощем.

Допих си кафето и лимонадата и си тръгнах.

 Минаха се три дни и нищо. Седя си пак под асмата и се чудя дали са ми повярвали и пътната врата се отвара. Влизат всичките вкупом. Дойдоха и обиколиха масата.

        - Севдо - започна Стоян, вдовеца, оти беше най-голем - Нема да те караме да избираш. На, който ти требе да го извикаш. 

И както дойдоха четиримата така си отидоха.

 Убаво си е наше село! Убаво! На завет е и планината ей нà - един разкрач.

 И градо е наблизо има нема половин час с магаре! С магаре!