Пред прозореца на моята стая расте голяма липа. Четирите сезона на годината се надпреварват да я обсипват с внимание. Наблюдавах я тази пролет. Дърветата около нея вече  бяха се разлистили, а тя все още подготвяше пъпките си.

Погълната от ежедневието цяла седмица не ѝ бях обръщала внимание. И изведнъж: ”О-хо, здравей, миличка!” Беше се раззеленила като в ускорен филм. Поклащаше приветливо клони в отговор на поздрава ми. През юни цветчетата ѝ се разтвориха. Благоухание изпълва околността. Пролетният вятър весело играе с листата ѝ, закичени с бледо-жълти букетчета, като че развява косите на момиче. Сутрин слънцето протяга брилянтни лъчи, които бързо се провират между клоните, за да стоплят и най-скритите листенца. През деня жуженето на пчеличките и шумоленето на листата се сливат в тиха, нежна симфония, която липата слуша с наслада. Това е! Настъпи нейното тържество. Дойде най-щастливото ѝ време. Девет месеца чака този сезон. Вечер  вълшебното ѝ ухание влиза през отворения ни прозорец. И ние заспиваме  в приятна омая...

        През лятото ненаситни пчелички изпиват медоносния нектар и постепенно  цветчетата й се превръщат в кехлибарени мъниста – семенца. Цяло лято липата ги храни и гордо поклаща клоните си. Понякога изгладняла птица чевръсто почуква върху кората ѝ, а тя сякаш кротко казва: “Нищо, нека се нахрани”.

        Летният зной преминава. “Жълтата художничка” всеки ден багри листата й в любимия си цвят – знак, че трябва да се раздели с тях. Хладният есенен дъжд ги гали , а те уплашено подскачат.  И замислени, отронват сълзички, които  отекват в шумата: тчуп-тчуп, тчуп-тчуп... Вятърът, като любезен кавалер, грациозно танцува с позлатените листа есенен валс. Сетне, като послушен помощник отнася семенцата някъде далече – къде? той си знае. Така оголена сега липата изглежда слаба и безпомощна.

        Най-трудно поносими са ласките на зимата. Първият сняг напудря клоните ѝ със сребринки. На фона на околната белота тя е смущаващо черно-бяла. Друг път мразовитият  сърдит музикант, свири между клоните ѝ: пфюуу, пфюуу и ту я завива с ледената си вихрушка, ту я развива. Но колкото и силно да се вихри, тя стои здраво. С бялото си наметало сега тя прилича на ледена принцеса. В края на зимата усмивката на слънцето разделя бялата ѝ прегръдка на бели къделки. Изцеждайки се в тънки струйки те постепенно намаляват, докато съвсем се стопят. И ето я – черна и  безжизнена. Измръзнала? Не, не е! Даже не е тъжна, както би си помислил някой. Не! Защото след зимата, тя очаква пак пролетното си щастие...

        Наблюдавам я и неволно оприличавам всичко това с нашия живот. Обезпокоено и несигурни се плашим от факти, събития и обстоятелства. Даже тихият есенен дъжд може да ни разплаче. Изглеждаме слаби и безпомощни, но всъщност не сме. Защото колкото изпитанията и грижите да ни връхлитат -  устояваме и ставаме по-силни. Разделяме се с нашите слабости и сред несгодите можем да кажем ( като апостол Павел):”в недоумение сме, но не до отчаяние”. Защото Божията любов ни утешава, стопля сърцата ни и разцъфва надеждите ни. Помага ни да чуваме симфонията на радостта и да усещаме тържествената  атмосфера на една духовна пролет. Тогава сме способни да разпръскваме около нас аромата на добродетелта, милостта и любовта.