Бързам да обясня на непосветените, че по едно време през деветдесетте много лесно се ставаше милионер. Беше направо фасулска работа. Не, нямам предвид милионери с инфлационни пари, когато един хляб струваше хиляда лева, а истински доларови милионери. Ами достатъчно беше само да ти сече пипето и да се сещаш навреме как да се възползваш от идиотщината на държавата. Като мен, например. Как го направих ли? Много е просто. Когато тръгна голямата инфлация по времето на едно соцправителство, аз изтеглих няколко милиона лева /сега няма да уточнявам колко/ и веднага ги превърнах в долари. След една година си върнах заема пак в левове на банката, барабар с лихвите, но левовете се бяха обезценили спрямо долара стократно, което значи, че съм върнал малко повече от една стотна от реалната стойност. Естествено, банката фалира, банкерите грабнаха куфарчетата с оцелелите пари на вложителите и забягнаха към Бахамите, а аз станах доларов милионер. Това е. И всички хитреци от партийната номенклатура, които бяха стартирали нарочно инфлацията, постъпиха по този начин. Те затова сега от „честни комунисти”, се превърнаха в „честни капиталисти”. Аз, разбира се, правя изключение.

Но ме е яд на онези мекерета от „голямото добрутро”, дето се правят на велики, все едно не ги знаем какви са разбойници и се обзавеждат със златни придобивки, за да вдигат шум около себе си. То не бяха златни ланци и диамантени огърлици за метресите, то не бяха златни полилеи и черчевета, но дори и тоалетни чинии са курдисали в замъците си от чисто злато. Сега остава да започнат да ги пълнят със златни лайна.

И то се знае, че канят гости от елита, за да се изфукат със скъпи придобивки – има освен това златни амурети и водоскоци в салона за гости, златни прибори, златни часовници, а също картини на Реноар, та дори Пикасо в златни рамки.

Че аз няма да остана по-долу я! Що за милионер съм, ако не лепна на стената поне една картина на известен майстор – нека се кокорят онези идиоти от клуба на милионерите. И, както е редно, участвах на един търг, където наддаваха за картина на някой си Моне – разправят голяма работа бил. А картината – истински шедьовър била. Видях я – има много светлина и много вода. На мен точно такова нещо ми трябва, макар че нямам намерение да плувам. Един приятел художник - Санатчията* - ми отвори очите за тези неща и за няколко дена станах истински спец. Ами черпил съм го някога в „Кристал” и ми има уважението. Съветът му, преди да замина за този търг беше: „Внимавай, защото често пробутват фалшификати на тези, дето не разбират. Най-добре преди да купиш нещо, се допитай до професионалист – ще дадеш някой долар повече, но работата е сигурна.”

Абе, за какво ми е този професионалист, аз да не съм вчерашен. Те досега не са успели да ми пробутат фалшива дрога, та фалшива картина ли ще успеят? Този професионалист хем ще ми смъкне три кожи, хем накрая пак ще се опита да ме изпързаля. Ясни ми са всички. На вълка му е дебел вратът, защото сам си върши работата – нали така? Зная му аз номерата на Санатчията. Иска му се да го взема със себе си в Париж, уж за консултант и да му плащам разноските. „Латински квартал”, „Монмартър”, „Мулен Руж” – пари като шума. Хич не е лошо нещо чуждата софра – хитър е моят приятел. Да, но на мен не ми отърва. Направих се на разсеян и заминах сам за Париж.

Ами какво да разправям – не съм особено впечатлен от този търг. И там е като при нас – всеки се стреми да надцака другия. Участниците бяха десетина, но накрая останахме само двама с някакъв сноб американец, който от всеки джоб вадеше долари, явно въобразявайки си, че с това ще ме откаже. Така бяха прецакали Доню дявола от Лясковец. Да, но аз също съм българин и то от шопския край. Викат ми Иван Гробищата от Конювица. Ще го бия от тук до Манхатън със зелени пачки. Б.г идиотите, дето пълнеха трезора на банката, за да забогатеят от лихви, накрая пиха студена вода. Съжалявам, приятелчета, но парите са у мен, а банката фалира. Яжте си ушите!

Та се заядох с този американец и накрая го довърших. Цената нарасна двойно, но покупката си струва. Това не е Сулю-Пулю, а Клод Моне. След две - три години цената ще скочи още толкова; няма да уточнявам цифрата, но хвръкнаха няколко милиона. Ще я продам, разбира се и ще спечеля. Да не си помислите, че съм фен на импресионистите, затова съм я купил. Нищо подобно. Хал-хабер си нямам от никакви импресионисти, но това нещо струва пари. На първо време ще събера очите на местните парвенюта, за да ми имат уважение.

