NB!! Това представлява Епилога на едно мое произведение (някои герои от което  не са мои, а на Роулинг, както ще се забележи, но просто тази част стана много чувствена и реших да я споделя с вас)

...

Джесика се изправи бавно от леглото и вдигна халата от близкия стол, навличайки го върху отпуснатите си рамене и завързвайки го хлабаво около кръста си. Протегна ръка и вдигна бележката от шкафчето, тръгвайки към вратата. Не си направи труда да си сложи чехлите, въпреки че плочките бяха доста хладни - лятото тъкмо бе започнало и времето беше изключително топло.

"Миличка, отивам да свърша една работа и ще взема децата от гарата, след което се прибираме. Почивай си. Обичам те. - Драко"

Джесика се усмихна леко и пъхна бележката в джоба на халата, насочвайки се по стълбите. Разбира се, нещата се бяха променили след като той разбра за болестта ù. Осем години вече се държеше с нея като с порцеланова кукла. Точно както бе очаквала. Но нямаше сили да му се противи, погледът му просто я заставяше да върши това, което той искаше. Само и само да бъде щастлив. Само и само да бъде спокоен. Както и децата ù.

Джесика стигна дневната и влезе вътре, оглеждайки се. Не знаеше накъде се бе запътила, просто вече не можеше да лежи или спи.

Можеше да се качи горе и да се приготви за вечеря, когато най-вероятно щяха да пристигнат Ерик, Ребека и Драко, но ако съдеше по светлината, струяща през прозореца, имаше поне още два часа преди това да стане.

Краката ù сами я отведоха до незапалената камина, над която бяха наредени няколко снимки. Знаеше, че няма да издържи прекалено дълго време права, затова побърза да стигне до тях, за да може да им се порадва.

След като Хелън се бе погрижила за нея и Джесика отново започна да си пие лекарството, нещата се стабилизирали, но лечителката с въздишка съобщи, че заради прекаленото дългото неполучаване на хапчетата, Джесика едва ли ще живее още доста дълго време. И в онзи момент Драко бе започнал да се държи така с нея.

Джесика протегна ръка и прокара пръст през рамката на първата снимка, усмихвайки се леко. Най-пренаселената от всички - на нея се бяха наместили тя, Драко, Ерик, Ребека, както и Теодор, който оздравя след като лечителите в "Св.Мънго" се бяха погрижили да извадят куршума от тялото му и да го стабилизират, и който в последствие се ожени за Елена, момичето, което ù бе помогнало да избяга. Също така там бяха и Хари, Джини, Рон и Хармаяни, заедно с Алън и Лили, всички ухилени до уши.

Джесика задържа погледа си на последните двама - Катрин и Шон. В двата края, сякаш разделени от щастливи семейства, усмихващи се едва. Снимката беше от последната Коледа.

Погледът ù се премести на следващата, от която ù махаха Ерик и Ребека в училищните си мантии, момчето вече на четиринадесет, все повече приличащ на баща си по външност, а момиченцето, на дванадесет, се опитваше да докопа шапката си, която брат ù държеше нависоко, за да не може тя да я стигне.

Усмивката на Джесика се разшири и тя докосна игриво с показалец стъклото на рамката, при което Ерик от снимката върна шапката на сестра си и тя му се оплези.

Джесика направи още една крачка встрани и вдигна предпоследната снимка от камината, хващайки я с две ръце и прокарвайки нежно палец по орнаментираната с цветя рамка. Собственият ù образ, малко по-млад от сегашното ù аз, заедно с Драко се бяха прегърнали и ù се усмихваха щастливо насреща. Дори в тази фотография можеше да забележи как съпругът ù от време на време ù хвърляше по някой тъжен поглед, но бързо се усмихваше, когато тя се извърнеше към него.

Джесика се олюля и протегна ръка към камината, за да се подпре на нея. Главата ù се замая и тя несръчно остави снимката на мястото ù, притискайки с вече свободната си ръка слепоочието си. Усети как леко безсилие плъзна по крайниците, но за сметка на това погледът ù се проясни леко. Потърка леко очи и ги отвори, впервайки ги в последната снимка. Тя, Драко, Ерик и Ребека се бяха разположили на килима пред запалената камина и играеха на някаква игра, смеейки се весело.

