Дядо ми беше много интересна личност. Всеразвит талант. Изключително голям джентълмент, направо жонглираше с думите. Толкова беше добър. Винаги казваше каквото искаше да се чуе. Винаги на място, винаги кратко и ясно. Просто пускаше по някоя небрежна дума в хода на разговора. На пръв поглед лекомислено. Но тези уж изпуснати реплики тежаха тонове. Заковаше ги от раз. Нямаше път, в който да е казал нещо и след това някой да се осмели да добави нещо. След него всички мълчаха. Просто оставаха без аргументи, без да има какво да допълнят. Той беше последното парче от всеки пъзел.
Занимавал се е с всичко. Бил е треньор по футбол, военен, на млади години е обичал да пише, играл е народни танци, дори е представял страната ни в състезания в какво ли не. Трудно ми е да опиша колко му се възхищавах. Остави ми тефтера си, в който е писал почти всеки ден. С невзрачния си подпис е завършвал всяка мисъл, всеки ред, всяка дума. Късал е страници, личи си. Понякога дори той може би не е имал какво да каже ...