Завръщането мина безпроблемно. Опасявах се, че ще имам ядове на митницата и бях заделил една пачка за митничарите, но това не се случи. Те само погледнаха фактурата, разбраха, че става въпрос за обикновен търг и махнаха с ръка. Завърнах се триумфално с ценната придобивка и от летището веднага я отнесох в замъка. То се знае, че там ще я занеса, няма къде другаде. Всъщност, това е сравнително скромен замък на един баир над „Боянски ливади” и не може да се сравнява със замъците на другите мафиоти. Замъците на Черепа, на Маргините, на Гергов са къде, къде по-внушителни и по-скъпи, но аз не обичам гигантоманията. Такъв съм си – винаги съм се отличавал с прекалена скромност.

И ето сега за първи път се реших да направя удар по нетрадиционен начин, купувайки картини, вместо дрога или пък някаква контрабанда, като колегите от бранша. Не, че чак толкова се гнуся от подобни изпълнения, но те са хора с плебейска закваса и предпочитат наркотиците пред изкуството. Много време ще мине, докато някой от техните потомци стигне до нивото да купува картини, вместо наркотици. Аз, обаче съм го достигнал отдавна, но моят дядо някога е бил секретар-бирник на село и председател на църковното настоятелство. Така че аристократичната ми природа има обяснение и притежава дълбоки корени. „От даскал – доктор, от свинар – говедар” - повтаряше на излизане от кръчмата селският свинар дядо Иван Пеев, който ме е кръщавал. Запомнил съм го и затова съм преминал овреме на страната на аристократите.

Останалото не е особено интересно. Закачих картината на видно място в салона за гости и още същия ден насрочих голямото тържество по случай годишнината от спечелването на първия милион. Съществува и друг сериозен повод, но ще обясня допълнително подробностите.

За съжаление, се случи нещо гадно. Наложи се да отсъствам няколко дена, заради бизнеспроекти и това ме постави в неприятна ситуация. Обадиха ми се от полицията, че в замъка са проникнали неидентифицирани лица и е осъществена кражба на известен брой ценности. Това ме изправи на нокти – мамка му, сигурно са отмъкнали „шедьовъра“ ами сега! Пак изгърмяха няколко милиона – ще го пребия онова пияно говедо пазача, дето е заспал по време на дежурство.

Хванах първия самолет и пристигнах скоропостижно в София; не ме интересуват никакви карантини и коронавируси, ще ги преживея някак. Шофьорът ме чакаше на летището и веднага отпрашихме към „Боянски ливади“, където се извисява замъкът. След половин час бяхме там и хукнах да проверя какви са щетите и с колко милиона съм завлякан. Докато тичах по коридорите като луд, най много се страхувах, че ще открия на стената мястото на картината празно, дори си го представях по този начин и щях да получа инфаркт от притеснение. За моя страшна изненада, „шедьовърът“ си беше на мястото. - Съвсем целичък. Красив. Истински. Недокоснат. Цяла планина се смъкна от плещите ми и въздъхнах с пълни гърди. Нищо друго не ме притесняваше. Мамка му, какво толкова може да са откраднали. Дори за тоалетната чиния от двадесет карата не се сещах в момента. Може би парите от сейфа – няколко пачки в зелено... Аз там не държа много пари по различни съображения. Оказа се, общо взето – дреболии. Дежурният полицай, натоварен със случая, само вдигаше рамене и пелтечеше: „Ами проверете, ние не можем да знаем какво сте притежавали преди събитието!“ Показаха ми някакъв импровизиран списък с вещи, които така или иначе, трябваше в близко време да изхвърлям и подменя: Няколко компютъра, известен брой телевизори, електрически самобръсначки, сребърни съдове и прибори, разни чайници и кафеварки, сокоизтисквачки, един златен ланец, механичен будилник, няколкостотин долара от сейфа и още няколко предмета без стойност. Повече не успели да отмъкнат, защото накрая се задействала алармата и полицията след половин час най-после се дотътрила. Всичко на стойност около пет бона; ами ще го понесем някак. Щях да падна от смях, като ми представиха списъка и изчислиха щетите. Толкова шум за нищо. Дори тоалетната чиния от чисто злато не успели да демонтират и побягнали, а може и да са помислили, че е обикновена жълта боя. Та какво да говорим за произведенията на изкуството. За тях дори плявата е по-ценна. Говедото си е говедо - предпочита плява. Ами то си личи от километър изпълнението на „мургавите братя“, като се има предвид липсата на една камара кухненски прибори. Те си падат по железарията.

„Сега какво да правим, Ваше превъзходителство?“ – клепеше дежурният полицай като виновно куче. Шашна ме това „Ваше превъзходителство“ – чак до там ли я докарахме. Махнах с ръка и им посочих изхода.