Взе я и се насочи с протегната ръка към канапето, тъй като усети как главата ù отново се замая и безсилието заплашваше да я събори на земята. А не искаше съпругът ù, а още по-малко децата ù, да я заварят в такова положение. Всички тези години се бе държала именно заради тях, именно заради тяхното щастие и спокойствие.

Бе виждала тъгата в очите им винаги, когато отвореше своите, след като ги бе затворила за по-продължително време от няколко секунди. Бе виждала уплахата в погледа им, когато се бе случвало умората да я събори на пода или ръцете ù да изпуснат неволно нещо. Беше виждала мъката, беше я усещала всеки път, когато лицето ù пребледнееше малко повече от обикновено и тъмни сенки се появяха под очите ù.

Бе виждала всичко това и сърцето ù се късаше. Бе стискала зъби и се бе борела, за да им се усмихне във всеки момент, да им говори бодро и весело, да живее нормално. Бе го правила осем години и вече бе уморена. Прекалено уморена.

А те бяха пораснали достатъчно, бяха преживели достатъчно. Вече нямаха нужда от нейната сила, тяхната беше повече. Малкото останало от нея обаче щеше да завещае на Драко, за да успее да осъществи всичките им мечти, които с ентусиазъм бяха планирали за децата си.

 Ръката ù погали снимката и тя присви леко очи, усмихвайки се леко. Усещаше слабост, чувството на безсилие се засилваше, а потрепващата болка пулсираше под кожата ù някак почти приятно. Очите ù се отвориха още веднъж, за да погледнат фотографията и после отново се затвориха, потрепвайки немощно.

Ръката ù се плъзна бавно върху канапето и снимката се изплъзна от пръстите ù, тупкайки на земята. Последните слънчеви лъчи на скриващото се зад хълма слънце продължаваха да осветяват обитателите на фотографията, които все така безгрижно се забавляваха...

*  *  *  *  *

- Мамооо, прибрахме се! - извика радостно Ребека, едва пристъпила през прага на къщата. Отговор не получи.

- Сигурно си почива горе. - предположи баща ù, закачайки наметалото си на закачалката до огледалото от лявата им страна.

- Сигурно. - кимна Ребека.

- Ерик, защо не отидеш да я събудиш? - каза Драко, хващайки дръжката на куфара му. - Помогни ù да слезе! Аз ще занеса куфарите ви в стаите!

- Добре, татко. - усмихна се леко младежът и се насочи, подтичвайки, към стълбите, взимайки по две наведнъж. Драко се усмихна на дъщеря си и целувайки я  по челото, повдигна с магия и нейния куфар и тръгна след сина си.

Ребека въздъхна тихо и влезе в дневната с намерението да отиде в кухнята и да приготви масата за вечеря, когато обаче забеляза до едно от канапетата с гръб към вратата да лежи някаква снимка. Беше прекалено далече от камината, за да бе паднала сама до там.

Сбърчи леко вежди и се насочи натам. Щом стигна до нея, се наведе и я вдигна, взирайки се за един кратък миг в обитателите ù, преди да я върне на мястото си.

- Как ли е... - зачуди се тя на глас, обръщайки се, за да тръгне към кухнята, но не довърши, а подскочи стреснато, щом забеляза отпусналата се във фотьойла Джесика. - Мерлин, мамо! Стресна ме! - отговор не получи. Майка ù продължаваше да стои със затворени очи и лека усмивка на устните. Ребека се усмихна също. Очевидно жената все още спеше и не я бе чула.

Момичето приближи до канапето и приклекна до него, протягайки ръка.

- Мамо. - докосна леко нейната и я побиха ледени тръпки, когато усети студенината ù. - Мамо? - докосна я отново, малко по-силно, но единственото, което стана бе, че ръката на жената се отпусна по бедрото и падна върху седалката, студена и отново неподвижна.

