31.01.2012 г., 9:41

Шепот от луната - 1

582 0 0
4 мин за четене

1

 

Стоеше на прозореца, гледайки пустата улица с изпълнен с празнина поглед. Монотонният звук от тракането на дъжда по ламарината и стичането на водата по улуците караха клепачите й да натежават, но тя не се отказваше и продължаваше да се взира в реките, течащи по асфалта и събиращите се океани в огромните дупки на пътя. Навън нямаше жива душа.

Хората се бяха прибрали у дома на топло при семействата си и сега се смееха, играеха, а тя стоеше сама там. На онзи прогнил прозорец, който като по чудо не пропускаше дъжда при нея. Изглежда той я пазеше сега, както и дома й – единственото, което й остана…

 

Стаите бяха празни.

Все още не беше посмяла да влезе в неговата, страхувайки се, че ще усети ненадейно присъствието му и отново ще се срине. Онази ужасна и раздираща болка ще я облее като морска вълна, повличайки я на дъното на някой дълбок океан, изпълнен с мъка и тъга.

Беше изминала една седмица от онази нощ, когато я събудиха от спешното отделение да се яви веднага, защото се бе случило нещо с по-големия й брат. Отиде, но какво можеше да направи – та тя бе едва на 16. Не беше упълномощена да взема решения вместо него, макар и да бе единственият му роднина… както и той на нея.  

И тя не издържа… Колената й се огънаха и просто падна на земята пред операционната, в която преди секунда бяха съобщили часа на смъртта му.

Целият й свят се разруши точно за един миг. Всичко рухна заедно с нея, оставяйки зад гърба си само остарели с времето руини на едно далечно царство, което бе издържало толкова години на жестоките удари на съдбата, докато онзи същият, животът, не я блъсна с всичка сила в глухата пропаст, лишена от всякакви чувства, било те хубави, или лоши.

 

„Трънк!”

Телефонът й извибрира веднъж на масата в средата на голямата стая. С. се обърна по посока на звука и дългата й, гарвановочерна коса се разпиля по голите й рамене. Примижа малко със сивите си очи, докато се убеди, че не е било халюцинация. Нямаше да се учуди, ако полудяваше. Но не, дисплеят му светеше.

Не се развълнува от СМС-а, който бе получила. Сигурно пак беше онзи глупав социален работник, който не спираше да й търси приемно семейство, колкото и да го убеждаваше, че ще може и сама да се справи, че ще може да оцелее в този малък апартамент. Обещаваше, че като за начало ще използва спестяванията на брат си, ако изобщо ги намереше, а после ще си намери някаква работа и ще се издържа сама. Имаше една част в нея, която вярваше, че не е невъзможно. Просто не искаше да живее при други хора, не искаше да вижда никого точно сега, не искаше да излиза от тук, да се храни, да диша, да живее…

Изправи се, а бялата рокля нежно се спусна по светлите й крака, погалвайки коленете й с ръба си. С тромава походка момичето се приближи до масата и грабна мобилния апарат, сякаш й беше сторил нещо лошо. Палецът й започна да играе по дисплея му, докато…

 

В първия момент на лицето й се изписа изненада, а след това неодобрение.

Кой, по дяволите, беше този идиот, който в момента й пишеше?

Сигурно някой от верните приятели на брат й, подигравайки се със загубата й. Да беше дошъл на погребението и тогава да й се изсмее в лицето, но не, не го направи. Там бяха единствено тя, погребалният агент, глупавият социален работник, църковният служител и гробарят. Е, очакванията й определено бяха надхвърлени, защото не предполагаше, че ще събере достатъчно сили, за да отиде, но го направи, въпреки че всяка клетка от тялото й се съпротивляваше в онзи ден. Направи го, а никой друг не постъпи по същия начин. Не им пукаше? Тогава какво беше това „Здравей! (:” от някакъв тип на име Муун. Може би беше момиче, но какво значение имаше сега, когато този глупак се реши да й се подиграе по този подъл начин?

Защо не почука на вратата й, за да й го каже? Тогава сигурно щеше да забележи болката в очите й и да се почувства гузен заради постъпката си. Не. Той или Тя, или дори То беше решил да й го прати по мейла, за да може да я подразни още повече. Сякаш знаеше къде точно да боцне с иглата по вуду куклата, намираща се в ръцете му.

Яростна нотка проблесна в очите на С. и тя изкрещя, стоварвайки телефона върху масата, сякаш беше някакъв тежък камък. Сълза очерта пътечка по светлата й бузка, но тя бързо я забърса със свободната си ръка. Не трябваше да плаче. Беше си обещала, че повече няма да го прави, защото плака достатъчно през последната седмица. Стигаше й за цял един живот, а и още малко и нямаше да допусне да го направи отново. Знаеше, че трябва да е силна, за да се справи с това, което й предстоеше. 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Моника Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...