„Нищо няма да правите. Може да си вървите.“

„А не трябва ли да потърсим крадците, за да ви върнем откраднатото? Сигурно са онези мушмороци от „Факултето“, дето ги освободиха от панделата предсрочно преди няколко дена за „добро поведение“.

„Както решите – ваша работа. Стига да успеете.“

„Не, че няма да успеем, дори ги знаем кои са, но сигурно ще ги пуснат пак след няколко дена, за да не дразнят Хелзингския комитет“ - изломоти с кисела гримаса полицаят и групата се отдалечи по стълбището.

Вече ми беше все едно какво ще правят. Голямата беля се е разминала и мога да си отдъхна. Истински шанс за хората от нашето съсловие не са нито законите, нито полицията. Истинският шанс се състои в невежеството на кокошкарите. Да са живи и здрави! Те ще продължават да си крадат по няколко килограма тенекета, а ние ще продължаваме да ги караме да ни работят и ще се обзавеждаме с яхти и замъци. Те ще чукат камъни на кариерите, а ние ще лежим под някоя дебела сянка на Малдивите и ще потупваме мацките по дупетата. Такива са законите на битието и ясно кой ги е създал

Много бързо възстанових загубите и се приготвих за голямото тържество в замъка на Боянските ливади. Четвърти юли, разбира се, че какво друго. Чакайте, това не е празникът на Щатите, а моят рожден ден. Нищо, че е зодия „Рак“. Вметката касае по-скоро фаталистите. Трябва да се отпразнува подобаващо и без остатък. Нали затова сме се борили, когато бяхме „Партия велика“.

Момент така да не забравя нещо! Ами то е ясно. Ще дойдат всичките ми приятели, всички прикрити и неприкрити опоненти: артисти, художници, бизнесмени, депутати, замминистри, директори на учреждения, журналисти и други. И други. Кой току така, би пропуснал такова плюскане без мярка. И точно тъй се получи. Домъкна се цялата кохорта блюдолизци – куцо и сакато. Всички цъкаха и зяпаха по стените и таваните. Както очаквах, най-много погледи събра „шедьовърът“. Разбира се, не защото са кой знае какви ценители на прекрасното – нищичко не схващат, – но нали разбраха, че струва милиони и е спечелен на търг при конкуренцията на множество известни търгаши... Това ги подлудява.

„Каква е тази изненада, приятелю, откога си започнал да колекционираш картини?“

„Е, нищо особено. Една от известните работи на Клод Моне. Казват, че била популярна на запад“.

„Клод Моне! Ами това е възхитително!“ - ахват всички, все едно, че имат представа за какво се отнася. Само че нямат.

„Че какво толкова. Обикновена картина на обикновен импресионист. Само пет милиона се изръсих“.

Точно така. Скромно и пренебрежително. Трябва всички да останат с впечатлението, че пет милиона в зелено за мен са нищо работа. Нека си мислят. Това помага на бизнеса.

„Пет милиона! - врещят те. - Браво, браво! Пък ние си въобразяваме, че разбираме от изкуство.“

Всички са шашнати и възхитени. Това се иска. Много обичам да дразня завистниците. Виждам по изкуствените им усмивки сенки на завист и злоба. Сега всички ще хукнат да купуват картини и ще им пробутам своя „шедьовър“ на двойна цена. Нека е „обикновен“ Клод Моне; те се досещат колко е „обикновен“ и беснеят. Завистта и невежеството са велика сила. Ще ги изработя, то е ясно.

По едно време ми съобщиха за закъснял посетител и същият веднага се появи в салона. Санатчията, разбира се. Моят приятел художника, дето ми даваше акъл как се избират картини. Него пък го бях прескочил в бързината. Добре, че сам се е сетил.

„Здравей, приятелю! Радвам се, че не си ме забравил, заповядай в групата на елита! Събрали сме се - една много задушевна компания по случай моя празник – приятели и съмишленици. И между другото, разглеждаме новия ми шедьовър.“

Санатчията ми поднесе мълчаливо букета и се насочи към картината. Всички някак единодушно се отдръпнаха, след като разбраха, че е известен художник и затаиха дъх. Няколко минути Санатчията се взираше внимателно в детайлите и по лицето му се плъзна усмивка.

„Моите поздравления, приятелю! Сдобил си се с много сполучливо копие на емблематичната картина на Клод Моне „Импресия“. Струва около две хилядарки. Като гледам качеството, предполагам, че изпълнителят трябва да е самият Даниеле Донде.“ **

„Какво, какво, копие ли!?..“

„Но да, много е хубаво. Този фалшификатор е истински факир.“

Кръвта ми замръзна в жили и се задавих с голямата пържола, която бях захапал.

* тур. художника

** известен фалшификатор на картини