Ребека изпищя и в бързината си да се отдръпне, се стовари на земята.

- Татко! Ерик! - извика тя миг преди тялото ù да се разтресе от хлипове. Чуха се забързани стъпки от горния етаж, по-шумни по стълбите и накрая на прага се появи Ерик, гледайки я въпросително.

- Какво има? - намръщи се той. Ребека отново изхлипа, вдигайки треперещата си ръка и посочвайки канапето. Ерик се приближи с въздишка и извъртя очи преди да ги спре на канапето. Сестра му хълцаше в краката му, опитвайки се да не заплаче на глас.

Лицето на Ерик за части от секундата стана мъртвешки бледо и той заотстъпва бавно назад няколко крачки, преди да се обърне и да затича към вратата.

- Татко! Татко! - закрещя той. - ТАТКО! ЕЛА ВЕДНАГА! - очите му се пълнеха със сълзи докато вървеше напред-назад в основата на стълбището и прокарваше пръсти през косата си.

Когато Драко се появи на площадката в горния край, лицето на Ерик вече бе мокро.

- Ерик! - възкликна русокосият мъж, вземайки разстоянието помежду им за отрицателно време. Лицето му бе станало предпазливо. - Какво има?

- Мама... - бе единственото, което успя да каже той преди баща му да хукне към дневната, откъдето все още се чуваха хлиповете на Ребека. Момичето се бе приближило отново до тялото на майка си и стискаше силно ръката ù, хлипайки в скута ù. Когато забеляза баща си, запълзя назад, сякаш за да му направи място, а от зачервените вече очи продължиха да капят сълзи.

- Не, не, не.. - зашептя Драко, докато ускоряваше крачка към фотьойла. Когато стигна до него и я съзря така - бледа, отпусната и безжизнена - едва не изпадна в безсъзнание. Срина се на колене до нея и я придърпа в ръцете си, продължавайки да шепне молби, обещания и молитви, смесващи се в неразбираема какафония от болка и сълзи.

Ерик се бе приближил до сестра си и ù бе помогнал да се изправи, само за да установи колко много трепереха както нейните, така и неговите крака. И двамата се свлякоха в дивана, безсилни, след което Ребека се сгуши в гърдите му и продължи да плаче, впивайки пръстите си от време на време в блузата му.

Ерик стоеше безмълвен, скован като статуя, и гледаше с отчаяние как баща му безсмислено умолява майка му да се върне. Как прегръщаше студеното ù тяло, как целуваше затворените очи и тъжната усмивка на върха на устните ù...

Няколко безкрайно дълги часа по-късно, когато сълзите на Ерик бяха пресъхнали и нямаше нищо повече, което да го разсейва от болката, усети като тежък камък тишината на къщата в контраст с воя на сърцето му и  пустотата на стаите в тон с тази в душата му.

Вгледа се безизразно в лицето на майка си - баща му се бе отпуснал на пода и бе поставил своето в дланите си, неподвижен като камък. Ребека се бе умълчала, отпусната в прегръдките на брат си, и гледаше невиждащо в някаква точка.

Ерик се вгледа внимателно в чертите на майка си. Притъпени от болестта, но все така красиви за всички, които я обичаха. Бялата като тебешир кожа, отпуснатата около лицето ù, все още естествено кестенявата коса, изпитите скули, бледите устни, извити нагоре в ъгълчетата.

Застинали в усмивка. Малко тъжна, малко щастлива, малко като завещание.

Тъжна, защото се налагаше да ги остави. Щастлива, защото ги обичаше и щеше да ги обича, където и да отидеше. И завещана, защото искаше да я запомнят точно така.

Сълзите му отново рукнаха от очите, но този път придружени от усмивка.

- Обичаме те, мамо. - прошепна той едва чуто и почти не усети как Ребека се размърда да го погледне или как баща му вдигна немощно глава към него.

И тогава сякаш я чу да казва.

"Обичам ви, повече от всичко! Завинаги!"