1

Стоеше на прозореца, гледайки пустата улица с изпълнен с празнина поглед. Монотонният звук от тракането на дъжда по ламарината и стичането на водата по улуците караха клепачите й да натежават, но тя не се отказваше и продължаваше да се взира в реките, течащи по асфалта и събиращите се океани в огромните дупки на пътя. Навън нямаше жива душа.

Хората се бяха прибрали у дома на топло при семействата си и сега се смееха, играеха, а тя стоеше сама там. На онзи прогнил прозорец, който като по чудо не пропускаше дъжда при нея. Изглежда той я пазеше сега, както и дома й – единственото, което й остана…

Стаите бяха празни.

Все още не беше посмяла да влезе в неговата, страхувайки се, че ще усети ненадейно присъствието му и отново ще се срине. Онази ужасна и раздираща болка ще я облее като морска вълна, повличайки я на дъното на някой дълбок океан, изпълнен с мъка и тъга.

Беше изминала една седмица от онази нощ, когато я събудиха от спешното отделение да се яви веднага, защото се бе случило нещо с по-големия й брат. Отиде, но какво можеше да направи – та тя бе едва на 16. Не беше упълномощена да взема решения вместо него, макар и да бе единственият му роднина… както и той на нея.  

И тя не издържа… Колената й се огънаха и просто падна на земята пред операционната, в която преди секунда бяха съобщили часа на смъртта му.

Целият й свят се разруши точно за един миг. Всичко рухна заедно с нея, оставяйки зад гърба си само остарели с времето руини на едно далечно царство, което бе издържало толкова години на жестоките удари на съдбата, докато онзи същият, животът, не я блъсна с всичка сила в глухата пропаст, лишена от всякакви чувства, било те хубави, или лоши.

„Трънк!”

Телефонът й извибрира веднъж на масата в средата на голямата стая. С. се обърна по посока на звука и дългата й, гарвановочерна коса се разпиля по голите й рамене. Примижа малко със сивите си очи, докато се убеди, че не е било халюцинация. Нямаше да се учуди, ако полудяваше. Но не, дисплеят му светеше.

Не се развълнува от СМС-а, който бе получила. Сигурно пак беше онзи глупав социален работник, който не спираше да й търси приемно семейство, колкото и да го убеждаваше, че ще може и сама да се справи, че ще може да оцелее в този малък апартамент. Обещаваше, че като за начало ще използва спестяванията на брат си, ако изобщо ги намереше, а после ще си намери някаква работа и ще се издържа сама. Имаше една част в нея, която вярваше, че не е невъзможно. Просто не искаше да живее при други хора, не искаше да вижда никого точно сега, не искаше да излиза от тук, да се храни, да диша, да живее…

Изправи се, а бялата рокля нежно се спусна по светлите й крака, погалвайки коленете й с ръба си. С тромава походка момичето се приближи до масата и грабна мобилния апарат, сякаш й беше сторил нещо лошо. Палецът й започна да играе по дисплея му, докато…

В първия момент на лицето й се изписа изненада, а след това неодобрение.

Кой, по дяволите, беше този идиот, който в момента й пишеше?

Сигурно някой от верните приятели на брат й, подигравайки се със загубата й. Да беше дошъл на погребението и тогава да й се изсмее в лицето, но не, не го направи. Там бяха единствено тя, погребалният агент, глупавият социален работник, църковният служител и гробарят. Е, очакванията й определено бяха надхвърлени, защото не предполагаше, че ще събере достатъчно сили, за да отиде, но го направи, въпреки че всяка клетка от тялото й се съпротивляваше в онзи ден. Направи го, а никой друг не постъпи по същия начин. Не им пукаше? Тогава какво беше това „Здравей! (:” от някакъв тип на име Муун. Може би беше момиче, но какво значение имаше сега, когато този глупак се реши да й се подиграе по този подъл начин?

Защо не почука на вратата й, за да й го каже? Тогава сигурно щеше да забележи болката в очите й и да се почувства гузен заради постъпката си. Не. Той или Тя, или дори То беше решил да й го прати по мейла, за да може да я подразни още повече. Сякаш знаеше къде точно да боцне с иглата по вуду куклата, намираща се в ръцете му.

Яростна нотка проблесна в очите на С. и тя изкрещя, стоварвайки телефона върху масата, сякаш беше някакъв тежък камък. Сълза очерта пътечка по светлата й бузка, но тя бързо я забърса със свободната си ръка. Не трябваше да плаче. Беше си обещала, че повече няма да го прави, защото плака достатъчно през последната седмица. Стигаше й за цял един живот, а и още малко и нямаше да допусне да го направи отново. Знаеше, че трябва да е силна, за да се справи с това, което й предстоеше.